Решение № 95 от 08.01.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 95 гр. София, 08.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на девети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ивета Антонова

Членове:

Петър Ив. Минчев

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря ПОЛИНА В. В.А като разгледа докладваното от Петър Ив. Минчев Въззивно гражданско дело № 20241100510209 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 12354 от 23.06.2024г., постановено по гр.д. № 40052/2023г. по описа на СРС, 151-ви състав, е отхвърлен предявеният от Е. Д. М. срещу Върховен касационен съд осъдителен иск с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ вр. чл. 4, пар. 3 ДЕС за сумата от 20 000 лв., ведно със законната лихва от 12.11.2019 г., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в периода 12.11.2019 г. – 19.11.2019 г., изразяващи се преживени психически тормоз и унижение, влошаване здравословното състояние на ищеца, хипертония, депресивни състояния и паник атаки, тъй като ответникът в открито съдебно заседание на 12.11.2019 г. по н.д. № 1018/2019 г. не е разгледал искането му за изменение на взетата по отношение на него мярка за неотклонение „задържане под стража“ в „парична гаранция“ в размер на 500 лв. по реда на чл. 270 НПК, което е засегнало оправданите правни очаквания на ищеца и правата му по чл. 5, ал. 3 ЕКЗПЧ и чл. 6 от ХОПЕС. Със същото решение Е. Д. М. е осъден да заплати на Върховен касационен съд на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 100 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение.

Срещу така постановеното решение е постъпила в срок въззивна жалба от ищеца Е. Д. М., в която са развити съображения за неговата неправилност. Сочи, че първоинстанционният съд не се бил произнесъл относно наведеното от него твърдение за липса на произнасяне от страна на ВКС по искането му по чл. 5, пар. 3 ЕКПЧ и чл. 6 ХОПЕС да бъде освободен с мярка за неотклонение парична гаранция в размер на 500 лева. Това обстоятелство не било съобразено от първоинстанционният съд, който не бил взел предвид фактите и доказателствата по делото, както и липсата на произнасяне по искането на жалбоподателя за парична гаранция. Моли съда да отмени обжалваното решение и да уважи предявения иск.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ответникът Върховен касационен съд е подал отговор 1 на въззивната жалба, в която са развити съображения за нейната неоснователност.

Въззиваемата страна сочи, че ВКС се бил произнесъл по мярката за неотклонение на въззивника, като отказът му да я измени в парична гаранция в размер на 500 лева не представлявал нарушение на правото на ЕС. Липсвало и нарушение на правото на достъп на въззивника до правосъдие. Моли съда да потвърди обжалваното решение. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Софийска градска прокуратура също излага доводи за неоснователност на жалбата като счита, че липсва допуснато нарушение на общностното право.

Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не са нарушени императивни материалноправни норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите в жалбата е необходимо да се добави и следното:

По така предявения иск в тежест на ищеца е да докаже наличието на противоправно деяние, изразяващо се в достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, претърпените неимуществени вреди - техният обем и интензитет, както и тяхната причинно-следствена връзка с допуснатото нарушение на общностното право. В доказателствена тежест на ответника е да докаже възраженията си.

В първоинстанционното и въззивното производство не е налице спор и от приетите от СРС преписи от книжата по КНОХД № 1018/2019г. на ВКС. III н.о., НК, се установява, че на 06.11.2019г. е подадено последователни искания от Е. Д. М., квалифицирани от него на основание чл. 309, ал. 6 НПК, за изменение на наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража“. В искането е посочено, че същият иска от ВКС да го призове в открито съдебно заседание в 3-дневен срок и да го освободи на основание чл. 5, пар. 4 и пар.

3 от ЕКПЧ; да отправи преюдициално запитване до СЕС по въпроса, описаните от него норми от ХОПЕС, ДЕС, ДФЕС и ЕКПЧ имат предимство пред нормите на чл. 309, ал. 2 и ал.

3 от НПК; както и да измени мярката му за неотклонение „задържане под стража“ в по-лека – „подписка“, без да бави делото.

С предходно свое определение от 29.10.2019г. ВКС е оставил без уважение искането на жалбоподателя за отправяне на преюдициално запитване по въпросите дали разглеждащ делото магистрат следва да се отведе, когато му стане ясно, че подсъдимият е подал жалба в прокуратурата срещу него за тежки престъпления, свързани с разглеждането на делото, и дали ако не се отведе е налице злоупотреба с право от страна на магистрата.

С разпореждане на съдията-докладчик от 08.11.2019г. делото е насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание на 12.11.2019г. от 13,30 ч. за произнасяне по искането за изменение на мярката за неотклонение на жалбоподателя.

На 12.11.2019г. от 13,30 ч. е проведено открито съдебно заседание по делото с участието на жалбоподателя Е. Д. М. /в качеството на подсъдим/, неговия защитник, назначения му резервен защитник и прокурора. След даване ход по същество, защитникът е посочил, че по делото липсвали доказателства, от които да се направи извод за опасност Е.

Д. М. да се укрие или да извърши престъпление, основавайки се на обстоятелството, че същият е бил реабилитиран по предходни осъждания към инкриминираната дата на деянието, за което е обвинен, че не бил правил опити да се укрива, както и с оглед периода на задържане под стража до този момент. В своето собствено изявление жалбоподателят отново е повторил искането си за преюдициално запитване и е развил съображения за липса на основания за задържането му под стража, както и за незаконосъобразност на актовете на 2 въззивния съд. В последната си дума въззивникът Е. Д. М. е поискал да бъде освободен под гаранция в размер на 500 лева като условие за явяването му пред съда на основание чл. 5, пар. 3 ЕКПЧ.

След съвещание съставът на ВКС е приел, че опасностите Е. Д. М. да се укрие или да извърши престъпление не са отпаднали и продължават да са реални. Тези свои изводи съдът е основал на високата степен на обществена опасност, изводима от наличието на още 4 наказателни производства срещу него за тежки умишлени престъпления, в голямата си част наказуеми с „лишаване от свобода“ за повече от 15 години, доживотен затвор и доживотен затвор без замяна. Прието е, че макар същият да е бил реабилитиран по право и в този смисъл неосъждан, характеристичните му данни също обосновават висока степен на обществена опасност. Това е дало основание на съда да заключи, че рискът от укриване и извършване на престъпление е действителен и реален, поради което липсва причина взетата и изпълнявана до момента мярка за неотклонение „задържане под стража“ да бъде изменена в по-лека такава. По отношение на искането за преюдициално запитване съдът е посочил, че вече се е произнесъл по него и жалбоподателят /подсъдим/ е получил отговори на поставените въпроси. При тези мотиви съдът е оставил без уважение искането на Е. Д. М. за изменение на взетата и изпълнявана по отношение на него мярка за неотклонение „задържане под стража“, както и за отправяне на преюдициално запитване до СЕС.

Спорът по делото се концентрира върху твърдението на въззивника /наведено още с исковата молба и нейното уточнение/, че Върховният касационен съд не се е произнесъл по искането му на основание чл. 5, пар. 3 ЕКПЧ да бъде свободен срещу внасяне на гаранция в размер на 500 лева. В тази насока съдът намира следното.

Нормата на чл. 5, пар. 3 ЕКПЧ предвижда, че всеки арестуван или лишен от свобода в съответствие с разпоредбите на параграф 1 c) на този член трябва своевременно да бъде изправен пред съдия или пред длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции, и има право на гледане на неговото дело в разумен срок или на освобождаване преди гледането на неговото дело в съда. Освобождаването може да бъде обусловено от даването на гаранции за явяване в съда. Идентично съдържание е вложено и в правото на свобода, установено в чл. 6 ХОПЕС. Следователно липсата на произнасяне от съда по искане на подсъдимия да бъде освободен незабавно след даване на гаранции за явяване пред съда представлява нарушение на общносното право – чл. 6 и чл. 47 от ХОПЕС, което има съществен характер, тъй като лишава подсъдимия от ефективни средства за защита, чрез които да бъде извършена проверка относно законността на продължаващото му лишаване от свобода. Подкрепа на този извод може да бъде изведена и от практиката на ЕСПЧ, според която отказът от разглеждане на искането за освобождаване от задържане, без да бъде извършен съдебен контрол, е несъвместим с гаранциите, предвидени в чл. 5, пар. 3 ЕКПЧ (Piruzyan v. Armenia, 2012, § 105; S.B.C. v. the United Kingdom, 2001, §§ 23-24) Установеното в чл. 5, пар. 3 ЕКПЧ право на подсъдимия да иска да бъде освободен срещу предоставяне на гаранции за явяване в съда не обвързва разглеждащия искането съд да приеме тези гаранции като основание за незабавното му освобождаване. В практиката на ЕСПЧ са изведени четири групи от основателни причини съдът да откаже приемането на гаранциите: 1) когато съществува риск обвиняемият/подсъдимият да не се яви пред съда въпреки тях; 2) когато съществува риск обвиняемият/подсъдимият, ако бъде освободен, да предприеме действия, с които да възпрепятства правосъдието или 3) да извърши престъпление, или 4) да предизвика нарушение на обществения ред (Buzadji v. the Republic of Moldova [GC], 2016, § 88; Tiron v. Romania, 2009, § 37; Smirnova v. Russia, 2003, § 59;

Piruzyan v. Armenia, 2012, § 94).

В българското наказателно процесуално право, проверката за законосъобразност на задържането под стража в съдебната фаза на наказателното производство се извършва по процесуалния ред, установен в чл. 270 НПК, съобразно който въпросът за изменение на мярката за неотклонение може да се поставя по всяко време на съдебното производство.

Ново искане по мярката за неотклонение в съответната инстанция може да се прави при промяна на обстоятелствата. Съдът се произнася с определение в открито съдебно заседание.

Доколкото в съдебната фаза на наказателното производство съдът не се произнася по въпроса за обоснованото предположение за съпричастност на подсъдимия към 3 престъплението, за което му е повдигнато обвинение, преди постановяване на присъдата, предмет на изследване в производството по чл. 270 НПК е продължаващото съществуване на другата предпоставка за вземане на мярка за неотклонение „задържане под стража“ уредена в чл. 63, ал. 1 НПК, а именно реалната опасност подсъдимият да се укрие или да извърши престъпление. Опасностите, предвидени в чл. 63, ал. 1 НПК, инкорпорират изцяло в себе си изложените по-горе основания съдът да откаже освобождаването на подсъдимия срещу предоставяне на гаранции за явяване пред съд според практиката на ЕСПЧ – опасността подсъдимият въпреки това да се отклони от явяване, респ. да възпрепятства правосъдието и опасността подсъдимият да извърши престъпление или да предизвика нарушение на обществения ред. Следователно произнасянето на съда по направеното от подсъдимия искане за изменение на мярката за неотклонение от „задържане под стража“ в по-лека по реда на чл. 270 НПК представлява по своя характер именно произнасяне относно уреденото в чл. 5, пар. 3 ЕСПЧ и чл. 6 ХОПЕС право на подсъдимия да иска да бъде освободен срещу предоставяне на гаранции за явяването му пред съда.