Решение № 634 от 31.10.2024, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 634 гр. София, 30.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично заседание на шестнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Бистра Николова

Членове:

Тодор Тодоров

Милен Василев при участието на секретаря Ваня Ил. Иванова като разгледа докладваното от Тодор Тодоров Въззивно търговско дело № 20241001000485 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С решение № 323 от 29.02.2024 г., постановено по т.д. № 1224/2023 г. по описа на СГС, съдът е осъдил „ТИК 42“ ЕАД, ЕИК 206225835 да заплати на „ПРАЙМ ХОЛДИНГ” АД, с ЕИК 203531218 сумата 157 718,13 лв. без ДДС /явяващи се левова равностойност на 80 640 евро/ на основание чл.92 ЗЗД вр. чл. 11.1 от Рамков договор за предоставяне на услуги от 22.05.2018 г., ведно със законна лихва от 01.07.2023 г. до изплащане на сумата, както и мораторна лихва за забава върху главницата за периода от 21.02.2022 г. до 30.06.2023 г. в размер на 12 866,93 лв. на основание чл.86 ЗЗД, както и 24 876 лв. разноски на основание чл.78, ал.1 ГПК, като е отхвърлил иска за мораторна лихва за периода от 06.10.2022 г. до 20.02.2022 г.

Недоволен от съдебното решение в неговата осъдителна част е останало ответното дружество „ТИК 42“ ЕАД, което в законоустановения срок е подало настоящата въззивна жалба. В същата поддържа неправилност на изводите на първоинстанционния съд за наличие на предпоставките за приложение на клаузата на чл.11.1 и чл. 11.2 от сключения между страните рамков договор. В тази връзка навежда, че неправилно съдът е приел, че дружеството е влязло в преговори за сключване на трудов договор със служителя по време на действието на неговия договор с ищеца. Сочи, че не е предприемало никакви действия, с които да мотивира решението на служителя да напусне предходния си работодател като намира, че по делото не са представени никакви писмени доказателства, които да обосноват извод за обратното. Съответно намира, че неправилно съдът е приел, че в противоречие със задълженията, поети в договора, дружеството е проявило поведение, което в пряка причинно-следствена връзка е довело до прекратяване на правоотношенията между служителя и въззиваемата страна. Евентуално поддържа, че заключението на първоинстанционния съд за валидност на клаузите на чл. 11.1 и чл.11.2 от рамковия договор, поради липса на противоречие с чл. 101, ал.1 от ДФЕС вр. чл. 15 ЗЗК и добрите нрави е неправилно и необосновано, в която връзка излага подробно становище. Оспорва и изводите 1 на съда досежно периода, за който се дължи законна лихва върху главницата, като намира, че същата следва да се присъди считано от датата на изтичане на срока за доброволно изпълнение ( 21.10.2022 г.).

С оглед изложеното моли настоящия съд да отмени решение в обжалваната част и да отхвърли предявените искове за главница и лихви като неоснователни и недоказани.

Претендира и разноски за въззивното производство.

В законоустановения срок въззиваемият

„ПРАЙМ ХОЛДИНГ“ АД е подал отговор на въззивната жалба, в който обосновава подробно становище за нейната неоснователност. Иска от настоящия съд да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира разноски за производството.

Софийският апелативен съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, освен когато следи за приложението на императивни материалноправни норми.

Настоящият съдебен състав намира, че решение е валидно, но частично недопустимо в обжалваната част, във връзка с което в изложението са изложени подробни мотиви. В останалата част при постановяване на съдебния акт не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно.

С оглед предмета на засегнатата от порок, обосноваващ извод за недопустимост, част от решението, а именно вземане по чл. 86, ал.1 ЗЗД, съдът намира, че за прегледност на мотивите следва първо да се произнесе по доводите за неправилност на решението в частта, която е валидна и допустима, в която връзка намира следното:

Пред въззивната инстанция страните не спорят, че между тях е сключен рамков договор за предоставяне на услуги от 22.05.2018г., по силата на който възложителят „ТИК 42” EAД е възложил, а изпълнителят „ПРАЙМ ХОЛДИНГ” АД се е задължил да предоставя срещу възнаграждение ИТ услуги, свързани с разработването на софтуер, съгласно Приложение 1 към договора, включително временно ползване на квалифицирани кадри за разработването на различни проекти. Видно от чл.11.1 от същия страните са уговорили, че за срока на договора и за период от 12 месеца след прекратяването му, „ТИК 42“ ЕАД няма право-пряко или косвено, самостоятелно, във връзка с или чрез използването на други, като възложител, агент, служител, доверен управител или чрез посредничество на което и да е физическо или юридическо лице- да наема, да се опитва да наема, да сключва договори, да се опитва да сключва договори, да се опитва да оказва влияние, да се обръща към, да се опитва да се обръща към или по друг начин да предлага работа или каквато и да е друга бизнес възможност или взаимоотношение на които и да е служители или независими изпълнители на „ПРАЙМ ХОЛДИНГ“ АД, което би довело до оттегляне, съкращаване или до прекратяване на взаимоотношенията с „ПРАЙМ ХОЛДИНГ“ АД или би накарало такива служители или независими изпълнители да се оттеглят, съкратят или прекратят правоотношенията си него. Съгласно чл. 11.2 за всеки отделен случай на нарушаване на горното задължение „ТИК 42“ ЕАД дължи на „ПРАЙМ ХОЛДИНГ“ АД неустойка в размер на годишната такса за услугите на „ПРАЙМ ХОЛДИНГ“ АД в уговорения размер за съответния служител или независими изпълнители.

Не е спорно, че с Анекс № 5, сключен на 22.05.2018 г. въз основа на описания рамков договор и при зачитане на договореното в него, „ПРАЙМ ХОЛДИНГ” АД е осигурило на „ТИК 42” EAД специалист Java инженер на редовно ниво, а именно Н. С. при почасова ставка 40 евро без ДДС, считано от 10.03.2020 г. Той е работил по проектите на „ТИК 42“ ЕАД до 08.04.2020 г., когато дейността му за това дружество временно е преустановена с Анекс № 7 към рамковия договор, след което е възобновена, считано от 28.05.2020 г.

2

Съобразно чл.4.1 срокът на рамковия договор е 12 месеца като е предвидено автоматично подновяване за срок от 12 месеца освен при изявление на някоя от страните, че желае договорът да се прекрати, направено преди изтичането на срока на действие. Пред въззивната инстанция страните не спорят за това, че правоотношението по рамковия договор е съществувало до 09.12.2022 г. и че същото е прекратено въз основа на изявление на „ТИК 42“ ЕАД, направено до „ПРАЙМ ХОЛДИНГ” АД.

Безспорно пред въззивната инстанция е и обстоятелството, че на 20.06.2022 г. Н. С. е подал молба до „ПРАЙМ ХОЛДИНГ” АД, с искане трудовото му правоотношение с това дружество да бъде прекратено на основание чл. 326, ал.1 КТ, считано от 21.07.2022 г., както не е спорно и това, че на 21.07.2022 г. същият е сключил трудов договор с „ТИК 42” ЕАД като е постъпил на работа при последното на 25.07.2022 г.

В рамките на въззивното производство страните спорят за валидността на клаузите на чл.11.1 и чл. 11.2 от рамковия договор във връзка с твърдяно противоречие с правилото на чл. 15 ЗЗК, евентуално поради противоречие с добрите нрави, както и в случай на валидност на посочените договорености – по наличието на предпоставките за възникване на задължението за заплащане на неустойката. По така повдигнатия правен спор, настоящият съд намира следното:

Съгласно чл. 92 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват.

Същата е акцесорно задължение и става изискуема при неизпълнение на друго главно задължение. Фактическият състав, който следва да се осъществи, за да възникне основание за заплащане на неустойка за неизпълнение на договор включва кумулативното наличие на следните елементи: валидно договорно задължение, неизпълнение на задължението и валидно договорена неустойка.

С оглед горното съдът намира, че на първо място следва да се разгледат възраженията на въззивника „ТИК“ 42 ЕАД във връзка с изводите на първоинстанционния съд за валидност на клаузите на чл.11.1 и чл. 11.2 от рамковия договор, в поредността, съобразно приетото с решение № 40 от 07.04.2020 г. по гр. д. № 2383/2019 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС, които по същество намира за неоснователни.

В тази връзка неоснователно на първо място е възражението, че клаузата по чл.

11.1 от рамковия договор е нищожна поради противоречие с чл. 15, ал. 1 ЗЗК. Тази норма съдържа обща забрана на всякакъв вид споразумения между предприятия, решения на сдружения на предприятия и съгласувани практики на две или повече предприятия, които имат за цел или резултат предотвратяване, ограничаване или нарушаване на конкуренцията на съответния пазар. Забраната цели да се гарантира на всяко предприятие, което реално участва на съответния пазар или потенциално би могло да навлезе в него, възможността самостоятелно, свободно и независимо да определя стопанската си политика и конкретното си пазарно поведение, вкл. спрямо партньори, доставчици и клиенти. За да попада в приложното поле на забраната, споразумението трябва да цели директен ефект върху свободната конкуренция на трети спрямо споразумението субекти и да цели координация в поведението на всяка от сключващите го страни и сътрудничество, в качеството им на стопански субекти, за постигане на ползващи всяка от тях цели, с антиконкурентен за съответния пазар като цяло ефект.( така и решение № 193 от 12.02.2018 г. по т. д. № 2303/2016 г., Т. К., І Т. О. на ВКС). Общата забрана е неприложима спрямо антиконкурентно поведение на предприятия, чиито пазарни дялове не надвишават посочените в закона максимални прагове (т.нар. „правило de minimis”) при съобразяване и праговете за незначителен ефект, определени в чл. 16 ЗЗК.

Процесното споразумение, в частност клаузите на чл.11.1 и чл.11.2 от рамковия договор нямат такъв целен ефект. Те налагат ограничения в свободното пазарно поведение, по конкретно в набирането на ресурс за икономическата дейност само и единствено върху една от участващите страни, при липса на събрани по делото доказателства за пазарния дял, за ограничен период от време и въз основа на свободно формирана и ясно изразена воля от 3 нейна страна. Както правилно е посочил и първоинстанционният съд, в тази връзка следва да се вземе предвид и това, че общата забрана, наложена от чл. 15 ЗЗК не отнема възможността на стопанските субекти да нагаждат поведението си съобразно поведението на своите конкуренти, а в настоящия случай са налице две дружества, които по своето естество са именно такива. Преследваната цел е именно да се избегне за един разумен период от време бъдещо и очаквано поведение от страна на конкуриращото дружество „ТИК 42“ ЕАД да отнеме основен ресурс за икономическа дейност, като последното свободно е формирало воля да приеме това ограничение на дейността си, а последиците от това рефлектира само в неговата икономическа и правна сфера без поведението на страните по договора да цели или да постига пряко или косвено определяне на цени, разпределяне на пазари и/или клиенти и ограничаване на производството и продажбите. Действително подобна договорка за ненаемане на служителите от друго дружество съставлява накърняване на трудови права на служителите и е несъвместимо със закрепеното в чл. 48, ал.

3 КРБ право на гражданите да избират професия и място на работа и поради недопустимостта на отказ от право на труд чл. 8, ал. 4 КТ, но тези права не са предмет на настоящия правен спор и не са елемент от спорните правоотношения. Процесният договор не налага ограничение на конкретни физически лица, свързани с осъществяване на правото им на труд. Касае се за споразумение между две търговски дружества, в рамките на осъществяваната от тях търговска дейност, поради което и същото няма последици върху трудовите права на конкретни физически лица, тъй като те не са страна по този договор.