Решение № 291 от 14.11.2025, Окръжен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№ 291 гр. Перник, 14.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: МЕТОДИ КР. ВЕЛИЧКОВ

Членове:

ВЛАДИМИР Р. РУМЕНОВ

ВЕЛИСЛАВ ИВ. ИВАНОВ при участието на секретаря МАГИ ЕМ. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от ВЛАДИМИР Р. РУМЕНОВ Въззивно гражданско дело № 20251700500564 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по гл. ХХ, чл. 258 и сл. от ГПК - въззивно решение по исков спор.

С решение рег. № 599 / 18. 06. 2025г., постановено по гр. д. № 2881 / 2023г. по описа на Пернишкия районен съд е осъдено „КРЕДИСИМО“ ЕАД, с ЕИК 175330437, гр.София бул. Витоша 146 сграда А ет.4 Бизнес център България, да заплати на Е. И.

В., с ЕГН ********** ***, сумата 7 403.20лв., на основание чл.55 ал.1 предл. първо ЗЗД, ведно със законната лихва върху главницата от подаване на иска - 22.06.2023г. до окончателното изплащане на сумата; разпределени са разноските по делото, включително е присъден на адвоката на ищеца хонорар по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата.

Недоволно от решението в частта, с която е осъдено да заплати горницата над 2122.19 лв. до 7403.20 /т.е. за сумата 5281.01лв./ е останало „КРЕДИСИМО“ ЕАД, което го е обжалвало в тази му част като неправилно и незаконосъобразно. Моли решението да бъде отменено в обжалваната му част и предявеният иск над 2122.19лв. до 7403 /т.е. за сумата 5281.01лв./ да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказат, а като последица от това да бъдат намалени разноски, присъдени в първоинстанционното производство. Моли да му бъдат присъдени направените разноски в първоинстанционното производство съразмерно на отхвърлената част от иска, както и да му бъдат присъдени направените във въззивното производство разноски и юрисконсултско възнаграждение в размер на 150лв.

Насрещната страна Е. И. В., чрез адвокат А. Д. е депозирала писмен отговор на въззивната жалба. С него въззивната жалба е оспоравена като неоснователна и 1 недоказана. Моли решението да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно в обжалваната му част.

Адвокат А. Д. моли да му бъде присъдено адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ в настоящето производство в размер на 990.72лв. с ДДС.

Прави възражение за прекомерност на претендираните юрисконсултски възнаграждения в първоинстанционното и във въззивното производство. В случай, че въззивната жалба бъде уважена изцяло или моли на насрещната страна да не се присъждат разноски.

Жалбата е допустима. Тя е подадена в срок, пред надлежен съд и от страна по делото.

Предвид изложеното от страните и ангажираните от тях доказателства , съдът съобрази следното:

Пред районния съд в Перник е бил предявен иск с правно основание в чл. 55 ал. 1 от Закона за задълженията и договорите .

Ищецът е поддържал, че между страните е имало договор за потребителски кредит под номер ***, сключен на дата ***г. По силата на договора, В. получила назаем сума от 5000 лева, който следвало да върне ведно със възнаградителна лихва, при посочен фиксиран годишен процент на кредиторовото възнаграждение по заема в размер на 19.59 % и посочен в договора годишен процент на разходите от 21.45 %. Договорено било също така длъжникът да предостави обезпечение по кредита – банкова гаранция, учредяема в срок от десет дни от датата на сключването , или да сключи с одобрено от кредитора лице договор за поръчителство. Затова на същия ден , ***г. ,ищецът сключил с „Ай Тръст” ЕАД, ЕИК 203508899 договор за поръчителство , което да обезпечи вземанията на „Кредисимо „ АД по договора за кредит. Между страните по този договор било договорено възнаграждение за така поетото поръчителство, в размер от 263.32 лева месечно за периода на договора за кредит, като за всеки нов период на револвиране на вземанията по договора за кредит се дължи ново, отделно възнаграждение. Тъй като по договора за кредит били договорени месечни плащания от страна на В. в размер от 253.48 лева, то месечното задължение по двата договора станало общо 516.80 лева. По този начин , за получени 5000 лева, В. следвало да престира 12 403.20 лева ; плащането на възнаграждението на поръчителя се извършвало с погасителен ефект чрез кредитодателя .

В. плащала точно няколко месеца, а на дата 27.09.2022г. сключила нов договор за кредит , като с получените средства изплатила изцяло дължимите по процесния такъв суми. Платени били по договора общо 7122.19 лева , от които 5000 лева главница , и 2122.19 лева – други плащания по договора , с което отношенията между страните по повод този договор били уредени изцяло.

Твърди се обаче, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основанието по чл. 11 ал. 1 от Закона за потребителския кредит , вр. с чл. 22 от същия закон, тъй като в него не били вписани както общата дължима от В. сума, така и годишния процент на разходите по договора, както и това, кои точно разходи го формират . Отделно са изложени доводи, че възнаграждението за поръчител, дължимо на втория ответник, е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите по кредита , което не е направено. По този начин се посочвал в договора за кредит годишен процент на разходите по- нисък от действителния, при което се заобикаляла нормата на чл. 19 ал. 4 от Закона за потребителския кредит.

Едновременно се твърди и друго: че прилагането на действителния ( всъщност по – висок ) процент на разходите съставлявало заблуждаваща търговска практика по отношение на длъжника като потребител, тъй като създавало предпоставки , ответното дружество да претендира от ищеца „престирането на недължими разходи по кредита 2

„. С оглед казаното , релевира се нищожност на договора в цялост, по смисъла на чл.

22 от ЗПК . Релевира се и нищожност на договора за поръчителство, тъй като В. нямала интерес от такъв договор, при което същия бил лишен от основание; договарянето на възнаграждение за поръчителството противоречи на добрите нрави, а клаузата , с която такова било договорено, била неравноправна като нееквивалентна. и доколкото всичко дължимо по него е платено от В., се иска да се осъди ответното дружество да бъде осъдено да го репарира, като платено без основание , в общ размер от 7403.20 лева.

Ответникът е оспорил иска. Отрича нарушение на чл. 11 от ЗПК или наличие на неравноправни клаузи. Моли иска да бъде отхвърлени и да се присъдят направените разноски.

При така установените факти , районният съд е приел , че е сезиран с иск с правно основание в чл. 55 ал. 1 от Закона за задълженията и договорите , приел наличието на имуществено разместване в твърдяния от ищеца размери, приел, че договорите са нищожни и разместването е без основание и осъдил ответното дружество да плати претендираното обезщетение в пълен размер от 7403.20 лева, и разноските по спора.

Решението е валидно и допустимо, като районния съд е подвел фактите под съответната им норма от закона. Касателно правилността му: съдът е обвързан от изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилна преценка на това , каква сума е престирана от В. по договора и че тази сума всъщност включва и получената от нея главница.

По – голямата част от фактите не се спори , и настоящия състав приема, че между страните е имало договор за потребителски кредит от разстояние, по който В. е получила в заем сума от 5000 лева , която се задължила да върне ведно с договорна лихва , лихва за забава ( ако такава има допусната) и възнаграждение на поръчителя по договор за поръчителство със третото на спора лице „АЙ тръст „. В. платила всичко дължимо , със средства , получени от същия кредитор по друг , последващ договор за потребителски кредит . Няма спор по това , че двата договора – за кредит и за поръчителство - са нищожни , а и този извод на съда е признат да е верен във въззивната жалба . Спори се по размера и вида на платените от ищеца суми по договора.

И в трите възможни хипотези по чл. 55 от Закона за задълженията и договорите, от ищеца следва да бъде доказано имущественото разместване, а от ответника – наличието на основание за това разместване.

По правото :

І. По имущественото разместване:

Сключването на договора за потребителски кредит с „Кредисимо“ АД, под номер № ***, сключен на *** година, не е спорно между страните; то е и доказано, като по делото има копие от него; не се спори , че сумата от 5000 лева е усвоена от В. . Няма спор, че всички вземания на ответника като кредитор по този договор са погасени точно , чрез периодични плащания в периода от 13.12.2021г до 20.04.2022г, а на 21.04.2022г. – чрез прихващане с дължима от Кредисимо по друг договор сума от общо 4537.39 лева; спори се по това , какви общо сума са платени на ответника по договора , тоест , дали е платена от В. търсената сума от 7403.20 лева. Плащанията по договора от страна на длъжника следва да бъдат доказани от В., която не е ангажирала доказателства за тях – няма разписки , друг докамент за извършване на плащания или съдебно- счетоводна експертиза, която да ги установи . На л. 20 от делото е представена справка от ответника , който признава факта на плащанията, но до общ размер от 7122.19 лева, от които – получена обратно главница от 5000 лева , 404.23 3 лева договорна лихва , 1579.92 лева възнаграждение на поръчител и 138.04 лева „неразпределена сума „ , без ясно посочване на вида на вземането, каквото разграничение междувпрочем липсва и в исковата молба .Настоящия състав кредитира тази справка , тъй като тя съдържа неизгодни за „Кредисимо „ АД факти , по които спор не се формира , и приема за осъществен факта на плащанията от ищеца – до размер от 7122.19 лева. Над този размер претенцията е недоказана и затова следва да се отхвърли като такава. От данните по делото личи , че извършените от В. плащания са в общ размер от 7122.19 лева , като в това отношение се кредитира признанието на ответното дружество за този неизгоден за него факт и представената на л. 206 от делото справка. Тъй като самата В. не сочи доказателства за извършените от нея плащания , съдът не приема да е доказано нейното твърдение за плащания в размер от 7403.20 лева . Затова платени са по договора главницата от 5000 лева ( в пълен размер ) , 404.23 лева договорна лихва , 1579.92 лева възнаграждение на поръчител и 138.04 лева „неразпределена сума „ . Само поради изложеното , искът за репариране на сума над 7122.19 до пълния предявен и уважен размер от 7403.20 лева (тоест, за 281.01 лева) е неоснователен поради липса на имуществено разместване.

ІІ. Основанието , респ., неговата липса:

Тъй като договорът за кредит попада под дефиницията на чл. 9 от Закона за потребителския кредит, той следва да се подчинява на закрепените там правила за потребителска защита на кредитополучателите. В договора за потребителски кредит и предхождащия го във времево отношение стандартен формуляр за преддоговорна информация има посочване на годишен процент на разходите , и формалното изискване на чл. 11 е изпълнено. Съобразно чл. 19 ал. 4 от ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Има се предвид Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения, (Обн., ДВ, бр. 106 от 23. 12. 2014 г.), в сила от 1 януари 2015 г. според едниствения член на което , „годишния размер на законната лихва за просрочени парични задължения се определя в размер на основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта“. Доколкото обаче основния лихвен процент на БНБ към *** е 0.01 % , то ГПР по договора не трябва да надхвърля повече от 50.05 %. Няма спор по делото по това, че възнаграждението по договора за гаранция не е включено в размера на годишния процент на разходите по кредита. Тъй като гаранционното възнаграждение е разход по кредита, пряко свързан с договора за потребителски кредит, тъй като се дължи и при точно плащане, известно е на кредитора - едноличен собственик на капитала на гаранта, и което потребителят трябва да заплати, то е следвало да бъде включено като сума в годишния процент на разходите съобразно § 1 т. 1 от ДР на ЗПК.Това не е направено, при което посочения в договора процент не отговаря на реално прилагания.