Решение № 6121 от 10.11.2024, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 6121 гр. София, 07.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Йоана Кр. Кацарска Въззивно гражданско дело № 20231100512341 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.

С Решение № 13112 от 26.07.2023 г., постановено по гр. д. № 70459/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 179-и състав, е уважен предявеният от ищеца П. И. П. срещу ответника И. П. П. иск с правно основание чл. 30 ЗН за възстановяване на запазената му част от наследството на неговия баща И. П. П., като е намалено с ½ извършеното от него дарение с Нотариален акт за дарение на ¾ идеални части от недвижим имот на низходящ № 69, том I, рег. № 1788, дело № 64/2018 г. на нотариус К.К., с район на действие СРС, в полза на И. П. П. на следния недвижим имот: САМОСТОЯТЕЛЕН ОБЕКТ В СГРАДА с идентификатор ***, с адрес: гр. София, СО, район Студентски, ж.к. ****, апартамент № 53, който самостоятелен обект се намира в сграда № 4, разположена в поземлен имот с идентификатор *** с предназначение на самостоятелния обект – жилище, апартамент с площ от 76,16 кв.м. при съседни самостоятелни обекти в сграда:

***, ***, под обекта ***, над обекта:

***, заедно със зимнично помещение, при граници /съседи по доказателствен акт коридор, помещение за смет, Н. и С.Ш. и двор, заедно с 0,657% идеални части от обищите части на сградата и съответните идеални части от правото на строеж върху имота.

С постановеното решение е допуснато и извършването на съдебна делба между П. И. П. и И. П. П. на описания по-горе имот при следните делбени квоти: ½ ид.ч. за П. И. П. и ½ ид.ч. за И. П. П..

С постановеното решение е отхвърлен предявеният от И. П. П. срещу П. И. П. иск с правно основание чл. 124 ГПК, вр. чл. 3, б. „а“ ЗН иск за прогласяване на П. И. П. за недостоен да наследи И. П. П., починал на 11.12.2022 г.

С Определение № 31750 от 12.09.2023 г., постановено по гр. д. № 70459/2022 г. по описа на СРС, 179-и състав, е изменено постановеното първоинстанционно решение в частта за разноските, като ответникът И. П. П. е осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 850 лева – разноски по делото.

1

Срещу така постановеното решение в частта, с която са уважени исковете за възстановяване на запазената част от наследство и е допусната съдебна делба на процесния имот, е подадена въззивна жалба от ответника, в която са наведени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати процесуални нарушения, нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Твърди, че макар и в тежест на ищеца да е възложено процесуалното задължение да установи, че е приел наследството по опис предвид това, че искът е предявен спрямо лице, което не е призовано да наследява, ищецът не е ангажирал доказателства в тази връзка. Сочи, че преди да приеме проектодоклада за окончателен, процесуалният представител на ищеца, без да има право да декларира от чуждо име, е заявил, че това е единствен имот. Поддържа, че е липсвало подобно твърдение в исковата молба и че твърдяното обстоятелство не е отделено като безспорно съгласно процесуалния ред по чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК. В тази връзка заявява, че първоинстанционният съд неправилно е приел в решението си, че това обстоятелство е безспорно по делото. Въззивникът ответник поддържа, че е нарушен и материалният закон, позовавайки се на Тълкувателно решение № 3/2013 г. на ОСГК на ВКС, тъй като изискването за приемане на наследство по опис от наследника ищец по чл. 30, ал. 1 ЗН е материалноправна предпоставка за възникването на правото да се иска възстановяване на запазена част от наследството, а от там и необходимо условие за уважаването на претенцията. Предвид изложените съображения във въззивната жалба моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваните части и да отхвърли предявените искове.

Претендира разноски.

Въззиваемият ищец по жалбата – П. И. П., чрез процесуалния си представител – адвокат С. П. от САК, в законоустановения срок е подал писмен отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата по подробно изложени съображения и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно в обжалваните части.

Претендира разноски.

Решението, в частта, с която е отхвърлен предявеният от ответника насрещен иск с правно основание чл. 124 ГПК, вр. чл. 3, б.“а“ ЗН не е обжалвано и е влязло в законна сила.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК от ищеца по делото, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което въззивната жалба е процесуално допустима.

Подадена е и частна жалба от ответника срещу Определение № 31750 от 12.09.2023 г., постановено по гр. д. № 70459/2022 г. по описа на СРС, 179-и състав, с което е изменено постановеното първоинстанционно решение в частта за разноските и ответникът е осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 850 лева – разноски по делото.

В частната жалба са изложени оплаквания за недопустимост на постановеното по реда на чл. 248 ГПК определение, тъй като искането за изменение на решението в частта за разноските е преклудирано. Жалбоподателят твърди, че неправилно първоинстанционният съд е стигнал до извода навежда доводи за неправилност на извода на съда, че доколкото искът по чл. 30 ЗН е уважен, ответникът е следвало да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 850 лева – разноски по делото.

Въззиваемият отвeтник е подал отговор на частната жалба, с който оспорва същата като неоснователна. Твърди, че още с исковата молба е поискал присъждането на разноски, като такова искане е направил и в хода по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Софийският градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Настоящият състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

Същото е и правилно, като въззивният съд споделя мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се отбележи следното:

По аргумент от чл. 30, ал. 1 ЗН правото да се иска възстановяване на запазена част от 2 наследството принадлежи на наследник с такава запазена част, който не може да получи пълния й размер поради завещание и дарения. Съгласно чл. 30, ал. 2 ЗН, когато това право се упражнява спрямо лица, които не са наследници по закон (не са призовани към наследяване), е необходимо наследникът да е приел наследството по опис. В т. 4 от Тълкувателно решение № 3/2013 г. на ОСГК на ВКС е прието, че изискването за приемане на наследството по опис е предпоставка за реализиране на правово по чл. 30, ал. 1 ЗН да се иска възстановяване на запазена част от наследството само когато наследодателят е извършил дарствени разпореждания или частни завещателни разпореждания, но не и когато завещателното разпореждане е универсално, тъй като в последния случай съгласно чл. 16, ал. 1 ЗН то придава на лицето, в полза на което е направено, качеството наследник, а не кредитор на наследството.

С оглед наведения довод във въззивната жалба следва да се посочи, че цитираното тълкувателно решение не засяга въпроса дали разпоредбата на чл. 30, ал. 2 ЗН намира приложение и в случаите при разпореждане с дарение, когато дарственият акт на наследодателя не оставя в наследството други имоти, т.е. когато дареното имущество изчерпва цялото наследство. По този въпрос е формирана съдебна практика на ВКС, която се споделя и от настоящия състав, а именно, че чл. 30, ал. 2 ЗН не намира приложение в случаите, в които чрез извършване на един дарствен акт в полза на един надарен, наследодателят е изчерпал цялото наследство. Тази хипотеза е аналогична на тази на разпореждане с универсално завещание, тъй като и в този случай липсват свободни имущества, от които лицата по чл. 28, ал. 1 ЗН биха могли да получат онова, което съставлява тяхна запазена част от наследството и при предявен иск по чл. 30, ал. 1 ЗН не се образува наследствена маса по чл. 31 ЗН, а възстановяването се извършва чрез дробта по чл.

29 ЗН, съставляваща размера на запазената част (Решение № 55 от 26.04.2016 г. по гр.д. № 6020/2015 г., II гр.о.; Решение № 165 от 8.07.2014 г. по гр.д. № 568/2014 г., I гр.о; Решение № 28 от 21.02.2014 г. по гр. д. № 825/2012 г., II гр.о.; Определение № 60390 от 05.11.2021 г. по гр. д. № 2330/2021, II гр.о. ).

В настоящия случай не е спорно, че ищецът е наследник с право на запазена част на починалия на 11.12.2022 г. И. П. П. – негов баща, като приживе наследодателят се е разпоредил със собствените си ¾ идеалния части от процесния апартамент в полза на своя внук – ответника И. П. П.. Последният се явява низходящ роднина на наследодателя, но не е наследник по закон, който е призован към наследяване. Въпреки това в настоящия случай не намира приложение изискването за приемане на наследството по опис, тъй като наследодателят се е разпоредил с единственото си имущество в полза на един надарен, с което разпореждане е изчерпал цялото имущество.

Неоснователни са доводите на въззивника за неправилност на решението поради недоказване на приемането на наследството по опис, тъй като това обстоятелство не е отделено като безспорно от съда съгласно процесуалния ред по чл. 146, ал. 1 т. 3 ГПК.

Действително в доклада по чл. 146 ГПК първоинстанционният съд не е отделил като безспорно посоченото обстоятелство, тъй като не е налице признание на този правопораждащ материалното право на ищеца факт. В първото открито съдебно заседание ищецът във връзка с дадените указания по проектодоклада на ищеца е възложена доказателствената тежест да установи, че е приел наследството по опис. В отговор на тези указания в първото открито съдебно заседание процесуалният представител на ищеца е декларирал, че доверителят му няма други наследствени имоти от покойния дарител. По така заявеното ответникът не е взел становище и не е изложил фактически твърдения за наличието на други имоти в наследството на наследодателя. А дори и да бе въвел възражения във връзка с притежанието на други имоти от наследодателя, то нему би принадлежало процесуалното задължение да установи това обстоятелство. Предвид изложеното и с оглед формираните от съда изводи, че не се изисква приемане на наследството по опис в случаите като процесния, то не може да се отхвърли предявения от ищеца иск по чл. 30 ЗН като недоказан.

Неоснователен е и доводът на въззивника ответника, че процесуалният представител на ищеца не е имал право да „декларира от чуждо име, че спорният имот бил единствен наследствен. Следва да се отбележи, че в случая не се касае за деклариране на обстоятелства, за които по силата на нормативен акт се изисква изрична декларация, а за 3 упражняване на възложената от ищеца в полза на процесуалния му представител представителна власт. За тази цел не е нужно лицето, което е действало като представител, да е разполагало с представителна власт да извърши или да приеме съответното процесуално действие, но е притежавало представителната власт, за да бъде представляваният обвързан от последиците на представителното действие и за да допусне съдът участието на представител в процеса. Само за пълнота следва да бъде отбелязано, че ищецът е присъствал и лично в откритото съдебно заседание, като не е възразил по уточнението на ищеца във връзка с притежаването на единствено имущество.

С оглед изложеното дотук, настоящата съдебна инстанция счита, че първоинстанционният съд правилно е установил наличието на накърнена запазена част на ищеца с процесното разпореждане и законосъобразно на основание чл. 30, ал. 1 ЗН го е намалил с ½, представляваща запазената част на ищеца от наследство на общия наследодател.