Определение № 834 от 11.09.2025, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 834 гр. София, 11.09.2025 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ НАКАЗАТЕЛЕН, в закрито заседание на единадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Даниела Врачева

Членове:

Карамфила Тодорова

Доротея Кехайова като разгледа докладваното от Карамфила Тодорова Въззивно частно наказателно дело № 20251000601071 по описа за 2025 година прие следното

Производството е по реда на чл. 243, ал. 8 НПК.

Образувано е по въззивни частни жалби на обв. И. Б. и обв. С. С. срещу определение № 2085/2025 от 23.06.2025г., по н.д. № 3117/25 на СГС, НО, 23 състав, с което са оставени без разглеждане частни жалби на обвиняемите срещу постановление от 08.04.2025г. на прокурор в СГП, с което на основание чл. 243, ал. 1, т. 1 вр. чл. 24, ал.1 т. 1 НПК и чл. 243, ал. 2 НПК, е прекратено наказателното производство по ДП № 6/2023 по описа на НСлС, пр. пр. № 17033/22 на СГП, водено срещу Л. К., К. Т., С. С. и И. Б., за първия – по чл.

321, ал. 3, т. 1 вр. ал. 2 НК а за останалите трима – по чл. 321, ал. 3, т. 2, вр. ал.

2 НК.

Жалбоподателите оспорват извода на първоинстанционния съд, че за тях липсва правен интерес от обжалване и жалбите им срещу постановлението са недопустими. Правят искане за отмяна на определението и за даване указания на първоинстанционния съд да разгледа жалбите по същество.

В частност, обв. И. Б. релевира, че на практика с определението си съдът е проверил законосъобразността на постановлението и с това е разгледал жалбата срещу същото по същество, но, въпреки това, в диспозитива на акта си е постановил обратното – че оставя жалбата без разглеждане. Обв. Б. представя доводи за наличие на правен интерес да обжалва постановлението, сведен до това да получи окончателен съдебен акт, чрез който да защити своите права с оглед основанието на прокурора за прекратяване, което внася съмнение дали е извършено престъпление. Намира за неверни доводите на съда, че с жалбата срещу постановлението се иска изменение на мотивите му, 1 както и че се касае за превратно упражняване на право на жалба. Обосновава процесуалните предпоставки за допустимост на жалбата, тъй като е с качество на обвиняемо лице, както и е спазил законоустановения срок за подаването й.

Оспорва извода на съда, че приложеното от прокурора прекратително основание на чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК го лишава от такъв правен интерес.

Оспорва като неверен аргумента на съда, че жалбата не съдържа конкретно искане, което, освен друго, представлява недостатък по редовността, а не допустимостта на жалбата. Обосновава правото да обжалва постановлението като абсолютно, а всеки извод на съда касаещ допустимост на жалбата като противоречащ на закона. Позовава се и на практика на ЕСПЧ – решение по делото „М. срещу България“ по жалба № 31604/17 и това, че възможността на по-горестоящ прокурор да отмени постановлението го поставя в неравностойно положение. Позовава се на практика по сходен случай на Апелативен съд София в определение № 387 от 15.04.2025г., на САС, НО, 12 – ти състав, по внчд № 327/25, в смисъла на въззивната жалба. Посочва конкретни недостатъци на постановлението, респективно и на обжалваното определение на съда, доколкото в тях не се посочва по коя от двете алтернативни хипотези на чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, а именно: деянието не е извършено или не съставлява престъпление, се прекратява наказателното производство.

С въззивната жалба на обв. С. С. се правят същите оплаквания и искания, каквито и в жалбата на обв. И. Б..

С отговор по повод въззивната частната жалба на обв. Б., обв. С. моли въззивния съд да приеме, че тя е допустима и основателна, да отмени определението на СГС и му укаже да разгледа жалбата по същество.

Софийски апелативен съд, като съобрази доводите на жалбите и материалите по делото, прие следното:

Жалбите са допустими за разглеждане като подадени в законоустановения срок, срещу акт на съда, с който се прегражда развитието на производството, разглеждането на делото по същество и упражняване на съответното право на защита на обвиняемите лица. По същество жалбите са неоснователни.

Изводът на първостепенния съд, че обвиняемите не разполагат с правен интерес да обжалват постановлението на прокурора, поради което са лишени от право на жалба, е правилен и настоящата инстанция го споделя изцяло, макар и по относително по-различни аргументи.

Поначало, правен интерес от обжалването на даден правен акт се съдържа в допуснати от постановилия го орган незаконосъобразност, неправилност и необоснованост, които накърняват, засягат неблагоприятно, правното положение на лицето, срещу когото актът е насочен. Правен интерес липсва и когато актът, дори с процесуални или материални грешки, е изцяло благоприятен за обжалвалото лице.

Законът допуска, по аргумент от нормата на чл. 318, ал. 3 НПК, лицето 2 да обжалва и благоприятен за него като резултат акт, само в частта на мотивите, когато не е съгласен с тях, като основание и аргументация на такъв резултат и то когато съдържанието им е по-неблагоприятно от изменението, което цели.

Изводът за липса на правен интерес като предпоставка за допустимост на жалбата следва да почива както на съдържанието на самата жалба, така и на акта, срещу който е насочен, единствено чрез което се преценява дали той е благоприятен или не за жалбоподателя, оттук – и какъв реален интерес има той от атакуването му. Поради това доводът на жалбоподателите, че първоинстанционният съд на практика е разгледал постановлението, но и /съгласно диспозитива на определението/ го е оставил без разглеждане, е неоснователен.

Видно от съдържанието на отправените до първостепенния съд жалби, те не съдържат фактически основания и доводи за действително накърнени интереси и права на обвиняемите. Исканията за съдебна намеса се явяват самоцелни за постигане на съответна проверка, а чрез нея, и само поради формалното участие на съда, макар и без реални основания за такова – за постигане на формален правен стабилитет на постановлението, така че да не подлежи на по-нататъшен прокурорски контрол. С това, както вярно е приел и първоинстанционният съд, се обосновава недопустимо превратно упражняване от страна на обвиняемите на правни инструменти за защита – насочени не към целта, за която са създадени – да отстранят неблагоприятното действие на незаконосъобразни и неправилни актове, а за други цели - такива, които не стоят в последиците на самия правен акт върху правната сфера на лицата, /които последици в случая на обвиняемите лица са максимално благоприятни/, а като правна бариера срещу възможността за задействане на друго нормативно разрешение – това по чл. 243, ал. 10 НПК, именно което жалбоподателите намират за несправедливо и поставящо ги в неравностойно спрямо прокурора положение.

Видно от обжалваното постановление, след кратко изложение на фактите и доказателствата по делото, прокурорът е приел, че: извършеното от обвиняемите не съставлява престъпление по чл. 321 НК /стр. 9 от постановлението/, че процесните сделки са извършени със средства с неустановен произход от името на различни дружества по искане на обв. К., към която му дейност останалите обвиняеми не били съпричастни. /стр. 11 от постановлението/, че единствената връзка между останалите обвиняеми е на съдружници в адвокатското дружество, че от доказателствата не се установява налична пряка съпричастност на обвиняемите Т., Б. и С. към дейността на процесните дружества, че извършеното от обвиняемите е несъставомерно по чл. 321 НК. /стр. 11 от постановлението/.

В същото време, постановлението съдържа и езикови формули, пряко свързващи изводите му с работата по доказване на обвинението, доколкото прокурорът е приел и, че: не са налице доказателства въз основа на които 3 може да се направи обоснован и несъмнен извод за това, че обвиняемите са извършили престъпление по чл. 321 НК /стр. 10 от постановлението/, приел е, че не са установени доказателствени източници че финансовите средства, с които са извършвани сделките и разплащанията от името на дружествата са придобити чрез престъпление или друго общественоопасно деяние, че в материалите по делото не се съдържат доказателства подкрепящи по нужния категоричен начин, обвинителната теза /стр. 12 от постановлението/.

Приложеното от прокурора основание за прекратяване на производството е недвусмислено посочено – нормата на чл. 243, ал. 1, т. 1 НПК вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК – деянието не е извършено или не съставлява престъпление.

С изложеното, прокурорът очевидно е показал, независимо от констатациите, касаещи процеса на доказване, че намира, че извършеното от обвиняемите не е престъпление. Приложеното от него основание на чл. 24, ал.

1, т. 1 НПК, независимо от липсата на прецизиране на предложенията - 1- во или 2-ро, е категорично напълно реабилитиращо и благоприятно за обвиняемите. Не се очертават никакви засегнати техни права и интереси.

Неоснователно е оплакването на обвиняемите, че недостатък на постановлението е липсата на правно-техническа конкретизация на предложенията, тъй като в мотивите прокурорът достатъчно ясно, както и неколократно, е отбелязал, че приема, че деянието не е престъпление – хипотеза на чл. 24, ал. 1, т. 1, пр. 2- ро НПК. Освен това, независимо за коя хипотеза става въпрос, тъй като и двете са еднакво изцяло реабилитиращи, правното положение на лице, спрямо когото се прилага основанието на чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК не се променя.

Обвиняемите, от своя страна, в жалбите срещу постановлението до първоинстанционния съд, посочват, че са съгласни с мотивите на прокурора и с проведения от него доказателствен анализ. Посочват, че причината за правния интерес за обжалване е вътрешното противоречие между словесното изписване на основанието за прекратяване и посочената цифрова разпоредба, което правило основанието за прекратяване двусмислено, а именно: дали е недоказаност на обвинението или е липса на престъпление. Като втори аргумент за наличие на правен интерес представят и разрешенията от практиката на ЕСПЧ в делото „М. срещу България“ и „Ф. срещу България“, с което се атакува правната възможност на прокурора сам служебно да възобнови прекратено производство в случай че прекратяването не е било предмет на съдебна проверка. Изрично жалбоподателите, аргументирайки се с правилото reformatio in pejus, заявяват, че не желаят отмяна на постановлението и връщане на делото на прокурора със задължителни указания по прилагането на закона, като съдът и не разполагал с такава правна възможност. Оправят искане, с оглед противоречивите мотиви на прокурора, съдът да се произнесе кои от тях съответстват на закона и да измени постановлението така, че прекратяването на производството да отговаря на законовите изисквания, като приеме, че деянието не съставлява престъпление 4 съгласно нормата на чл. 24, ал. 1, т. 1, пр. 2 НПК.

С довода че прокурорът е допуснал противоречивост в постановлението, че е формирал нееднозначни /двусмислени/ правни изводи, тъй като, както са изписани, те навеждат на две основания за прекратяване на наказателното производство – поради несъставомерност и поради недоказаност, по същество, жалбоподателите релевират, че постановлението е неясно и липсва определима воля на прокурора. В частност, дали волята е за прилагане основанието на чл. 243, ал. 1, т. 1 НПК в случаите на чл. 24, ал. 1 НПК – деянието не е извършено или не съставлява престъпление, или основанието е чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК – недоказаност на обвинението.

Поначало, всеки акт, който е вътрешно противоречив, непоследователен, съдържа взаимноизключващи се логически положения и носи недостатъци от рода на релевираните в жалбата, когато са съществени и водят до невъзможност да се разбере волята на издателя, се явява процесуално незаконосъобразен. Противоречивостта на мотивите на такъв акт константно се приравнява от съдебната практика на липса на мотиви. Респективно, такъв акт подлежи на отмяна и допълнителни действия по изправяне на недостатъците, така че волята на постановилия го орган да е изявена еднозначно и да не позволява колебания.

В настоящия случай обаче, сами жалбоподателите отричат да е налице процесуална незаконосъобразност на постановлението, тъй като подчертават, че не искат неговата отмяна, следователно - то е достатъчно ясно за тях и в съдържанието си, и в крайния си резултат, вкл. и в приложеното правно основание по чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, които са желани, респективно – не е налице незаконосъобразност от типа на наведената.