Решение № 806 от 30.06.2025, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 806 гр. Пловдив, 30.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в публично заседание на десети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николинка Г. Цветкова

Членове:

Фаня Т. Рабчева Калчишкова

Радослав Хр. Георгиев при участието на секретаря Пенка В. Георгиева като разгледа докладваното от Фаня Т. Рабчева Калчишкова Въззивно гражданско дело № 20255300500929 по описа за 2025 година

Производство по чл.258, ал.1 и сл. ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба от „Профикредит България“ ЕООД, ЕИК: ***, чрез пълномощника си юриск. Г. С.К. против Решение № 4309/ 04.11.2024г. постановено по гр.д.

№4244/ 24г. по описа на ПРС – VIII гр.с., с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя против Т. Т. М., ЕГН: **********, чрез Еднолично адвокатско дружество Е. И., ЕИК ***, представлявано от адвокат Е. Г. И., иск с правно основание чл.422 във връзка с чл.415, ал.1, т.1 и чл.124, ал.1 от ГПК – за признаване за установено по отношение на ответника, че той дължи на ищеца сумата 2 441, 86 лева – главница; сумата 367, 30 лева – лихва за забава за периода 21.07.2022 г. – 04.08.2023 г.; сумата 293, 36 лева – законна лихва за периода 04.08.2023 г. – 21.12.2023 г.; сумата 833, 65 лева – неплатено договорно възнаграждение за периода 20.08.2022 г. – 04.08.2023 г.; сумата 958, 33 лева – неплатено възнаграждение за закупена и използвана услуга Фаст; сумата 1 557, 29 лева – неплатено възнаграждение за закупена услуга Флекси, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда – 22.12.2023 г. до окончателното й погасяване, които суми – дължими по Договор за потребителски кредит „Профикредит Стандарт“ № **** г., Общи условия и Погасителен план към него, е било разпоредено ответникът да заплати на ищеца със Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК № 9304/28.12.2023 г., издадена по частно гр. дело № 19255/2023 г. по описа на Районен съд - Пловдив - VІІІ гр. състав. С ВЖ се оспорват фактическите и правни изводи на РС на първо място с оплакването, че не е 1 присъдена непогасената главница по договора, както и с доводите, че не са налице нарушенията, респ. неспазване на изискванията на чл.10, ал.1, т.11, т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9, които се намира, че уреждат минимално необходимото съдържание на ДПК, който съдържа тази информация, вкл. по отношение на ГПР и механизма на неговото формиране; оспорва се приетото, че е налице разминаване между посочения ГПР и действителния такъв, развива се становището във връзка с предвидените допълнителни услуги в процесния ДПК като непредставляващи част от общите разходи по кредита във връзка със случаите, когато получаването на такива е задължително условие за сключването на договора. Развито е становището в тази насока, вкл. чрез позоваване на съдебна практика на СРС и АдмС-София във връзка с наказателно-адм.характер производство и Директива 2008/ 48/ ЕО. Поддържа се, че дори и да се приеме за нищожна уговорката за допълнителни услуги в договора, то това не влече недействителност на кредитното правоотношение между страните. Иска се отмяна на обжалваното решение, уважаване на иска на ищцовото дружество и присъждане на направените съдебно-деловодни разноски по делото. При условията на евентуалност се прави възражение за прекомерност на адв.възнаграждение.

Постъпил писмен отговор по въззивната жалба от въззиваемата страна Т. Т.М., представляван от адв.Е. И., АК-Пловдив, оспорва се основателността на жалбата, иска се потвърждаване на обжалваното решение, претендира се присъждане на разноски.

Пловдивски окръжен съд като взе предвид представените по делото доказателства и на основание чл.269, ал.1 ГПК, намери следното:

Жалбата изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл.259, ал.1 ГПК, като процесуално допустима подлежи на разглеждане по същество.

В производство по чл.422, ал.1, вр. с чл.415, ал.1 ГПК жалбоподателя е предявил иск за установяване на вземания по сключен с ответника Т. Т. М. от гр.П. „Профикредит Стандарт“ № ***/***г, предмет на издадена в полза на ищеца ЗИ по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 19255/2023г. по описа на ПРС - VIII гр.с., описани по –горе.

С ОИМ ответникът, чрез Еднолично адвокатско дружество Е. И., ЕИК ***, представлявано от адвокат Е. Г. И. е оспорил иска с възражения за недействителност на процесния ДПК на основание чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9 ЗПК, неравноправност и нищожност на клаузата за претендираната възнаградителна лихва на основание чл.146, ал.1 ЗЗП, тези за допълнителните услуги, както и ненастъпила предсрочна изискуемост на кредита спрямо длъжника поради липса на връчено уведомление от страна на кредитора.

Направено при условията ако се счете предявеният установителен иск относно главницата в размер на 2 441,86 лева при условията на евентуалност възражение за прихващане на основание чл.103, ал.2 ЗЗД между размера на главницата и сумата от 2649, 36 лева/ по смисъла на правната последица на чл.23 вр с чл.22 ЗПК/, представляваща получена от ищеца сума за възнаградителна лихва в размер на 879,31 лева, лихва за просрочие в размер на 184,05 лева, такса за събиране в размер на 40 лева, и възнаграждение за пакет ДУ сумата от 1546 лева по процесния договор.

2

По делото е депозирана и приета ССчЕ на в.л.Б. Р. Д., по която е установено, че посочения в процесния ДПК ГПР от 48,84 % като разход на заемодателя е включена само договорна лихва. Процентът, който се оскъпява кредита с уговорената такса по пакета от доп.услуги „ ***“ и „*** от ОУ на договора, изчислен като процент годишно възлиза на 105 %.

Платените от ответника суми са за: възнаградителна лихва - 65,49 лева, такса събиране по Тарифа – 30 лева и такса по пакет от доп.услуги- 109, 38 лева.

При постановяване на обжалваното решение РС е констатирал с оглед депозираното заключение на вещото лице относно установеността, че посочените лихви, такси и възнаграждения за доп.услуги, надхвърлят значително размера на отпуснатия кредит от 2 500 лева и увеличават ГПР до размера от 105 %, поради което действително процесният ДПК се явява недействителен, поради което възражението на ответника в тази насока е основателно.

С ВЖ се поддържат доводите, че е уредено с договора за ПК минимално необходимото съдържание, който съдържа тази информация по изискванията на ЗПК, вкл. по отношение на ГПР и механизма на неговото формиране; оспорва се приетото, че е налице разминаване между посочения ГПР и действителния такъв, развива се становището във връзка с предвидените допълнителни услуги в процесния ДПК като непредставляващи част от общите разходи по кредита във връзка със случаите, когато получаването на такива е задължително условие за сключването на договора, поради което се оспорва договора да е недействителен, както и това, че съдът е следвало да присъди непогасената главница.

Жалбата е частично основателна.

По предявени от жалбоподателя установителни искове по чл.422 , като първоинстанционният съд е отхвърлил изцяло установителния иск относно претендираните вземания след констатираната недействителност на ПК по чл.22 ЗПК както за акцесорнтие вземания, така и за главницата, без прилагане на правната последица на чл.23 ЗПК за признаване дължимата част от вземането само за чистата стойност на кредита след приспадане на извършените плащания от длъжника по претендираните от кредитора акцесорни вземания, отнесени за приспадане към част от общо дължимата и претендирана главница от 2441,86 лв. Така правният извод на РС за недействителност на процесния договор поради необосновано висок реалният процент на ГПР с оглед установеното по СТЕ при прибавяне към разходите по кредита и тези за доп. услуги / 105 %/ , съответства на извода при прегледа на останалите параметри на договора, сключен между страните, отчитайки ги -акакто следва размер на предоставената и усвоена сума в размер на 2 500 лева, с уговорена дължима сум за договорна лихва, с фиксиран лихвен процент от 41,00 % и при посочен ГПР от 48,84 %, при посочен общ размер на дължимост на сумата от 3675,22 лв, с уговорени допълнителни услуги „***“ на стойност 1000 лв и „***“ на стойност 1620 лв. Налице е неспазване на законовите изисквания съобразно императивната разпоредба на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, както и по отношение на допълнителните услуги „**“ и „ **“ наличие на заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, установен по ССчЕ в размер на 105 %, което обосновава фактическият извод за нереалност на посочения процент на разходите в 3 посочения ГПР. Това представлява нелоялна и заблуждаваща търговска практика съгласно чл.68г, ал.4 ЗЗП вр. с чл. 68д, ал.1 ЗЗП. Следователно така приетият от районният съд от фактическа и правна страна извод за недействителност на процесния договор е правилен.

По отношение на недействителността на основание чл.269 ГПК с оглед доводите на жалбоподателя във въззивната жалба следва да се отбележи, че във връзка с така установената от това дружество практика по оформяне на договорите за потребителски кредит е налице решен съдебен спор, като с Решение от 21.03.2024г. на СЕС по дело С714/ 22г. / С.Р.Г. срещу „ПрофиКредит“ България“ ЕООД/ следва съобразяване с разясненията на СЕС , вкл. дадени в т.74, т.77 и т.78 относно указанията спрямо националния съд, че може и трябва да прилага при преценката на договорните клаузи за евентуалния им неравноправен характер, като „ следва да съпостави размера на допълнителните разходи за закупуване на съответната услуга и размера на отпуснатия кредит, като вземе предвид и всички разходи, свързани с разглеждане в главното производство договор за кредит. Всъщност съдът вече е постановил, че когато съответната количествена икономическа преценка разкрие значителна неравнопоставеност, последната може да се констатира, без да е нужно да се проверяват други предоставени като насрещна престация за разходите, различни от лихвите, не може разумно да се приеме, че попадат сред престациите, извършени в рамките на сключването или управлението на този договор, или ако сумите, за които е задължен потребителят, като такси за отпускане и за управление на заем, се явяват явно непропорционални спрямо заетата сума.„ „ С оглед на изложените съображения на петия въпрос следва да се отговори, че чл.3, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че клауза в договор за потребителски кредит, която позволява на съответния потребител да отлага или да разсрочва плащането на месечни вноски по кредита срещу заплащането на допълнителни разходи, макар да не е сигурно, че този потребител ще се възползва от посочената възможност, може да има неравноправен характер, когато специално тези разходи се явяват явно непропорционални спрямо размера на отпуснатия заем.“. Настоящият случай е именно такъв, доколкото комплексната икономическа преценка относно съотношението на разходите, необосновани от кредитора по вид и размер в посочения в договора ГПР, дава основание да се приеме наличието на явна непропорционалност на заетата сума в размера й от 2 500 лева, спрямо общите разходи по кредита, в които освен дължимата договорна лихва, възнагражденията за допълнителните услуги в общият им размер от 2620лв съставлява по-голяма по размер от стойността на предоставената в заем главница по кредита – в размер на 2500 лева, което обуславя скрито оскъпяване на кредита и необосновано нарушение на принципа на равновесие в правата и задълженията на страните по договора за потребителския кредит. Неоснователен е доводът, че в Закона няма установен механизъм за изчисление на процента на разходите, както вида на разходите се определят и допускат от кредитора, но ограничен от преценката тези разходи да не са в необосновано висок размер така че до водят то значително нарушаване неравновесието в правата и задълженията на страните по потребителски договор. Въпросът с начина на уреждане на предвижденията и допусканията по договора за кредит относно разходите е засегнат и в разясненията и указанията на посоченото Решение от 21.03.2024г.

4 на СЕС по дело С-714/ 22г. / С.Р.Г. срещу „ПрофиКредит“ България“ ЕООД, което се явява известно на жалбоподателя и поради това, че е страна по това дело пред СЕС. По възражението дали посочените разходи за доп.услуги е задължително условие за сключване на договора , което се засяга също от цитираното решение на СЕС, следва да се отбележи, че е разяснено също така, че „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисионни, такси и всякакви видов разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора с изключение на нотариалните /такси/; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, застрахователни премии , също се включват , ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаването на кредита или получаването му при предлаганите условия. Настоящият случай е именно такъв доколкото с комплекта информационни документи на потребителя за сключване на договора за ПК е предоставена в бланкетен вид за оформяне и съгласие за сключване на определени по вид допълнителни услуги, след което разходът по която услуга, представляваща нейната цена, не се включва в ГПР, но иначе се явява включен в общия размер на всяка помесечна вноски по Погасителния план, което следователно във всички случаи води до оскъпяване на цената на предоставения финансов ресурс, така както цифрово се констатира по-горе и с включването й в Погасителния план я прави част от размера на кредита, макар и първоначално формално да е оферирана като доброволна услуга. В това се състои въвеждането в заблуждение на потребителя, което налага извод за изключване на доброволния характер на услугата, така както се излага от жалбоподателя в жалбата.