Определение № 265 от 13.08.2025, Апелативен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 265 гр. Пловдив, 13.08.2025 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети август през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Надежда Ив. Желязкова

Каличкова

Членове:

Емилия Ат. Брусева

Валентин Д. Бойкинов като разгледа докладваното от Валентин Д. Бойкинов Въззивно частно търговско дело № 20255001000394 по описа за 2025 година

Производството е по реда на Чл.274,ал.1,т.2 и следв. от ГПК.

Образувано е по частна жалба на А. Г. М., с която се обжалва Определение № 861/9.06.2025г. на Окръжен съд Пловдив, с което е оставено без уважение искането за изменение на Решение № 150/07.04.2025г. в частта му, с която е осъден да заплати по сметката на Окръжен съд Пловдив държавна такса по производството в размер на сумата от 1084,55 лева.

Излагат се съображения за неправилност и незаконосъобразност на определението като твърди, че основание и задължение за заплащане на дължима държавна такса съществува единствено по отношение на ищеца, като по правилото на чл.77 ГПК след като съдът е пропуснал да я събере своевременно, задължен за нейното заплащане следва да е единствено ищецът, а не ответника, независимо от това че спорът не е решен в негова полза, поради това, че той се явявал трето в публичното отношение между ищеца и съда лице.

Конкретни съображения в тази насока са подробно и изчерпателно изложени в обстоятелствената част на частната жалба.

Искането към съда е да се отмени обжалваното определение на окръжния съд като неправилно и незаконосъобразно.

В срока по чл. 276, ал.1 ГПК другата страна „Агенция за събиране на вземания“ЕАД е изразила становище за неоснователността на жалбата поради съображения, които са подробно изложени в отговора.

Съдът като взе предвид изложените от жалбоподателя доводи и представените доказателства намира за установено следното :

Частната жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК и е допустима, но разгледана 1 по същество тя е неоснователна.

Производството пред първостепенният съд е приключило с постановяване на Решение № 150/07.04.2025г., с което съдът е уважил предявените от ищеца „Агенция за събиране на вземания“ЕАД общо три установителни иска с правно основание чл.422 ГПК, предявени срещу ответника А. Г. М.. Решението на съда е постановено при условията на чл.237 ГПК- вземайки предвид направеното от ответника признание на иска.

Няма спор, че след като е констатирал, че по предявените от ищеца против ответника искове – първоначално пред Районен съд Пловдив, а впоследствие и пред Окръжен съд Пловдив, не е била внесена предварително от ищеца дължимата общо по трите обективно съединени иска с правно основание чл.422 ГПК/съединени за общо разглеждане, при условията на чл.213 ГПК, в рамките на т.д.№ 86/2025г. на Окръжен съд Пловдив/, първостепенният съд с оглед изхода на спора е възложил заплащането на дължимата, но предварително невнесена от ищеца държавна такса, която е в общ размер на 1084,55 лева и по трите обективно съединени иска, да бъде в тежест на ответника А. Г. М..

С обжалваното Определение № 861/9.06.2025г. на Окръжен съд Пловдив, след като е бил сезиран от ответника да измени решението си в частта му, с която е възложено в тежест на ответника да заплати по сметката на съда предварително невнесената от ищеца държавна такса по исковото производство, е оставил без уважение това искане като неоснователно.

Мотивите на съда най-общо са били, позовавайки се на трайната съдебна практика, в т.ч. и тази на касационната инстанция, че след като по производството са останали несъбрани предварително държавна такса или разноски, то следва събирането им да стане принудително по реда на чл.77 ГПК, като възлагането им следва да стане по общото правило на чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК в тежест на загубилата спора страна.

Така постановеното определение е правилно, като въззивният съд споделя изцяло мотивите на съда, поради което и на осн. чл.272, вр. с чл. 278, ал. 4 ГПК препраща към тях.

Наведените в частната жалба доводи и възражения повтарят част от същите аргументи, които вече са били изтъкнати в производството пред първостепенния съд по повод сезирането му с молбата по чл.248 ГПК, на които в обжалваното определение е даден подробен и изчерпателен отговор. Независимо от това следва да се добави и следното :

Както е прието и в цитираната от първостепенният съд съдебна практика- Решение № 306/25.06.2012г. на ВКС по гр.дело № 1387/2011г. на ВКС, 4 ГО; Решение № 50265/10.01.2023г. по гр.дело № 3517/2021г.; Решение № 47/26.06.2019г. на ВКС по гр.дело № 682/2018г. на ВКС, 1 ГО и др., че когато поради грешка цялата или само част от цялата държавна такса по производството не е била предварително внесена от ищеца, респ. съдът не е процедирал съобразно чл.129, ал.2 ГПК с даване на точни указания до ищеца за внасянето, без по отношение на нея да са били основния за освобождаване от внасянето й, то тогава при това положение сумите следва да бъдат събрани предварително по реда на чл.77 ГПК, като внасянето им следва да бъде възложено в тежест на страните, съобразно изхода на правния спор. Това е така, защото в случай, че дължимата по производството държавна такса или разноските по производството- за вещи лица, за разпит на свидетели и пр. са били 2 действително внесени от ищеца или от страната която е била предварително задължена да ги внесе, то с оглед изхода на спора по общото правило на чл.78, ал.1 или ал.3 ГПК тези разходи ако са били предварително заплатени, е следвало да бъдат възложени в тежест на другата страна, която със своето поведение/неоснователно претендирано или отричано спорно материално право/ е станала конкретна причина за завеждането на съществуващия между страните гражданскоправен спор. Именно поради това обстоятелство дължимата на съда невнесана от ищеца държавна такса за исковото производство, в случай като настоящият, следва на основание чл.77 ГПК да бъде възложена в тежест на страната, която е станала причина за сезирането на съда и срещу която е постановено решението, а това е именно ответникът. От друга страна, съдебното признание на ответника в исковото производство не е основание да се счита, че понасянето на този разход трябва да се възложи на ищеца, тъй като ответникът още в заповедното производство е подал възражение срещу заповедта, като именно това възражение е поводът да се инициира и настоящото производство по положителния установителен иск с правно основание чл.422 ГПК.

Посочената в частната жалба съдебна практика- по Определение № 232/17.04.2015г. по ч.т.д.№ 862/2015г. на ВКС, е постановена при съвсем различна фактическа обстановка, по повод искане на ищеца за възстановяване на недължимо заплатена предварително от него държавна такса, което искане е било направено след изтичане на срока по чл.82 ГПК, като касационният съд в този случай е приел, че неспазването на този срок няма никакво значение по отношение допустимостта на искането за възстановяване на средствата, заплатени по набирателната сметка на съда, поради което и тази практика няма абсолютно никакво значение за настоящия случай.

Поради така изложените съображения и поради пълното съвпадане в изводите на двете съдебни инстанции обжалваното определение на окръжния съд, с което е оставена без уважение молбата по чл.248 ГПК на А. Г. М. за изменение на решението в частта за осъждане на ответника да заплати по сметката на съда дължимата държавна такса по производството в размер на сумата от 1084,55 лева, следва да бъде потвърдено като правилно.

Водим от гореизложеното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 861/9.06.2025г. на Окръжен съд Пловдив, с което е оставено без уважение искането за изменение на Решение № 150/07.04.2025г. в частта му, с която е осъден да заплати по сметката на Окръжен съд Пловдив държавна такса по производството в размер на сумата от 1084,55 лева.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

3

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4