Определение № 3579 от 16.11.2023, Върховен касационен съд
- Съд
- Върховен касационен съд
- Дело
- Касационно частно гражданско дело 4206/2023
- Вид
- Определение № 3579
- Подписан
- 16.11.2023
- В сила
- 16.11.2023
- Състав
- Жива Декова, Филип Владимиров, Александър Цонев
Цитирани разпоредби
- чл. 172 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 247 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 274, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 275, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 276, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1, т. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 284, ал. 3, т. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 127а · Семеен кодекс
- чл. 132 · Семеен кодекс
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 3579 гр. София, 16.11.2023 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател: Жива Декова
Членове:
Александър Цонев
Филип Владимиров като разгледа докладваното от Филип Владимиров Частно касационно гражданско дело № 20238003104206 по описа за 2023 година
Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на А. Е. Я. чрез адв. С. против определение № 2078/12.08.2023 г. по ч. гр. д. № 121/2023 г. на Окръжен съд – Бургас.
В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се иска същото да бъде отменено.
Ответникът по жалба А. Ш. Ч. чрез адв. К. с отговора по чл. 276, ал. 1 ГПК изразява становище за липсата на основания за допускане на касационен контрол и за нейната неоснователност. Претендира разноски.
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащо на касационен контрол определение на въззивен съд и е допустима.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното определение е отменено определение № 544 (погрешно е изписано 644) от 15.11.2021 г. по гр. д. № 769/2021 г. на Районен съд – Айтос, с което на основание чл. 17 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 г. последният е прогласил, че не е международно компетентен да се произнесе по предявения от А. Ш. Ч. против А. Е. Я. иск с правно основание чл. 132 СК и е прекратил производството, а делото е върнато от въззивния на първостепенния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.
Съставът на втората инстанция е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че производството по гр. д. № 769/2021 г. по описа на Районен съд – Айтос е образувано по искова молба на А. Ш. Ч. против А. Е. Я., с правно основание чл. 132 СК - за лишаване на ответника от родителски права по отношение на роденото от съвместното съжителство на страните малолетно дете А. А. Я., [дата на раждане] Установено е като безспорно, че по 1 отношение на предявения иск приложение намира Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27.11.2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност. Посочено е, че разпоредбата на чл. 8 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 посочва кога държава-членка е компетентна да разгледа дело, свързано с родителската отговорност – компетентен е съдът на държавата, в която е обичайното местопребиваване на детето по времето, когато съдът е сезиран, т. е. компетентността на съда следва да бъде определена, съобразно обичайното местопребиваване на детето към датата на подаване на исковата молба. Въззивният съд е изложил съображения, че обичайното местопребиваване на детето по смисъла на чл. 8, пар.
1 от Регламента е автономно понятие на правото на Европейския съюз, разяснено с решения на СЕС, с които е прието, че единствено физическото присъствие на детето в държавачленка не е достатъчно, за да се установи обичайното пребиваване на детето, а това е мястото където е центърът на неговите интереси, като се държи сметка за всички релевантни фактически обстоятелства и по-специално за продължителността и редовността на пребиваване, за семейните и социалните връзки. В този смисъл се е позовал на решение на СЕС от 02.04.2009 г. по дело C-523/07, в което е дадено тълкуване на понятието за обичайно пребиваване на детето. При тези разяснения е установено като безспорно, че детето А. А. Я. е родено на 09.08.2012 г. в [населено място], същото е български гражданин и от рождението си живее в България със семейството си, поради което тук е и неговото обичайно местопребиваване. Като безспорно е посочено още, че към датата на подаване на исковата молба 09.09.2021 г., детето не е пребивавало в страната, като в периода от 23.10.2020 г. до 14.09.2021 г. същото не е живяло на постоянния си адрес в [населено място], област Бургас, а е пребивавало в Нидерландия заедно с майка си. Като безспорни са отделени и обстоятелствата относно здравословното състояние на детето, като от приложената епикриза от МБАЛ „Св. Марина“ – Варна е констатирано, че на детето А. е поставена диагноза „Генерализирано разстройство на развитието – детски аутизъм“.
Въззивният съд е намерил за видно от данните по делото, че с решение № 117/16.07.2020 г. по гр. д. № 1056/2019 г. на Районен съд – Айтос, на основание чл. 127а СК от съда е дадено разрешение на малолетното дете А. да напуска пределите на Република България за неограничен брой пътувания в държави-членки на ЕС и в Република Турция със съгласието на майката, без за това да необходимо съгласието на бащата, за срок от три поредни години – 2020 г., 2021 г. и 2022 г. С оглед постановеното решение по чл. 127а СК е прието, че обичайното местопребиваване на детето А. е било в Република България, доколкото даденото от съда заместващо съгласие на родител би било необходимо само ако детето се намира на територията на страната. Изтъкнато е, че в случая ответникът не оспорва горните обстоятелства, но твърди, че е налице промяна на обичайното местопребиваване на детето, тъй като преди подаване на исковата молба то е пребивавало в чужбина за дълъг период от време, повече от 11 месеца, като е напуснало страната на 23.10.2020г. и е пребивавало в Нидерландия до 14.09.2021г., след което се е намирало в България само за няколко дни. В обжалваното определение е изразено разбиране, че за да се налице промяна на обичайното местопребиваване на детето, следва да бъдат установени конкретни обстоятелства по 2 критериите, посочени в практиката на СЕС, като на ответника е било указано, че е негова доказателствената тежест да установи по делото, че към момента на подаване на исковата молба детето е с ново обичайно местопребиваване в друга държава-членка на ЕС, различна от държавата (България), в която е пребивавало преди промяната, като докаже, че то пребивава на територията на Нидерландия, където се е интегрирало в социалната и семейна среда, т.е. наличието на трайно установяване на детето в тази държава. Прието е, че от ответника не са ангажирани доказателства в горния смисъл. Направените от него доказателствени искания не са уважени от съда, като са преценени за неотносими към предмета на настоящото дело. Така въззивният съд е намерил, че от доказателствата по делото не се установява промяна в обичайното местопребиваване на детето А. и то има обичайно местопребиваване в Република България, в която е пребивавало преди твърдяната промяна. Отбелязано е, че единствено отсъствието на детето от обичайното му местопребиваване дори за продължителен период от време, не може да обоснове промяна на това местопребиваване при положение, че не са установени обстоятелствата по критериите в цитираното решение по дело С-523/07 на СЕС. В този смисъл съдът е позовал и на т. 51 от решение по дело С-497/10 на СЕС. Посочил е, че в конкретния случай доказателствата по делото не сочат на намерение на майката да се установи заедно с детето за трайно и постоянно в Нидерландия и там да установи центъра на своите интереси, а напротив – намеренията ѝ не са имали траен характер и престоят ѝ с детето в Нидерландия, макар и за продължително време, е бил с цел лечение на детето, но не и да се преместят да живеят там за постоянно. В тази връзка въззивната инстанция е взела предвид показанията на разпитания в производството пред нея свидетел Ш. Е. Ч. (баща на ищцата), преценени по реда на чл. 172 ГПК. От тях е установено, че във връзка със заболяването на детето, дъщеря му получила информация, че в Нидерландия има добри специалисти и именно заради това тя заминала с детето в тази държава, за да го лекуват. След като разбрали, че в Турция могат да помогнат на детето, те се върнали в България през м. септември-октомври 2021 г. и започнали периодично да ходят там на лечение. Съдът е кредитирал показанията на св. Ч., въпреки близката му родствена връзка с ищцата, като е намерил същите за обективни, незаинтересовани, кореспондиращи със събраните писмени доказателства и неопровергани от други доказателства по делото. С оглед на това е прието в обжалваното определение, че намерението на майката е било да пребивава с детето в Нидерландия за ограничено време, а не да се установява за постоянно живеене в тази държава, вследствие на което е формиран извод за липса на промяна в обичайното местопребиваване на детето. Изложени са съображения, че този извод следва и от безспорния между страните факт, че след образуването на делото А. и майка му са се върнали в България и живеят на адреса си в [населено място], където живеят и понастоящем. Макар и приети за ирелевантни за спора, представените към частната жалба писмени доказателства за пътуване на детето и майката през м. ноември 2021 г. до Република Турция и фактури за плащане на медицински услуги, са отчетени като индиция за действителната цел на майката за напускане на пределите на страната, а именно – лечение на детето в чужбина, за което е било дадено и съдебно разрешение по чл. 127а СК. Подчертано е, че заместващото съгласие и разрешението на съда 3 детето да пътува в държави-членки на ЕС и Република Турция е дадено за три поредни години– 2020 г., 2021 г. и 2022 г., като престоят на А. в Нидерландия попада в рамките на даденото разрешение, което също е прието за индиция относно липсата на намерение за трайно и постоянно установяване на майката и детето в чужда държава. При тези установявания въззивният състав е счел, че от доказателствата по делото не се установява промяна в обичайното местопребиваване на детето към момента на подаване на исковата молба, поради което е заключил, че компетентен да разгледа предявения иск е българският съд.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК страната се позовава на основанията по чл. 280, ал.
1, т. т. 1, 2 и 3 ГПК за достъп до касация и поставя следните въпроси:
1. „Кои са правно значимите обстоятелства, определящи обичайното местопребиваване по смисъла на чл. 8 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27.11.2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност при определяне на международната компетентност на съда да разгледа предявения иск за лишаване от родителски права относно деца с трайни увреждания, когато установените увреждания по вид и степен не позволяват прилагането на критериите за интеграция в социална среда, посочени в решение на СЕС от 02.04.2009 г. по дело C-523/07?”;
2. „Когато въззивната инстанция отхвърли доказателствени искания, направени за установяване на обстоятелства, за които на страната е разпределена и възложена доказателствена тежест и за същата страна няма друг начин да се снабди с поисканите и необходими доказателства, това съставлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила и на нейното право на защита?“;
3. „Когато въззивната инстанция е разпределила в доказателствена тежест на страната установяването на определени обстоятелства и страната е направила конкретни, необходими и относими доказателствени искания за установяването им, съставлява ли съществено нарушение на правото на защита на страна и на съдопроизводствените правила отхвърлянето им от съдът на базата на предварителна преценка, че доказателствените искания са неотносими към предмета на делото и с тях няма да се установят релевантни за делото факти и обстоятелства?“;
4. „Когато съдът е задължен да следи служебно за защита на интереса на детето и за своята компетентност за разглеждане на спора, и е направено доказателствено искане от страната за събиране на писмени доказателства от друга държава по реда на Регламент (ЕС) 2020/1783 на Европейския парламент и на Съвета от 25.11.2020 година относно сътрудничеството между съдилищата на държавите членки при събирането на доказателства по граждански и търговски дела и няма друг начин за събиране на исканите доказателства, но съдът отказва събирането им, това съставлява ли отказ от правосъдие и нарушава ли се съществено правото на страната да получи защита на законните си права и интереси?“;
Разпечатката съдържа 24 от 50 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/b7a64ac5-1829-4b71-b8d3-b21e65d70665