Определение № 2829 от 10.06.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2829 гр. София, 07.06.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Таня Орешарова като разгледа докладваното от Таня Орешарова Касационно гражданско дело № 20238002105139 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. Ж. Г. срещу решение № 507/21.09.2023 г. по в.гр.д.

№ 643/2023 г. на Окръжен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 975/01.08.2023 г. по гр.д. № 1594/2023 г. на Районен съд –Велико Търново. С последното са отхвърлени като неоснователни исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 и т. 3, вр. с чл.225, ал.1 от КТ, предявени от ищцата С. Ж. Г., за признаване за незаконно уволнението ѝ, наложено със заповед № 178 от 27.04.2023 г. на управителя на „Студентски общежития и столове“ ЕАД-клон Велико Търново, за възстановяването ѝ на работа на заеманата от нея длъжност преди уволнението – „портиер“ при ответника и за обезщетение за времето, през което е останала без работа поради уволнението за период от един месец, в размер на 860 лв., ведно със законната лихва върху тази сума от подаване на исковата молба до окончателното ѝ изплащане.

Касаторът твърди, че решението е неправилно, необосновано, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационно основания по чл.281, т.3 ГПК.

Касаторът моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъдат уважени исковите претенции с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т. 3, вр. с чл.225 , ал.1 КТ.

В изложението към касационната жалба касаторът се е позовал на основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК и е поставил въпрос, който по същество се свежда до оплакване за неустановяване от въззивния съд на твърдяната в доводите във въззивната жалба на касатора злоупотреба с права от страна на работодателя, който провокира целенасочено и умишлено обвинение в дисциплинарно нарушение и поставя ищцата в конфликтна ситуация, при която заедно със служителя на длъжност „човешки ресурси“ я принуждава да подаде молба за 1 прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, като веднага издава заповед за прекратяване на трудовия договор.

Ответникът по касационната жалба „Студентски общежития и столове“ ЕАД – клон Велико Търново взема становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване.

Излагат се твърдения за правилност и обоснованост на въззивното решение. Претендират се разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното:

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат, като е приел, че между страните по делото е съществувало трудово правоотношение с уговорен шестмесечен срок за изпитване в полза на работодателя по трудов договор №338 от 25.08.2022 г., като ищцата е заемала длъжността „портиер“ при ответника. Приел е, че трудовият договор е прекратен със Заповед № 178/27.04.2023 г. с посочено правно основание чл.325, ал.1 КТ - по взаимно съгласие.

За установяване на фактите, свързани с подаването на молбата за прекратяване на трудовото правоотношение от С. Г., както и депозирането на молба за оттегляне на първата, въззивният съд е обсъдил свидетелските показания на свидетелите К. Т., Н. К. и К. А. – служител „Човешки ресурси“. Приел е, че свидетелят К. Т. е изложил личните си възприятия въз основа на разказаното му от ищцата, а свидетелят Н. К. е присъствал на връчването на заповедта на ищцата, както и при депозирането на молбата й за оттегляне на първата. От свидетелските показания на К. А. е установил, че подаването на втората молба е станало след вече издадената заповед на работодателя за прекратяване на трудовия договор, както и че не е бил упражнен натиск спрямо ищцата.

Въззивният съд е приел, че са налице елементите от фактическия състав на основанието по чл. 325, ал.1, т. 1 КТ за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие.

Посочил е, че ищцата е депозирала молба на 27.04.2023 г., с която ясно и по категоричен начин е изразила желанието си без срок и условие да бъде освободена от длъжност, считано от 28.04.2023 г., като в същия ден и работодателят е издал заповедта си за прекратяване на трудовия договор с посочено основание чл. 325, ал.1, т.1 КТ. Изследвал е и момента, в който това обстоятелство е стигнало до знанието на работника – поради отказ от подписване при получаване в същия ден, удостоверено с подписите на свидетели на отказа, заповедта е била изпратена още в същия ден по куриер. По този начин съдът е извел, че са налице две насрещни волеизявления, които съвпадат по съдържание - както по отношение на прекратяването на трудовото правоотношение, така и по отношение на момента, от който се счита прекратяването – 28.04.2023 г., която дата е посочена в молбата на работника и заповедта на работодателя.

Въззивният съд е приел също, че втората молба от ищцата, с която иска да оттегли предходната за прекратяване на правоотношението по взаимно съгласие, е правно ирелевантна. Отчел е, че доколкото в КТ няма специални правила относно оттегляне на 2 едностранно волеизявление, прилагат се правилата на чл. 13, ал. 4 ЗЗД, според който приемането няма сила, ако съобщението за оттеглянето му стигне у предложителя преди или най-късно едновременно с него. Приел е, че в случая предложението и приемането са осъществени в един ден – 27.04.2023 г., а последващото изявление от ищцата за оттегляне на предложението по чл. 325, ал.1, т. 1 КТ е достигнало до работодателя след приемане на предложението и издаване на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, поради което не е породило правно действие.

Въззивният съд е намерил за недоказани възраженията на ищцата относно наличие на принуда при подаване на молбата за прекратяване на трудовото правоотношение. Приел е, че съобразно чл.154 ГПК в тежест на релевиралата възражението страна е да докаже при условията на главно и пълно доказване фактическия състав на чл. 30 от ЗЗД, а именно – наличието на поведение на насрещната страна или трето лице, което да е възбудило основателен страх за непосредствена опасност за живота и здравето на волеизявяващия или негови близки, или за увреда на имуществото му и този страх да е единственият мотив на страната да отправи предложението. Посочил е също така, че дори при изразено от страна на работодателя намерение да упражни правото си по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, това не би могло да възбуди у работника основателен страх за живота или имуществото му, тъй като дисциплинарното уволнение е уредена в закона възможност за прекратяване на трудово правоотношение, а работникът разполага с право да оспори незаконното уволнение по съдебен ред и да получи обезщетение при установяване на незаконността му. С оглед на изложеното, съдът е потвърдил първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените искове с правно основание чл. 344, ал.1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ.

При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав счита, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване поради следните съображения:

Съгласно указанията по приложение на процесуалния закон, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, от значение за изхода на спора, по отношение на който е налице и някоя от визираните в т. 1 – 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК допълнителни селективни предпоставки. В мотивите към т. 1 от цитираното ТР са разграничени основанията за достъп до касация от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за неправилност на въззивното решение, поради което поддържаните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК не биха могли да се основават на доводи за неправилност на решението. Съобразявайки задължителните указания относно касационното обжалване в Тълкувателно решение № 1/2009 г., следва да се приеме, че в случая във връзка с посоченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторката не е формулирала правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съдът не следва сам да формулира въпросите, които касаторката евентуално би имала предвид, тъй като това би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало. Тъй като липсва яснота и категоричност при формулиране на въпрос /материалноправен или процесуалноправен/ от касаторката, обосновал решаващите изводи на съда, не следва да се обсъжда и въпросът за наличие на хипотезите по точка 3 от чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая изложението на касатора за допускане 3 на касационното обжалване съставлява по същността си излагане на доводи за материална незаконосъобразност на въззивното решение, свързани с преценката на фактическата обстановка по делото. По същество оплакванията на касаторката са изцяло в конкретиката на делото и с тях се цели възприемането на друга различна фактическа обстановка от приетата от въззивния съд.

За пълнота следва да се отбележи, че в случая не е налице хипотеза на злоупотреба с право от страна на работодателя при прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие. За да се докаже злоупотреба с право на работодателя следва да се опровергае презумпцията по чл.8, ал.2 КТ в конкретния трудов спор. Добросъвестността на работодателя е мярката, с която се отчита точното, почтеното и съвместно изпълнение на задълженията според обичаите и необходимата за това грижа. Самата презумпция може да бъде опровергана, когато се установи противното, т.е. работодателят преднамерено използва правата си не с целта, която е предвидена в закона, или не ги осъществява добронамерено и с оглед дължимото поведение. В контекста на основанието по чл. 325, ал.1, т. 1 КТ злоупотреба с право от страна на работодателя в повечето случаи би била налице при негова инициатива за прекратяване на трудовия договор. В този случай е необходимо да се установи от доказателствата по делото, че прекратяването е по причини и цели, които доказано заобикалят и надхвърлят работодателската власт в трудовите правоотношения. В настоящия случай инициативата за прекратяване на трудовия договор идва от работника с подадена молба от 27.04.2023 г., която е приета от работодателя още в същия ден, от което следва, че волеизявленията на страните са се припокрили по съдържание и цел – изпълнен е фактическия състав по чл.325, ал.1, т. 1 КТ.

По отношение на упражняването на психически натиск (принуда) при прекратяване на трудовия договор следва да се допълни, че в процеса възраженията за недействителност и унищожаемост на правните сделки се навеждат и следва да бъдат доказани в условията на пълно и главно доказване – в случая на едностранното волеизявление на работника от 27.04.2023 г. За да се докаже упражнена от работодателя принуда, то следва да бъде доказано и наличието на поведение на негова страна или трето лице, което да е възбудило основателен страх за непосредствена опасност за живота и здравето на волеизявяващия или негови близки, или за увреда на имуществото му, който страх да е единствения мотив за страната да отправи едностранното волеизявление. В случая следва от действията на ответника да са възникнали страхови представи, които да са оказали въздействие върху ищцата при вземане на решението да поиска прекратяване на трудовия договор, и това да е опорочаване на волята по смисъла на чл. 30 ЗЗД. Тези обстоятелства не са доказани в развилия се трудов спор. Също така настоящият състав намира за нужно да отбележи, че дори и при доказано намерение на работодателя за неправомерно уволнение на работника, то не би могло да възбуди у последния основателен страх за живота или имуществото му, тъй като дисциплинарното уволнение е уредена в закона възможност за прекратяване на трудово правоотношение, а работникът разполага с право да оспори незаконното уволнение по съдебен ред и да получи обезщетение при установяване на незаконността му.