Решение № 2959 от 11.06.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2959 гр. Пловдив, 11.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20255330102404 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК.

Ищецът Д. Г. У., ЕГН: **********, от гр. П., ж.к. „******“ бл. № ****, чрез пълномощник адв. С. Н., е предявил против „Би Енд Джи Кредит” ООД, ЕИК: 201513004, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Незабравка” № 25, ет. 5, представлявано от управителя Б. К. Б., иск за прогласяване нищожността на клаузата от онлайн договор за паричен заем № *********/ 31.12.2024 г., предвиждаща заплащане на сумата от 1 306, 44 лева за такса „динамично плащане по своя кредит“, поради противоречие със специалните изисквания на ЗПК.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен онлайн договор за паричен заем № **********/ 31.12.2024 г., при следните параметри: сума- 1 300 лева, ГПР65, 10 %, ГЛП- 48, 00 %. Съгласно глава V „Права и задължения на кредитополучателя“ в чл.

9 ал. 1 от договора се предвиждала такса „динамично плащане по своя кредит“ в размер на 1 306, 44 лева. Счита, че тази клауза била нищожна и неравноправна. При обикновена заявка потребителят трябва да чака разглеждане за срок от 10 дни вместо 20 минути и в тази връзка той винаги се явявал принуден да избере опцията за приоритетно разглеждане. Таксата била във фиксиран размер и липсвала еквивалентност между нея и извършената услуга, като тя целяла неоснователно да обогати кредитора, представлявайки скрит разход по кредита. Тази такса не била включена и в ГПР, с което се заблуждавал и потребителят за действителния размер на дължимите разходи. Тя противоречала и на нормата на чл. 10а ал. 2 от ГПК, като 1 клаузата била договорена във вреда на потребителя. Същата не била и индивидуално уговорена, не отговаряла на изискванията за добросъвестност и водела до неравновесие в правата на страните. Моли се да се признае таксата за нищожна. Претендират се и разноски.

В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, но пълномощникът й взема писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с твърдения за неоснователност на иска. Посочва се, че общите разходи по кредита включвали разходите за допълнителни услуги само, когато те са задължително условие за получаване на кредита. Ищецът предварително се бил запознал с условията по договора, получавайки СЕФ и по собствено желание избрал тази услуга, без това да е задължителна предпоставка за отпускане на заема. Клаузата била индивидуално уговорена и не била неравноправна.

Договорът за кредит отговарял на специалните изисквания на ЗПК и бил одобрен от КЗП.

Ищецът не бил заплатил нищо по договора и водел това дело само, за да получи материална облага за процесуалния си представител, като по този начин се получавала злоупотреба с права. Моли за отхвърляне на иска. Също претендира разноски, като прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца. В с.з. страната не се явява, не се представлява и не взема становище.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните е бил сключен договор за кредит с номер **********/ 31.12.2024 г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 1 300 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: за срок от 12 месеца, с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 48 %, при ГПР- 65, 10 %, при обща стойност на плащанията от 1 662, 24 лева. Предвидена е още такса динамично плащане от 1 306, 44 лева.

Като писмено доказателство е приет договора за кредит.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото относно това, че ищецът е кредитополучател по договор за заем, като между страните по делото е възникнало валидно правоотношение по договор за кредит, по който лицето е усвоило заетата сума, като кредиторът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, а ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл.

9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния законЗПК.

С исковата молба като предмет на процеса е въведена една клауза от договора, по отношение на която се твърди, че е нищожна- таксата за динамично плащане, която следва да бъдат обсъдени, за да се прецени дали действително те са предвидени в противоречие със 2 специалния ЗЗП.

Изрично нормата на чл. 10а ал. 2 от ЗПК предоставя възможността за събиране на такси и комисионни, но не и такива, които са свързани с усвояване или управление на кредита. Според общодостъпните на електронния адрес на ответника Общи условия, услугата „диманично плащане“ е свързана с осигуряване на възможност представител на кредитора да посещава потребителя на адреса му/ друго място, определено от него, за извършване на плащанията по месечните вноски. Организирането на начина на погасяването на кредита обаче по своята същност е дейност на финансовата институция, свързана с управление на кредита- как ще се плаща, на кого, чрез кого, къде, как и т.н., т.е. все действия, които са част от дейността по кредитиране и разходите за тях следва да са включени в цената на услугата. В този смисъл това не е допълнителна услуга, която следва да се заплаща, а представлява действия, които са присъщи при отпускането на всеки един кредит- начина на връщане на заемната сума. Така се плаща за права, които потребителят има- да си върне дълга по съответен начим, което е недопустимо от гледна точка на принципите на добросъвестност и справедливост.

Предвид изричната забрана за заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с управлението на кредита, съдът намира, че ответникът не е имал правото да начислява или да претендира заплащане от страна на кредитополучателя такса за динамично плащане, поради което е налице клауза, която противоречи на нормата на чл. 10а от ЗПК.

Независимо дали същата е включена в ГПР и дали потребителят предварително е имал възможността да се запознае с нея, доколкото тази такса е предвидена в противоречие със закона, на общо основание- чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, тя се явява нищожна, поради което предявеният иск се явява основателен и следва да се уважи.

Отделно от това, недействителността на договора за потребителски кредит се обуславя и от неспазване на изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. Няма спор, като това се признава и в отговора, че в ГПР не е включена сумата по процесната такса, като с включването й многократно ще се надхвърли границата, предвидена в чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е реалното му оскъпяване по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната 3 на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Според чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11 т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК

Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът, съдържащ тази клауза, е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, а оттук- е налице една нищожна кредитна сделка.

Предвид изхода на делото, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат направените по делото разноски. Ищецът е заплатил държавна такса в размер на 50 лева, която сума следва да му се възстанови от ответника, като законна последица от решението.

Ищцата освен това е представлявана от свой пълномощник в процеса, на когото той не е заплатил хонорар, в която връзка същата моли за определяне на нейното възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за 4 правна защита и съдействие на ищцата е посочено, че тя се представлява безплатно от адв.

С. Н., поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването й на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед липсата на фактическа и правна сложност на делото, трайната съдебна практика по потребителските спорове и решение на СЕС по дело С-438/ 22, следва да бъде изчислено съгласно нормата на чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., използвана в случая като ориентир и предвиждаща минимален размер на адвокатското възнаграждение от 400 лева, платимо директно на адвоката, доколкото страната не е направила тези разноски.