Определение № 473 от 29.06.2026, Окръжен съд - Габрово

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 473 гр. Габрово, 29.06.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ГАБРОВО, СЪСТАВ I, в закрито заседание на двадесет и пети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Веселина Топалова

Членове:

Ива Димова

Диян Д. Атанасов като разгледа докладваното от Ива Димова Въззивно частно гражданско дело № 20264200500271 по описа за 2026 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 413, ал. 2 ГПК във връзка с чл. 274 от ГПК.

Образувано е по частна жалба от „Агенция за събиране на вземания“ АД, чрез юрисконсулт С. Д., против разпореждане постановено по ч. гр. д. № 547/2026 г. от Севлиевски районен съд, с което се отхвърля заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК.

В частната жалба се излагат твърдения, че постановения акт е неправилен и незаконосъобразен, като в същото време не се посочват конкретни възражения по него свързани с мотивите за отхвърляне на подаденото заявление по чл. 410 от ГПК.

Съгласно на чл. 413, ал. 2 от ГПК, препис от частната жалба не е връчен на длъжника.

Съдът след като обсъди доводите на страната и доказателствата по делото, намери за установено следното:

Жалбата е подадена в срок, от легитимиран страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна.

Пред първоинстанционния съд е подадено заявление от „Агенция за събиране на вземания“ АД за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника С. Н. Ш., за сумата за сумата 153,39 евро – главница за задължение по договор за потребителски кредит № 493887 от 02.08.2022 г., сключен между длъжника и „Ай ти Еф Груп“ АД, което е прехвърлено на заявителя с договор за цесия от 17.12.2025 г., ведно със законната лихва от 08.05.2026 г. до окончателното изплащане, сумата 13,18 евро – договорна лихва за периода от 02.09.2022 г. до 02.12.2022 г. и сумата 64,78 лв. – мораторна лихва за периода от 03.09.2022 г. до 08.05.2026 г., както и сумата 10,86 евро- заплатена държавна и 25,56 евро- юрисконсултско възнаграждение.

След извършена служебна справка в НБДНаселение е установено, че длъжникът С. Н.

Ш., ЕГН ********** е с регистриран настоящ адрес в * *.

1

С разпореждане рег. № 862 от 11.05.2026 г., заповедният съд е приел, че съгласно чл.

90, ал. 1 ЗГР всички български граждани, включително и живеещите в чужбина, са длъжни да имат постоянен адрес в ***, като тези, които не са вписани в регистъра на населението и не могат да посочат постоянен адрес в страната, се вписват служебно в регистъра на населението от район „***” на гр. *** (чл. 93, ал. 4 ЗГР), т. е. постоянният адрес е формален и не винаги отразява действителното местоживеене на лицето. Настоящият адрес е адресът, на който живее лицето (чл. 94, ал. 1 ЗГР) и той отразява неговото действително местоживеене. Български граждани с местоживеене в чужбина нямат настоящ адрес в *** затова адресът им по местоживеене се отразява в регистъра на населението само с името на държавата, в която живеят (чл. 94, ал. 3 ЗГР). Съобразил е решение от 16.05.2024 г. по дело № C-222/23 на СЕС, според което разпоредбите на чл. 4, пар. 1 и чл. 5, пар. 1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, да издава заповед за изпълнение срещу длъжник, за когото съществува обосновано предположение, че има местоживеене на територията на друга държава членка.

С тези мотиви е отхвърлено подаденото заявление от „Агенция за събиране на вземания“ АД.

При така изложените обстоятелства и факти, настоящият състав достига до следните изводи:

Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 5 от ГПК, съдът разглежда заявлението и издава Заповед за изпълнение, освен ако длъжникът няма обичайно местопребиваване или място на дейност на територията на Република България. Във връзка с цитираната разпоредба на чл. 411, ал. 2, т.

5 ГПК е постановено по преюдициално запитване на български съд е постановено Решение на СЕС по дело C-222/23. В пар. 62 от решението съдът приема, че член 62, параграф 1 от Регламент № 1215/2012 г. трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, съгласно която се счита, че гражданите на държава членка, пребиваващи в друга държава членка, имат местоживеене на адрес, който винаги е регистриран в първата държава членка. Разпоредбата на чл. 62, пар. 1 от посочения Регламент постановява, че за да определи дали една страна има местоживеене в държава членка, чиито съдилища са сезирани по дело, съдът прилага вътрешното си право. В параграф 72 от него се регламентира, че чл. 4, парг. 1 и чл. 5, парг. 1 от Регламент 1215/2015 трябва да се тълкува в смисъл, че не се допуска национална правна уредба да предоставя на съд на държава членка компетентността да издава заповед за изпълнение срещу длъжник, за когото съществува обосновано предположение, че към датата, на която е подадено заявлението за издаване на заповедта за изпълнение е имал местоживеена на територията на друга държава членка, в случаи, непредвидени в глава II, раздели 2-7 от този регламент.

Искът срещу потребител може да бъде предявен само в съдилищата на държавата членка, където има местоживеене потребителя, съгласно чл. 18, пар. 2 от регламент № 1215/2012.

Съгласно нормата на чл. 94, ал. 1 и ал. 3 ЗГР настоящ адрес е адресът, на който лицето живее. Настоящият адрес на българските граждани, на които мястото на живеене е в чужбина, се отразява в регистъра на населението само с името на държавата, в която живеят.

Съгласно чл. 48, ал. 7 от КМЧП под „обичайно местопребиваване на физическо лице“ се разбира мястото, в което то се е установило преимуществено да живее, без това да е свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или установяване.

След извършване на служебна справка е установено, че С. Н. Ш. има обичайно местопребиваване на територията на ***, поради което обимайното й пребиваване е извън територията на Република България, до какъвто извод е стигнал и заповедния съд.

2

С оглед цитираната правна уредба на понятията „местоживеене на физическо лице“ и „обичайно местопребиваване“ изключват компетентността на българския съд да издаде Заповед за изпълнение срещу С. Н. Ш., предвид нормата на чл. 411, ал. 2, т. 5 ГПК, поради което обжалваното разпореждане е законосъобразно и следва да бъде потвърдено. В този смисъл е Решение № 308 от 27.05.2026 г. на ВКС по гр.д. № 317/2026 г., ІV г.о., Определение № 975 от 01.07.2025 г. на ОС – Плевен по в.ч.гр.д. № 423/2025 г.

Предвид неоснователността на частната въззивна жалба разноски на жалбоподателя не се дължат.

Съгласно т. 8 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС за заповедното производство въззивните определения, постановени в заповедното производство не подлежат на касационно обжалване.

Водим от горното, Габровски окръжен съд

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане рег. № 862 от 11.05.2026 г., постановено по ч.гр.д. № 547/2026 г. по описа на Районен съд – Севлиево.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3