Решение № 21848 от 28.11.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 21848 гр. София, 28.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ЯНА М. ФИЛИПОВА при участието на секретаря ЙОРДАНКА Г. ЦИКОВА като разгледа докладваното от ЯНА М. ФИЛИПОВА Гражданско дело № 20251110126542 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба на Т. Х. М. против „И. А. М.“ АД с искане сключеният между страните

Договор за предоставяне на потребителски кредит №

*********/****************** г. да бъде прогласен за недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл.19 ЗПК. Направено е искане сторените в производството съдебни разноски да бъдат възложени в тежест на ответника.

В исковата молба са изложени твърдения, че между Т. М. и „И. А. М.“АД бил сключен Договор за паричен заем № **************/**************** г., по силата на който на ищеца бил предоставен заем в размер на 1000 лева. Съгласно чл. 4 от съглашението заемателят следвало да представи обезпечение по кредита – две физически лица, които да отговарят на определени изисквания на заемодателя, поръчители или банкова гаранция в полза на институцията отпуснала кредита. Страната поддържа, че в деня на встъпване в заемното правоотношение по сочения контракт ищецът с посредничеството на „И. А. М.“АД сключил с „Ф. Б.“ ЕООД Договор за предоставяне на гаранция № ******************, по силата на който „Ф. Б.“ ЕООД поело задължение да обезпечи задължението на ищеца по кредита, за което последният следвало да заплати възнаграждение на дружеството-гарант.

Задължението за заплащане на възнаграждение по договора за гаранция било разсрочено за срока на договора за кредит, като дължимите вноски се кумулирали към вноските по договора за заем. В исковата молба са развити съображения, че сключения договор за кредит е недействителен, тъй като в ГПР сделката не са включени всички разходи по заема и поспециално възнаграждението за дружеството-поръчител в размер на 523,95 лева. На следващо място страната поддържа, че единствената цел за сключване на договора за предоставяне на гаранция е не гарантиране изпълнението на задълженията по договора за кредит, а кредиторът да получи допълнително възнаграждение извън уговорената възнаградителна лихва, което не му се следва. Ищецът сочи, че при включване на разхода по договора за поръчителство в годишния процент на разходите по кредита същият би надвишавал многократно максималния праг установен в закона.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „И.А.М.“ АД чрез процесуалния си представител 1 юрисконсулт К. поддържа доводи за недопустимост на предявения срещу дружеството иск за прогласяване на сключения между страните договор за кредит за недействителен, тъй като за ищеца липсва правен интерес от установителна претенция когато може да предяви осъдителен иск и същевременно в процеса могат да се установят необходимите факти, които са от значение за спорното право. По същество на спора исковата претенция е оспорена. С отговора са оспорени поддържаните в исковата молба твърдения, че сключването на договор за поръчителство представлява задължително условие за отпускане на кредит. С отговора са оспорени и поддържаните от ищеца твърдения, че възнаграждението дължимо от потребителя по сключения договор за поръчителство следва да бъде включено в годишния процент на разходите по кредита. По изложените доводи е направено искане исковата претенция да бъде отхвърлена, като в тежест на ищеца бъдат възложени сторените съдебни разноски. При условията на евентуалност е направено възражение за прекомерност на претендираните от ищеца съдебни разноски за адвокатско възнаграждение.

По направеното от ответника възражение за недопустимост на производството, съдът приема следното:

Съгласно актуалната практика на СЕС, намерила израз в Решение от 23.11.2023г. по дело С-321/22, явяваща се обвързваща за настоящия съд, е прието, че член 7, параграф 1 от Директива 93/13, разгледан във връзка с принципа на ефективност, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска разпоредби от националното право, които съгласно тълкуването им в съдебната практика, изискват доказването на правен интерес, за да може да се уважи иск на потребител за установяване на непротивопоставимостта на неравноправна клауза, съдържаща се в сключен договор, тъй като се счита, че такъв интерес липсва, когато потребителят разполага с иск за връщане на дадената недължима престация. От изложеното следва, че ищецът има правен интерес както от предявяване на иск за прогласяване на нищожността на сделката, така и от осъдителна претенция за връщане на даденото по договора.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и съобразно чл. 235, ал. 2 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на ответника, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск за прогласяване на Договор за предоставяне на потребителски кредит № *****************/******************** г. за недействителен, е да установи при условията на пълно и главно доказване, че между страните по спора е сключен договор за кредит с описано в исковата молба съдържание, както и че сделката е недействителна на посоченото от страната основание.

При съобразяване на становището на страните с доклада е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване по делото, че между Т. М. и „И. А. М.“АД е сключен Договор за паричен заем № ***************/************ г., по силата на който на ищеца бил предоставен заем в размер на 1000 лева, като съгласно чл. 4 от съглашението заемателят следвало да представи обезпечение по кредита – две физически лица, които да отговарят на определени изисквания на заемодателя, поръчители или банкова гаранция в полза на институцията отпуснала кредита, че в деня на встъпване в заемното правоотношение по сочения контракт ищецът с посредничеството на „И. А. М.“АД сключил с „Ф. Б.“ ЕООД Договор за предоставяне на гаранция № *****************, по силата на който „Ф. Б.“ ЕООД поело задължение да обезпечи задължението на ищеца по кредита, за което последният следвало да заплати възнаграждение на дружеството-гарант в размер на 523,95 лева, както и че възнаграждението на дружеството-гарант не е включено в ГПР по договора за кредит.

Процесният договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.

Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма 2 на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителя, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Предвид изложеното процесният договор се подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличие на които съдът следи служебно.

Възнаграждението за гарант (поръчител), което се дължи в случая, безспорно съставлява общ разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, вр. с § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, тъй като е възнаграждение, което е пряко свързано с договора за кредит, съставлява задължителна услуга и е предварително известно на кредитора, доколкото гарантът е предложен от него.

Разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК не изключва възможността някои от общите разходи по кредита да произтичат от друг договор, стига те да са пряко свързани с договора за кредит. Пряката свързаност в случая е очевидна и не се нуждае от специално обосноваване, доколкото единствената цел на гаранцията /поръчителството/ е да бъде отпуснат кредита, поради което и дължимата за нея такса съставлява общ разход по кредита, който по силата на чл. 19, ал. 1 ЗПК подлежи на задължително включване в ГПР. Обстоятелството, че кредитополучателят не е посочил поръчител-физическо лице, нито е представил банкова гаранция, а се е съгласил на поръчителство от предложения от кредитора гарант, не освобождава кредитора да отрази таксата за гаранта в ГПР по договора за кредит, още повече, че по смисъла на закона ГПР не е бланкетен, а е индивидуален за всеки договор и изчисляването му се извършва в зависимост от конкретните условия и обстоятелства, при които договора за кредит се сключва. Наведеното обстоятелство, че ищецът е избрал поръчителя си е без значение в случая. Видно от съдържанието на договора задължението за предоставяне на обезпечение е елемент от съдържанието на сделката. След като ищецът е избрал възмездното поръчителство от „Ф. Б.“ ЕООД, то ответникът е следвало да включи възнаграждението за това поръчителство в ГПР, което обаче не е било сторено.

В заключение, съдът намира, че възнаграждението дължимо на поръчителя следва да се включи към ГПР по кредита, тъй като се обхваща от легално дадената дефиниция в § 1, т.

1 от ДРЗПК за общ разход, съгласно която „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. От изложеното следва, че в уговорения годишен процент на разходи по процесния договор за кредит не са включени всички действителни разходи, поради което е налице противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

В ГПР следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са включени всички разходи, които длъжникът ще направи и, които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В този смисъл, като не е включил дължимата цена по договора за поръчителство в общата сума, дължима от потребителя, кредиторът е заобиколил изискванията на закона за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, поради което клаузите от договора, касаещи общата сума за погасяване и годишният процент на разходите, са нищожни. Съдът намира, че посредством сключването на договор за поръчителство се заобикаля правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и е уговорен по-висок размер на разходите по 3 кредита от нормативно допустимия. Въпреки че формално в договора са посочени годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без включването в тях на обсъжданата сума /358,08 лева/ , те не могат да изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано решение за сключването му.

Липсата на разход в договора за кредит или стандартния европейски формуляр при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК – в този смисъл Определение № 50685 от 30.09.2022 г. по гр. д. № 578/2022 г. на III г. о. на ВКС, както и Решение № 261440 от 4.03.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 13336/2019 г. и Решение № 3321 от 21.11.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 8029/2021 г. Доколкото не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Предвид изложеното предявеният иск е основателен.

Разпечатката съдържа 25 от 40 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/b7c05d84-b684-4d38-80c1-ecd98d31b763