Решение № 5417 от 08.12.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5417 гр. Пловдив, 08.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20255330107839 по описа за 2025 година

Производството е образувано е по искова молба от Т. Н. Т. ЕГН **********, против „Креди йес” ООД, с която е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. „1- во“ ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 495.46 лева - недължимо платена по нищожна клауза за неустойка по договор за потребителски кредит №***, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда - 29.04.2025 г., до окончателното изплащане на сумата /размерът на исковата претенция е съобразен с допуснатото, с протоколно определение от 14.11.2025год., изменение на иска по реда на чл. 214, ал.1 ГПК. /

В исковата молба се излагат съображения, че между ищеца, в качеството му на заемател, и „Креди йес“ ООД, като заемодател, бил сключен договор за паричен заем № ***, по силата на който ищецът получил сумата в размер на 1500 лева, при договорена възнаградителна лихва в размер на 344,12 лева (39,96%) и ГПР – 48,156%. Била начислена неустойка в размер на 1167,88 лв., тъй като в тридневен срок от подписване на договора, заемателят не учредил обезпечение на паричните си задължения измежду банкова гаранция и поръчителство на две физически лица. Сумите следвало да бъдат върнати с 1 погасяването на 12 седмични вноски за периода 15.05.2020 г. – 15.04.2021 г., всяка в размер от 251 лв. Твърди се, че ищецът изплатил целия дълг. В нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в договора не бил посочен начинът на изчисляване на ГПР и липсва яснота по какъв начин е формиран, респ. общо дължимата сума по него. Твърди, че договорната неустойка представлява „скрито“ оскъпяване на кредита, ако беше прибавена към общата сума за плащане посочена в договора, то тогава ГПР щеше да надвиши 50%. С това било допуснато нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК и клаузата за ГПР е нищожна.

От тук нищожен е и договора на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Договорната неустойка е нищожна, тъй като е уговорена в нарушение на добрите нрави и е прекомерна. Неустойката е прекомерна. Всички преки или косвени разходи възникнали от изпълнението на задълженията на страните по договора, са покрити от ГПР. Затова неустойката е начислена за покриване именно на тези разходи. Неустойката е недействителна и на основание по чл.

21, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се създават задължения, които се покриват от ГПР и се надвишава размера на ГПР, който не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва. Неустойката противоречи на материалния закон – чл. 71 ЗЗД. Неустойката противоречи и на императивната разпоредба на чл. 33 ЗПК. С неустойката се заобикаля тази разпоредба и затова тя е нищожна (чл. 21, ал. 1 ЗПК).

С оглед изложеното от съда се иска да постанови решение, с което да осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 10 лева – недължимо платени по нищожна клауза за неустойка по договор за потребителски кредит № ***, ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на исковата молба в съда – 29.04.2025 г. до окончателното й изплащане.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „Креди йес“ ООД, с който се взема становище за неоснователност на предявената искова претенция. Между страните бил сключен договор за потребителски кредит № ***, по силата на който на ищеца била предоставена сумата от 1500 лв. със срок от 12 погасителни вноски. Твърди се, че към момента на сключване на договора ищецът издал в полза на ответното дружество ценна книга и не е предоставил гарант, който да отговаря на условията на чл. 10, ал.

2, т. 1 от ОУ към договора за заем. В чл. 8 от договора е посочено, че в случай, че заемателят не предостави договореното по чл. 6 обезпечение в тридневен 2 срок от сключването му или предоставеното такова не отговаря на условията, посочени в чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4 от Общите условия към договора, Заемателят дължи на Заемодателя неустойка, с начин на разсрочено плащане, подробно описан в Погасителен план към договора за паричен заем.

Заемателят бил запознат с погасителния план, договора и общите условия към него, видно от положения подпис под същите и собственоръчно изписаните му имена на погасителния план. Договорът за заем е валидно сключен.

Заявява, че задължението по процесния договор е предсрочно погасено, като ищецът е заплатил сума в общ размер на сумата от 2160,64 лева. Съгласно чл.

3, т. 5 от договора ГПР по заема е в размер на 48,156%. Същият размер е посочен и предоставения на ищецът СЕФ - част III. Според законовата разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в лева и във валута, определена с Постановление на Министерския съвет на Република България.

Съгласно на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК при изчисляване на ГПР не следва да се включва размерът на неустойката, която по своята същност представлява разход, който потребителят следва да заплати поради неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение по договора за заем. В разпоредбата на чл. 3.3 от договора ясно и разбираемо е посочено как точно се изчислява ГПР, предвид което твърденията на ищеца в тази връзка са неоснователни. В тази връзка следва да се отбележи че неустойката няма характера на лихва, такса или друг разход по кредита. ГПР по процесния договор за заем е изцяло в императивно определената законодателна рамка.

Условията на клаузата на чл. 8 от договора за заем са индивидуално уговорени и това е станало с прякото влияние на потребителя. С договорения точно определен размер на неустойката в чл. 8, потребителят е преценил икономическите последици за себе си, ако се наложи да заплати тази неустойка, както и впоследствие е предприел действия по заплащането й.

Също така, условията уговорени в чл. 8 от процесния договор са абсолютно ясни и разбираеми съгласно изискването на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП. С конкретната клауза между страните се уговаря неустойка за неизпълнение на задължението за обезпечаване на заема. Клаузата на чл. 8 е договорена между страните по договора за заем, чрез която същите постигат споразумение за дължимост на неустойка при непредоставяне на гарант, отговарящ на ОУ.

Същата се дължи поради липсата на надлежно обезпечение и в основанието за 3 нейното начисляване не може да се прави паралел с лихва, а още по-малко с обезщетение за забава. Клаузата за неустойка по чл. 8 от договора не е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 5 от ЗЗП, приложим към процесния договор. Същата е изцяло законосъобразна, действителна и не противоречаща на закона и на добрите нрави. В договора за заем и в общите условия има изрична клауза относно правото на потребителя да се откаже от договор за заем в 14-дневен срок. Това е възможност, предоставена му по силата на чл.

29, ал. 1 от ЗПК, като именно с цел защита на потребителя, Законодателят е предвидил тази възможност, от която ищецът не се е възползвал своевременно. Вместо това, заемателя е продължил да ползва предоставената му по силата на сключения договор сума.

Моли предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло. Релевира възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

С Определение № 10602/15.08.2025 год. съдът е отделил като безспорно, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № ***, по силата на който на ищеца е предоставена заемна сума от 1500 лв. със срок 12 месеца, с лихвен процент – 39,96% и ГПР – 48,156%.; както и че вземането за неустойка в размер на 1167,88 лева не е включено в ГПР.

Видно от приобщения по делото Договор да паричен заем №*** /л.32,33/и по-специално клаузата на чл. 6 от договора, от ищеца следва да бъде представено обезпечение, а именно: един или повече гаранти, отговарящи на изискванията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия към договора и още едно обезпечение по избор измежду ипотека на недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция или ценна книга, издадена в полза на ответника. Съгласно изискванията на чл. 10, ал. 2 от ОУ към договора за заем, които съдът приема за общоизвестни, гарантите следвало да бъдат две физически лица, всяко от които да има осигурителен доход в размер над 1000 лева; да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател по договор за заем, сключен със заемодателя, да няма неплатени осигуровки за последните две години, да няма кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „редовен”, както по активни, така и по погасени 4 задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ. При неизпълнение на задължението по чл. 6 от Договора, съгласно клаузата на чл.8 се дължала неустойка в размер на 1167.88 лева.

Видно и от инкорпорираната в отговора на исковата молба таблица, която не се оспорва от ищцовата страна, ищецът е заплатил на ответното дружество сумата от общо 2160.64 лева.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Креди Йес" ООД като заемодател и ищеца, като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 1500 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В процесния случай, твърденията за недействителност на процесния договор поради противоречието му с чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани съвместно, доколкото са неразривно свързани с клаузата на чл. 6 от Договора. Посочената разпоредба от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури поне две обезпечения измежду следните: ипотека на недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция или ценна книга, издадена в полза на ответника и двама гаранти. Прочитът на 5 съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлява скрито възнаграждение за кредитора /което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка/. Изискванията, които посочената клауза от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер – 1500 лева. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер от 1500лв. /за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане/ или поне две лица- поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях /така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение/. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва към кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора изначално включва вземането за „неустойка при липса на обезпечение” при формирането на анюитетната вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.