Решение № 139 от 03.06.2026, Окръжен съд - Монтана

РЕШЕНИЕ

№ 139 гр. Монтана, 03.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА в публично заседание на единадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Аделина Троева

Членове:

Таня Живкова

Албена Миронова при участието на секретаря СИЛВИЯ Л. Г. като разгледа докладваното от Аделина Троева Въззивно гражданско дело № 20261600500113 по описа за 2026 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК, образувано по въззивна жалба на М.Д., Я.Д. и П.Г. против решение № 465/16.12.2025 г. по гр. д. № 3062/2024 г. на Районен съд – *, с което са осъдени да платят на С.И. обезщетения за имуществени и за неимуществени вреди от непозволено увреждане.

Жалбоподателите М.Д., Я.Д. и П.Г. твърдят, че при постановяване на обжалваното решение ЛРС не е обсъдил техните доводи, направил е неправилни правни изводи, затова молят решението да бъде отменено и вместо него МОС да постанови ново, с което да отхвърли исковете. Поддържат, че не е изяснено авторството на деянието, причинило вреди на ищеца: въпреки влязлото в сила споразумение по НОХД № 242/2024 г. на ЛРС, признаващо М. Д. за виновен, налице са данни и за други лица, участвали в причиняването на вредите. Съдът е пренебрегнал показания на свидетели и не е обсъдил това възражение. При обсъждане обема на вредите ЛРС е излязъл извън обхвата на искането, признал е вреди, каквито в исковата молба не са претендирани, а също и за период извън посочения от ищеца.

Съдът се е задоволил да се ограничи до писменото заключение на експерта по медицинската експертиза без да вземе предвид неговите пояснения, дадени в съдебно заседание. Относно размера на обезщетението за имуществени вреди изтъкват, че присъденият е твърде висок и не съответства на икономическите условия в страната към датата на увреждането – 8 септември 2023 г. Позовават се на показания на свидетел, пред когото ищецът бил заявил, че ще търси обезщетение от 1000 лв, т.е.

1 това е справедливото обезщетение според самия пострадал и съдът е следвало да вземе предвид този факт. Досежно лихвите съдът е постановил недопустимо решение, защото в исковата молба не се посочва период, за който се претендира обезщетение за забавено плащане, петитумът е неясен, тъй като не уточнява и върху кое от двете обезщетения се претендира законна лихва. Въпреки тази нередовност на исковата молба ЛРС е уважил и иск по чл. 86 от ЗЗД.

Въззиваемият С.И. чрез пълномощника си адв. А. взема становище за неоснователност на доводите на въззивниците и моли решението на ЛРС да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно и му се присъдят разноски. Подчертава, че споразумението по наказателното дело има силата на присъда и е задължително за гражданския съд, поради което всички доводи за съучастие на други лица в причиняване на увреждането са ирелевантни. ЛРС е обсъдил всички доказателства, аргументиарал е изводите си за основателност на исковете и не е допуснал процесуални нарушения, затова въззиваемият моли жалбата да бъде оставена без уважение.

При въззивното разглеждане на делото не са събрани нови доказателства. МОС провери обжалвания съдебен акт като обсъди събраните в производството доказателства във връзка с доводите на страните и приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена от легитимирани да обжалват лица в срока по чл.

259, ал.1 от ГПК, поради което е процесуално допустима.

Производството по гр. д. № 3062/2024 г. пред *ския районен съд е започнало по искове с правно основание чл. 48 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, предявени от С. И. против М.Д., Я.Д. и П.Г..

За да уважи исковете, ЛРС е приел, че със споразумение по НОХД № 287/2024 г. на ЛРС, имащо силата на влязла в сила присъда и задължително за гражданския съд, разглеждащ последиците от престъплението съгласно чл. 300 от ГПК, въззивникът М.

Д. е причинил счупване на челюстта на въззиваемия. След наместване на челюстта и поставяне на имобилизиращо медицинско изделие в продължение на около два месеца след деянието И. изпитвал болки и затруднения в храненето и говоренето, хранел се само с течна и пюрирана храна. Прилагайки принципа на справедливост, въведен с чл.

52 от ЗЗД, ЛРС е присъдил обезщетение от 10 000 лв за неимуществени вреди, а за направените разходи във връзка с лечението е присъдил обезщетение от 2129 лв.

Отговорността на прекия причинител М. Д. е ангажирана на основание чл. 45 от ЗЗД, а на другите двама ответници като негови родители - на основание чл. 48 от ЗЗД, тъй като към датата на увреждането – 8 септември 2023 г., извършителят е бил непълнолетен.

Въззивният съд намира, че при постановяване на решението не са допуснати съществени процесуални нарушения, то е допустимо. Неоснователен е доводът на 2 въззивниците, че в исковата молба петитумът относно присъждане на обезщетение за забавено плащане по чл. 86 от ЗЗД е неясен. Периодът, за който се претендира законната лихва, е посочен от датата на увреждането до окончателното изплащане.

Тази формулировка е достатъчна, за да се приеме, че претенцията е конкретизирана по време. Не е налице неяснота относно това върху кое от двете обезщетения се търси лихва, тъй като ищецът е записал, че претендира лихвата „до окончателното изплащане на сумите“, т.е. до изплащане на двете обезщетения, следователно иска осъждане на ответниците да платят законна лихва както върху обезщетенето за неимуществени, така и върху това за имуществени вреди.

По същество изводите на двете съдебни инстанции за основателност на исковете напълно съвпадат, затова на основание чл. 272 от ГПК въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния и потвърждава обжалваното решение.

От фактическа страна по делото е установено, че при сбиване на 8 септември 2023 г. въззивникът М. Д. причинил счупване на долната челюст на въззиваемия С. И..

Извършителят се е признал за виновен в причиняване на средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на челюст на долна челюст в областта на левия долночелюстен ъгъл и дясното рамо на челюстта – престъпление по чл. 129, ал. 2 от НК. Образуваното НОХД № 287/2024 г. по описа на ЛРС срещу М. Д. е приключило с одобряване на споразумение на 18 юли 2024 г.

Ком момента на деянието М. Д. е бил на 16 години.

Относно авторството на деянието въззивниците въвеждат възражение, че то е причинено в съучастие с други лица, които обаче не са били привлечени към наказателна отговорност. Ако е налице такова съучастие, то въззивниците са могли да ангажират доказателства в подкрепа на твърдението си и ако фактът на съизвършителство с други се установи, биха могли да претендират разпределяне на отговорността за вреди между всички причинители. В случая твърдението е останало недоказано, като тежестта на доказване се носи от самите въззивници.

Обвързващата сила на споразумението по НОХД № 287/2024 г. на ЛРС не може да бъде изключена поради твърдението на въззивниците, че М. Д. е бил подведен да го подпише. Това твърдение също е останало неподкрепено с доказателства, а ако върху М. Д. е бил оказан натиск, то той е разполагал с други процесуални инструменти за отмяна на съдебния акт. След като определението на ЛРС за одобряване на споразумението е влязло в сила, то последното има характера на влязла в сила присъда и е недопустимо в този процес то да бъде контролирано от гражданския съд.

Въззиваемият е бил лекуван в Клиника по лицево челюстна хирургия при УМБАЛ “С.А.“ АД от 13 до 18 септември 2023 г. Извършени са наместване на счупванията чрез обездвижване на горната и долната челюст с 4 винта за междучелюстна фиксация - по два на горна и два на долна челюст и поставяне на 3 еластична фиксация, а счупването в дясно е репонирано с права титаниева плака и винтове. Приложено било антибиотично лечение за профилактика на инфекциозните усложнения. Оздравителният период продължил около два месеца.

От показанията на свидетелките К. и П. се установява, че заради обездвижването на челюстта въззиваемият не можел да говори, да се храни нормално, изпитвал значителни болки и това продължило до месец декември – т.е. повече от два месеца. Пострадалият имал нарушения на съня, бил психически напрегнат. Двете свидетелки са майка и баба на въззиваемия, но показанията им са изложени обективно, допълват се взаимно, подкрепят се и от медицинските документи относно вида лечение и продължителността. Съдът ги намира за достоверни въпреки родствената връзка със страна по делото, те могат да служат като доказателства относно понесените от въззиваемия болки и страдания.

Показанията на свидетеля Я. не опровергават показанията на К. и П., защото се отнасят до по-късен период от време, когато възиваемият вече е бил възстановен и се е върнал на работа. Свидетелят заявява, че не е забелязал затруднения в говора, но и самият пострадал не твърди да има остатъчни увреждания, създаващи нарушения при говорене.

При така установените факти съдът намира, че са налице елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане: въззивникът М. Д. е причинил телесно увреждане на въззиваемия И., от което И. е понесъл болки и страдания, направил е и разноски за лечение, като между деянието на М. Д. и вредите на И. е налице пряка причинна връзка.

Отговорността на М. Д. е лична за вредите, които пряко са произтекли от неговото противоправно поведение. Неговите родители отговарят на основание чл. 48 от ЗЗД, защото увреждането е осъществено от сина им като непълнолетен. Тяхната отговорност е лична заради неупражнен ефективен родителски контрол (в този смисъл т. 3 на ППВС № 7/1959 г.). Отговорността на непълнолетния пряк причинител по чл.

45 от ЗЗД и на неговите родители по чл. 48 от ЗЗД е солидарна и произтича от закона.

Размерът на обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи при спазване принципа за справедлива обезвреда, въведен с чл. 52 от ЗЗД, като основните критерии са тежестта на увреждането, продължителността на оздравителния период, остатъчни нарушения на здравето, възрастта на пострадалия, ограниченията, които е бил принуден да понесе в личния, професионалния и социалния си живот, отражение върху психиката му.

В конкретния случай И. е получил средна телесна повреда, като оздравителният период е бил около два месеца. През това време той е търпял изключителното неудобство да не може да общува с околните заради имобилизацията на челюстта – за него е било невъзможно да говори нормално. Наложило се е да се храни само с течна 4 храна, което е създало физически дискомфорт поради невъзможността за пълноценно задоволяване на тази потребност. От показанията на свидетелките се установява, че психически той трудно е понасял състоянието си. От разясненията, дадени от вещото лице по медицинската експертиза в съдебно заседание, е установено, че найинтензивни болки въззиваемият е търпял в първите седем до десет дни, след овладяване на травмата те са стихнали. Неимуществените вреди на въззиваемия обаче не се изчерпват само с това физическо страдание, защото той е понасял изключителното неудобство на фиксираните една към друга челюсти заради обездвижването и произтичащите от това затруднения в общуването и храненето.

Неоснователно е възражението, че за И. са били налице негативни последици само в кратък период след нанасяне на травмата. Въпреки утихването на болката пострадалият е бил принуден да търпи ограничения в личния си живот – невъзможност да общува нормално и неспособност да се храни пълноценно. Така негативните усещания трайно са съпътствали въззиваемия около два месеца.

Въззивният съд намира, че обезщетение от 10 000 лв, както е претендирано, или 5 112,92 евро, справедливо възмездява неимуществените вреди, причинени на въззиваемия. Този размер е съответен на икономическите условия в страната към момента на увреждането – септември 2023 г., когато минималната работна заплата е била 780 лв, а средно годишата инфлация – 9,5% (по данни на НСИ), като през следващите две години този процент спада съответно до 2,4% и 4,6%. Следователно в периода на увреждането се наблюдава значително по-висока инфлация, което трябва да се съобрази при определяне на обезщетението.

Ако трябва да се използват като критерий при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди лимитите на отговорност на застрахователя при задължителната застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите, то следва да се посочи, че към датата на увреждането чл. 492 от КЗ е предвиждал лимит от 10 420 000 лв (6 450 000 евро) за телесни увреждания и смърт. В случая при причинена средна телесна повреда на млад човек, с оздравителен период от два месеца и значителни неудобства по време на възстановяването, едно обезщетение от 10 000 лв (5 112,92 евро) напълно се вписва в рамките на отговорността и попада към долната граница.