Решение № 1647 от 12.03.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1647 гр. София, 12.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

Боян Г. Бояджиев при участието на секретаря Бояна Вл. Боянова като разгледа докладваното от Йоана М. Генжова Въззивно гражданско дело № 20241100512269 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК .

Образувано е по въззивна жалба от ищеца „АПС Бета България“ ЕООД, чрез пълномощника юрисконсулт Е.Ц., срещу решение №12184/20.06.2024г., постановено по гр.д. №36313/2023г. по описа на СРС, 90 състав, с което са отхвърлени исковете с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД, предявени от „АПС Бета България“ ЕООД срещу М. В. Р. за признаване за установено, че ответника дължи на ищеца сума в размер на 276,04 лева, представляваща главница по договор за паричен заем №4231028/17.08.2021г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД и договор за предоставяне на поръчителство от 17.08.2021г., сключен с „Файненшъл България“ ЕООД, който е изпълнил задължението за плащане по договора за заем и чието вземане е прехвърлено на заявителя, ведно със законна лихва за период от 24.01.2023г. до изплащане на вземането, сумата 12,93 лева, представляваща договорна лихва за периода от 26.08.2021г. до 11.11.2021г., сумата 13,46 лева, представляваща мораторна лихва за период от 26.08.2021г. до 05.04.2022г., за които суми е издадена заповед от 27.01.2023г. на РС София, 90 състав, постановена по реда на чл.410 от ГПК по гр.д. №3549/2023г.

1

В жалбата се излагат оплаквания, че решението е неправилно и незаконосъобразно и постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС. Въззивникът поддържа, че уведомяването за извършената цесия не е елемент от фактическия състав на цесията. Счита, че уведомяването за цесия е надлежно, ако е извършено в хода на исково производство, в което длъжникът се представлява от особен представител, назначен от съда за защита правата и законните интереси на отсъстващия ответник. Поради изложеното моли обжалваното решение да бъде отменено и предявените искове да бъдат уважени.

Постъпил е писмен отговор на въззивната жалба по реда и в срока на чл.263, ал.1 от ГПК от насрещната страна М. В. Р., чрез адв. Е. С., назначена за особен представител на основание чл.47, ал.6 от ГПК. Въззиваемата страна изразява становище за неоснователност на жалбата и моли за потвърждаване на обжалваното решение. Счита, че липсва надлежно уведомяване за извършената цесия. Липсвали и доказателства, че поръчителят е изпълнил задълженията на длъжника.

Съдът, като обсъди доводите на страните относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Постановеното решение е валидно и допустимо.

Първоинстанционният съд е сезиран с искове с правно основание чл.

422, ал. 1 във вр. с чл. 415 от ГПК във вр. чл. 146, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 99 от ЗЗД във вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД във вр. с чл.9 от ЗПК и чл. 86, ал.1 от ЗЗД за установяване дължимостта на вземания, за които е издадена заповед за 2 изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д.

№3549/2023г. по описа на СРС, 90 състав, както следва: 276,04 лева – главница, ведно със законната лихва, считано от 24.01.2023г. до окончателното плащане, 12,93 лева – възнаградителна лихва за периода от 26.08.2021г. до 11.11.2021г., и 13,46 лева – мораторна лихва за периода от 26.08.2021г. до 05.04.2022г., - задължения по договор за паричен заем №4231028 от 17.08.2021г., сключен между ответника и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, които задължения са платени на кредитора от „Файненшъл България“ ЕООД в качеството му на поръчител, а вземанията на последния са прехвърлени на ищеца с договор за цесия от 31.03.2022г.

Не е спорно между страните по делото и се установява от събраните по делото доказателства, че между трето за настоящия спор лице – „Изи Асет Мениджмънт“ АД и ответника като кредитополучател е сключен договор за паричен заем №4231028 от 17.08.2021г.в размер на 300 лева, както и, че сумата е предоставена на кредитополучателя. Сключен е на 17.08.2021г. договор за предоставяне на гаранция №4231028 между ответника М. В. Р. и „Файненшъл България“ ЕООД, по силата на който дружеството се задължило да отговаря солидарно с потребителя за изпълнението на всички негови задължения, възникнали съгласно горепосочения договор за кредит, като е уговорено възнаграждение по този договор в размер на 92,76 лева, разсрочено съобразно погасителния план към договора за кредит.

С договор за прехвърляне на вземания от 31.03.2022г. „Файненшъл България“ ЕООД е прехвърлило вземанията си спрямо ответника М. Р., произтичащи от процесните договор за кредит и договор за предоставяне на гаранция на „АПС Бета България“ ЕООД.

Прехвърлянето на вземане /цесията/ е договор, с който кредиторът на едно вземане /цедент/ го прехвърля на трето лице /цесионер/. Длъжникът по вземането не е страна по договора. Тъй като цесията засяга интересите освен на страните по договора и на трето лице - цедирания длъжник, се налага извършването на допълнително действие - съобщаване на длъжника за цесията - чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. За да породи действие, съобщението трябва да бъде извършено от цедента - чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Без да е елемент от фактическия състав на договора, съобщението има значение с оглед на третите лица цедирания длъжник, правоприемниците и кредиторите на цедента и на 3 цесионера. Прехвърлянето на вземането има действие за всички трети лица от момента, в който съобщението бъде получено от длъжника – чл. 99, ал. 4 ЗЗД.

С оглед поддържаните от страните становища пред двете съдебни инстанции и изложените с въззивната жалба оплаквания, спорно между тях е дали цесията е породила действие по отношение на ответника - длъжник с оглед установеното в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД императивно изискване за съобщаването й на последния, за да има обвързващ и за него ефект.

Съгласно практиката на ВКС (решение № 243/06.03.2017 г. по т. д. № 3501/2015 г., І т. о., решение № 449/06.03.2013 г. по гр. д. № 1268/2011 г., IV г. о., решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г., II т. о. и др.), съобразно разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД правно релевантно за действието на цесията е единствено съобщението до длъжника, извършено от цедента (стария кредитор), но не и съобщението, извършено от цесионера (новия кредитор). Цесионерът става титуляр на вземането в отношението със стария кредитор с прехвърлянето му, но действието спрямо длъжника е от съобщаване на прехвърлянето от цедента - чл. 99, ал. 4 ЗЗД . Същевременно, поради отсъствие на специални изисквания в закона за начина, по който длъжникът следва да бъде уведомен от цедента за извършената цесия, цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление му е връчено като приложение към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл.

99, ал. 4 ЗЗД. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от цедента, макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК.

В практиката на ВКС се приема още (решение № 204/25.01.2018 г. по т. д. № 2230/2016 г., І т. о., решение № 156/30.11.2015 г. по т. д. № 2639/2014 г., ІІ т. о., решение № 137/02.06.2015 г. по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о. и др.), че съобщението от новия кредитор няма предвиденото в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД действие, но това не означава, че предишният кредитор няма правото да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник. Това становище е аргументирано с разпоредбата на чл.

4

36 ЗЗД, според която представителната власт възниква по волята на представлявания, нейният обем се определя според това, което упълномощителят е изявил (чл. 39 ЗЗД) и след като не са предвидени никакви изрични ограничения посредством повелителни правни норми на тази власт, свързани с уведомяването за цесията, по силата на принципа за свободата на договарянето (чл. 9 ЗЗД) няма пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор за извършване на уведомлението за цесията. Това упълномощаване не противоречи на целта на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Длъжникът може да се защити срещу неправомерно изпълнение в полза на трето лице, като поиска доказателства за представителната власт на новия кредитор.

В конкретния случай уведомлението от цедента (направено чрез надлежно упълномощен представител - ищцовото дружество, въз основа на упълномощаване, съдържащо се в потвърждението за извършена цесия, неразделна част от договора за прехвърляне на вземания от 31.03.2022г.) за сключения договор за цесия с предмет процесното вземане представлява приложение към исковата молба, което е било надлежно връчено на ответника чрез назначения му по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител, с което следва да се приеме, че цесията е била надлежно съобщена на длъжника.

Връчването на уведомлението за цесия ведно с останалите книжа по делото на ответника чрез назначения му по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител е валидно (независимо дали цесията е била съобщена на длъжника лично или по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК ). Връчването на книжата по делото, включително и на уведомлението за цесията, не касае строго лични субективни права на длъжника и няма пречка това действие да се извърши за него от особен представител. Ограниченията на представителната власт на особения представител произтичат от чл. 29, ал. 5 ГПК - особеният представител може да извършва действия, за които се изисква изрично пълномощно, само с одобрението на съда, пред който се води делото.

Съгласно чл. 34, ал. 2 и ал. 3 ГПК, изрично пълномощно е необходимо за предявяване на искове за гражданско състояние, включително брачни искове, за сключване на спогодба, за намаляване, оттегляне или отказ от иска, за признаване на исканията на другата страна, за получаване на пари или на други ценности, както и за действия, представляващи разпореждане с предмета на делото. Получаване на уведомлението за цесия не е сред изброените действия, за извършването на които е налице ограничение на 5 представителната власт на особения представител. Действително, уведомлението за цесия е материалноправно изявление, но в практиката се приема, че особеният представител може да получава изявления с материалноправни последици – извод в този смисъл може да се направи и от приетото в решение № 198/18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на ВКС, I т. о., както и от определение № 72/05.02.2021 г. по т. д. № 1188/2020 г. на ВКС, I т. о., с което не е било допуснато касационно обжалване на решение по гр. д. № 1220/2019 г. на Окръжен съд Бургас, като ВКС е посочил, че в синхрон с установената съдебна практика съставът на Окръжен съд Бургас е приел, че е допустимо изявлението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД , адресирано до длъжника, да бъде прието от особения му представител по чл. 47, ал. 6 ГПК . Следва да се посочи, че особеният представител има всички права като пълномощник, ангажиран лично от страната, той може да прави материалноправни възражения срещу вземането, предмет на делото – правопрепятстващи, правоунищожаващи, правопогасяващи, поради което и не следва на особения представител да се отрече правото и да приема изявления от кредитора, отразяващи се на субективното материално право. Да се приеме обратното би означавало да се поставят страните по делото в неравнопоставено положение, което не е целта на законодателя при уреждане на института на особения представител.