Определение № 2435 от 24.08.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2435 гр. София, 24.08.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седемнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ирина Петрова

Членове:

Десислава Добрева

Мария Бойчева като разгледа докладваното от Десислава Добрева Частно касационно търговско дело № 20268003900243 по описа за 2026 година Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „Корпоративна търговска банка“ АД - в несъстоятелност, („КТБ“), срещу определение № 2317 от 15.09.2025 г. по в.ч.гр.д. № 1618/2025 г. на Апелативен съд - София, с което е потвърдено определение № 1649 от 21.04.2025 г. по т.д. № 2477/2024 г. на Софийския градски съд за прекратяване в приложение на чл. 126, ал. 1 ГПК на производството по предявения от „КТБ“ АД срещу “Кинтекс” АД установителен иск по чл. 422 ГПК в частта за сумите:

1. 2 757 530,55 евро - дължими по договор з а издаване на банкова контрагаранция от 22.11.2013 г. и във връзка с искане за плащане от Комерцбанк № 3908 от 10.09.2015 г.;

2. 1 471 142 евро – неустойка по чл. 5, ал. 6, вр. ал. 1 от горепосочения договор, начислена в периода 14.09.2015 г. 31.08.2018 г.

Със същото определение на СГС е обезсилена издадената заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. 44604/2023 г. на Софийския районен съд и изпълнителен лист въз основа на същата от 14.03.2023 г. и е спряно производството по делото в останалата част (отнасяща се до вземания за лихви във връзка с главницата) на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК до приключване с окончателен съдебен акт на производството по т.д. № 1799/2021 г. по описа на СГС.

Жалбоподателят атакува постановеното от а п е л а т и в н и я съд определение като неправилно и иска неговата отмяна по съображения, че въззивният съд е приел за идентични предметите на настоящото дело и т.д. № 1799/2021 г. относно главницата и неустойката.

В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са 1 формулирани следните правни въпроси:

1. „Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и да направи свои фактически и правни изводи, като обсъди всички възражения и доводи на страните?“

2. „Налице ли е обективен идентитет по отношение на вземания - предмет на отрицателен установителен иск, предявен от длъжника, и тези предмет на положителен установителен иск по чл. 422 ГПК, предявен от кредитора, когато единственото основание за несъществуване на вземането, въведено от длъжника по отрицателния установителен иск, е изтекла погасителна давност, т.е. не се твърди несъществуване на вземането, а само погасяване на правото на принудително изпълнение, като не са изложени други правоизключващи или правопогасяващи възражения?“

3. „Наличието на образувано преди инициирането на заповедно производство и издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК дело с предмет отрицателен установителен иск от длъжника, води ли до недопустимост на иска по чл. 422 ГПК поради наличие на хипотезата на чл. 126, ал. 1 ГПК?“

Жалбоподателят твърди основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 Г П К по отношение на първия въпрос, като поддържа, че той е разрешен в противоречие с практиката на ВКС (решение № 130 от 23.06.2016 г. по т.д. № 748/2015 г. на ВКС, 1-во търг. отд., решение № 34 от 22.02.2016 г. по гр.д. № 4657/2015 г. на ВКС, 1-во гр.отд., решение № 120 от 04.04.2013 г. по гр.д. № 964/2012 г. на ВКС, 4-то гр.отд., решение № 10 от 01.02.2012 г. по гр.д. № 130/2011 г. на ВКС, 1-во гр.отд.) и основанието по т. 3 по отношение на втория и третия въпрос.

Ответникът оспорва жалбата и твърди, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване, евентуално, че постановеното определение е законосъобразно и следва да бъде потвърдено, а жалбата – отхвърлена.

За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел за установено въз основа на събраните по делото доказателства, че производството по т.д. № 1799/2021 г. по описа на СГС е образувано по предявен отрицателен установителен иск от „Кинтекс“ ЕАД срещу „КТБ“ АД /н./ за признаване за установено несъществуването на вземания на „КТБ“ АД за сумата от 2 757 539 евро, усвоена на 10.09.2015 г. по договор от 22.11.2013 г., както и вземане в размер на 1 471 142 евро – неустойка по чл. 5, ал. 6, вр. ал.

1 от същия договор, начислена в периода от 14.09.2015 г. – 31.08.2018 г.; вземане за сумата от 724 761 евро – комисионни за периода от 27.02.2015 г. – 27.11.2017 г. При тези данни е стигнал до извод, че производството по това дело е идентичен с предмета на по-късно заведеното и висящо пред него т.д.

№ 2477/2024 г., тъй като установеното по отрицателния иск правно положение ще обвърже със сила на пресъдено нещо страните по него, които са и страни по по-късно заведения положителен установителен иск по чл. 422 ГПК.

Позовал се е на определение № 154/27.02.2014 г. по ч.гр.д. № 769/2014 г. на ВКС, с което се приема, че е допустимо предявяване на отрицателен 2 установителен иск от длъжника след като кредиторът се е снабдил със заповед за изпълнение, доколкото кредиторът не може да се възползва от облекчената процедура по чл. 410 и сл. ГПК. В определението се приема още, че, ако бъде издадена заповед за изпълнение, тя не влиза в сила, дори длъжникът да не е направил възражение по чл. 414 ГПК, като в този случай, заведеният от длъжника отрицателен установителен иск за несъществуване на вземането е допустим, а недопустим е образуваният впоследствие положителен установителен или осъдителен иск на кредитора и именно производството по него следва да бъде прекратени на основание чл. 126, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е съобразил, че производството по чл. 417 ГПК не обосновава различен извод от този, приложим за общото заповедно производство. Съставът на апелативния съд е констатирал, че в процесната хипотеза отрицателният установителен иск е предявен не само преди да бъде подадена исковата молба на кредитора по чл. 422 ГПК, но и преди да бъде издадена процесната заповед за изпълнение, поради което правилно производството по иска с правно основание чл. 422 ГПК е било прекратено в една своя част и спряно в друга.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 275, ал. 2 ГПК вр. с чл. 259 и сл. ГПК.

За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Първо търговско отделение, съобрази следното:

Вторият и третият въпрос на жалбоподателя, които следва да бъдат разгледани първи, могат да бъдат обобщени като отнасящи се до въпроса дали е допустимо предявяване на положителен установителен иск по чл. 422 ГПК п р и наличие на предявен преди това отрицателен установителен иск за същите вземания, предявен от длъжника.

Този въпрос е обусляващ по смисъла на т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д.

№ 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС, доколкото отговорът му е част от решаващите мотиви на въззивния съд, но не е удовлетворена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 от сочения тълкувателен акт формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК намира приложение в случаите, когато релевантна правна норма изисква изясняване на нейното действително съдържание, респективно, когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия. При 3 наличие на съдебна практика по поставените д в а въпроса отпада възможността за подвеждането им под хипотезиса на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради липса на мотивирано изложение за необходимост от изоставяне на тази практика.

Целта на заповедното производство е установяване безспорността на вземането и удовлетворяване на кредитора по облекчен ред. В т. 9 и т. 10 от ТР № 4/2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК, ВКС е разяснено, че положителният установителен иск по чл. 422 ГПК е средство за защита на признато в заповедното производство вземане на кредитора, като предпоставка за допустимостта му, наред с нормативно установените специфични условия, е съответствието между заявеното и признато в заповедното производство вземане и предмета на делото, очертан с обстоятелствената част и петитума на исковата молба, както и наличието на специалните процесуални предпоставки по чл. 414 ГПК и чл. 415 ГПК. В производството по чл. 422 ГПК съществуването на вземането по издадената заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес

Отрицателният установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК е средство за защита на длъжника по вземането в случаите, когато той твърди, че не дължи.

Един и същи спор може да бъде повод било за положителен, било за отрицателен иск в зависимост от това дали се твърди, че едно материално право съществува, или се отрича неговото съществуване (така решение № 287 от 08.06.20210 г. по гр.д. № 4896/2008 г., III гр.отд.). Поради това е налице съвпадение на предмета на отрицателния установителен иск и положителния установителен иск, доколкото и двата иска целят установяване н а едно и също право /например на парично вземане/.

В разпоредбата на чл. 126, ал. 1 ГПК е регламентирана забрана за едновременно разглеждане в съда на две дела, които имат идентичен спорен предмет и страни и в рамките на които се търси идентична съдебна защита. С решение № 46 от 08.04.2013 г. по т.д. № 96/2012 г. , II т.о. е разгледат идентичен на спора, предмет на т. д. № 2477/2024 г. по описа на Софийски градски съд и е приел, че предявеният иск по чл. 422 ГПК е недопустим, тъй като преди подаване на заявлeнието за издаване на заповед по чл. 417 ГПК длъжникът е подал искова молба, обективираща отрицателен установителен иск относно същото вземане. В соченото решение касационният състав е приел, че наличието на висящо дело по отрицателния установителен иск се явява абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за надлежното упражняване на иска по чл. 422 ГПК и е обезсилил обжалваното пред него решение, съответно е прекратил производството по иска с правно основание чл. 422 ГПК. Настоящият състав напълно споделя това разрешение и намира, че неудовлетворена се явява специалната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване по втори и трети въпрос.

Що се отнася до първия въпрос, който е относим към задълженията на съда при разглеждане и решаване на спора по делото, т.е. налице е общата селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен 4 контрол, принципен негов отговор директно произтича от разпоредбата на чл.

121, ал. 4 КРБ, чл. 12 и 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК.

Настоящият съдебен състав се придържа и подкрепя даденото тълкуване в задължителната съдебна практика на Върховния касационен съд по ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК и ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК, както и в редица решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, а именно: решение № 108 от 20.02.2024 г. по гр. д. № 363/2023 г. на ВКС, 1-во гр. отд.; решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, 2-ро търг. отд.; решение № 69 от 10.05.2022 г. по гр. д. № 2530/2021 г. на ВКС, 3-то гр. отд.; решение № 98 от 14.07.2022 г. по гр. д. № 2954/2021 г. на ВКС, 3-то гр. отд. и др.

С цитираната практика е разяснено, че въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като извърши своя самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, въз основа на която да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявените искове. Ограниченията на въззива по чл. 269 ГПК засягат единствено възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, но това не променя характеристиките на въззивната инстанция като решаваща такава. Предвидената в закона възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 ГПК не замества задължението на въззивната инстанция за мотивиране на решението и не я освобождава от задължението да излага собствени фактически и собствени правни мотиви. В конкретния случай въззивният съд е разрешил въпроса в съответствие с практиката на ВКС, поради което не следва да се допусне касационно обжалване. Поставеният въпрос представлява оплакване за незаконосъобразност поради несъгласие на касатора с мотивите на въззивния съд. Това обстоятелство не може да обоснове достъп до касационно обжалване.