Определение № 3990 от 14.07.2025, Районен съд - Бургас

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3990 гр. Бургас, 14.07.2025 г.

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, X ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ДИМАНА Г. КИРЯЗОВА

ВЪЛКОВА като разгледа докладваното от ДИМАНА Г. КИРЯЗОВА ВЪЛКОВА

Гражданско дело № 20252120101785 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по повод исковата молба на И. А. К. против Г. К. Д. и А. И. Б., с която са предявени следните искове:

1/ да бъде прието за установено, че ответниците нямат отстъпено право на строеж върху държавна земя по смисъла на чл. 15 (отм.) от ЗС, включително нямат право да ползват незастроената част от земята на осн. чл. 105, ал. 1 от НДИ (отм.), която земя представлява УПИ III-96 в кв. 21 по ПУП на гр. Ч. от 1982 г., представляващ ПИ с идентификатор *****.***.*** по КККР на гр. Ч., с административен адрес гр. Ч., ул. „Х. Д.“ № *, 2/ да бъдат осъдени ответниците да предадат на ищцата владението върху незастроената част от ПИ с идентификатор ******.***.*** по КККР на гр. Ч., 3/ да бъдат осъдени ответниците да предадат на ищцата владението върху сграда с идентификатор ******.***.***.* по КККР на гр. Ч., с административен адрес гр. Ч., ул. „Х.

Д.“ № *, с предназначение: Постройка на допълващото застрояване, брой етажи: 1, застроена площ: 13 кв.м., както и да бъдат осъдени ответниците да заплатят на ищцата направените разноски по делото.

В исковата молба са изложени следните фактически твърдения: На 21.03.1975 г. наследодателят на ищцата А. М. се е снабдил с акт за собственост по наследство и давностно владения на недвижим имот с площ от 790 кв.м., урегулиран като парцел II-196,170 в кв. 19 по регулационния план на с. Ч. от 1965 г. На 24.09.1981 г. находящата се в горепосочения парцел двуетажна жилищна сграда е била продадена на Е. Д. по реда на ЗСГ (отм.). През 1982 г. са били одобрени нов кадастрален и регулационен план на гр. Ч., съгласно който от бившия парцел II-196,170 в кв. 19 са били образувани два нови парцела – п - л II-96 (с идентификатор *** по КК на гр. Ч.) и п-л III-96 в кв. 21 (с идентификатор *****.***.*** по КК на гр. Ч.), като към онзи момент в п-л III-96 са съществували продадената на Е. Д. двуетажна жилищна сграда (сега с идентификатор *****.***.***.*), както и паянтова постройка, която съществува и към настоящия момент 1

(сега с идентификатор *****.***.***.*). Със Заповед № РД-09-47/19.04.1985 г. на осн. чл. 63, ал. 1, т. 2 от ЗТСУ (отм.) е било наредено да се отчужди част от собствения на А. М. имот пл. № 96, п-л III в кв. 21, а именно 289 кв.м. от него, срещу обезщетяване в брой „от средствата, които ще постъпят след отстъпеното право на строеж“, като според ищцата тази заповед не е подписана от председателя на ИК на ОНС-Бургас И. Р., а от окръжния съветник П. С., поради което същата е нищожен административен акт и не е породила правни последици. На 14.01.1988 г. е била издадена и заповед от председателя на ИК на ОНССозопол, с която на осн. чл. 103 от НДИ (отм.) на Е. Д. е отстъпено право на строеж върху държавен парцел III в кв. 21 по плана на с. Ч., но и тази заповед не е била подписана от посоченото в нея лице, а от общинския съветник Д. Д.. Впоследствие с договор от 21.03.1988 г. държавата, чрез общинския съветник на ОНС-Созопол Д. Д., е отстъпила на Е.

Д. право на строеж върху държавен парцел III в кв. 21 по плана на с. Ч. с площ от 289 кв.м. за постройка на жилищна сграда. През 2016 г. Община Созопол е актувала ПИ с идентификатор *** като частна общинска собственост, но с влязлото в сила решение по в.гр.д. № 359/2017 г. е прието за установено по отношение на Община Созопол, че И. К. и майка й М. М. са собственици на този имот, поради което същият е бил деактуван.

Междувременно с договор за прехвърляне на недвижими имот срещу задължение за издръжка и гледане от 1992 г. Е. Д. е прехвърлила на дъщеря си Г. Д. ½ ид.ч. от правото на строеж върху държавна земя, респ. правото на ползване върху п-л III-96 в кв. 21 по ПУП на гр. Ч., както и ½ ид.ч. от намиращите се в имота жилищна сграда и салма, а с договор за дарение от 2018 г. Е. Д. е прехвърлила на зет си А. Б. останалата ½ ид.ч. от правото на собственост върху жилищната сграда, както и останалата ½ ид.ч. от правото на строеж върху общинското място, в което е построена сградата. Впоследствие през 2019 г. Г. Д. и А. Б. са дарили на сина си Е. Б. ½ ид.ч. от правото на собственост върху жилищната сграда с идентификатор ******.***.***.*, ½ ид.ч. от правото на собственост върху сграда с идентификатор *****.***.***.*, както и ½ ид.ч. от правото на строеж върху имота, в който са построени сградите – ПИ с идентификатор ******.***.***. С договор за дарение от 2023 г. Е. Б. е дарил на баща си А. Б. горепосочените имоти. С влязло в сила решение по гр.д. № 4715/2020 г. на БРС е бил отхвърлен предявения от И. К. против Е. К. Д., Г. К. Д., А. И. Б. и Е. А. Б. иск за прогласяване нищожността на договора от 21.03.1988 г. за отстъпване право на строеж, поради невъзможен предмет, прието е за установено, че ищцата е собственик на поземлен имот с идентификатор *****.***.*** и на сграда с идентификатор *****.***.***.*, както и е отхвърлен предявения по отношение на тези имоти ревандикационен иск в осъдителната му част, тъй като е било прието, че ответниците разполагат с право на строеж върху държавна земя. Ищцата счита, че праводателката на ответниците не е придобила право на строеж върху държавен парцел, тъй като Заповед № РД-09-47/19.04.1985 г. е нищожен административен акт и държавата никога не е придобивала собствеността върху част от п-л III в кв. 21, поради което и договорът от 21.03.1988 г., макар да не е нищожен, не е произвел вещно-правно действие, тъй като никой не може да отстъпва права, каквито не притежава. Наред с това се твърди, че не се е осъществил и фактическият състав по придобиването на имота, като са изложени подробни доводи. Моли се съдът да упражни косвен съдебен контрол по чл. 17, ал. 2 от ГПК за валидност на Заповед № РД-09-47/19.04.1985 г. и в мотивите си да констатира нищожността на тази заповед. Изложени са и подробни доводи относно твърдяната липса на отстъпено на Е. Д. право на строеж върху държавна земя. Моли се съдът да упражни косвен съдебен контрол по чл. 17, ал. 2 от ГПК за валидност и на Заповед № 7/14.01.1988 г. и на резолюцията за нейното одобряване от 03.02.1988 г., евентуално да бъде констатирана нейната незаконосъобразност. На следващо място се твърди, че договорът за отстъпване право на строеж върху държавна земя от 21.03.1988 г. представлява нищожна правна сделка, поради протИ.речието му с императивна правна норма, тъй като към онзи момент валиден договор би могъл да бъде сключен само въз основа на издадена от председателя на ИК на 2

Общински народен съвет - Созопол заповед за отстъпване право на строеж, която е следвало да бъде одобрена от председателя на ИК на Окръжен народен съвет – Бургас, а в случая липсват такива валидни административни актове. Сочи се също така, че липсата на валидна заповед за отстъпване право на строеж води до нищожност на сключения между държавата и Евгения Д. договор за отстъпване право на строеж на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД поради протИ.речие с императивна правна норма, а именно чл. 15, ал. 1, вр. чл. 13, ал. 2 от ЗС. Изложени са подробни доводи и във връзка с претендираното от ищцата право на собственост върху ПИ с идентификатор *** и сграда с идентификатор *****.***.***.*. Признато е, че по силата на договор от 24.09.1981 г. праводателката на ответниците е станала собственик само на намиращата се в имота двуетажна масивна жилищна сграда. Ангажирани са доказателства.

Ответниците са депозирали писмени отговори, в които са изразили становище за недопустимост на предявените искове, евентуално за тяхната неоснователност. Представени са писмени доказателства.

Така предявените искове са с правни основания чл. 124 от ГПК и чл. 108 от ЗС, като съдът намира, че същите са недопустими по следните съображения:

Видно от приложеното по делото Решение № 1900/01.09.2022 г. по гр.д. № 4715/2020 г. на БРС, със същото е уважен в установителната му част предявеният от И. К. (ищцата по настоящото дело) против Е. Д., Г. Д., А. Б. (двамата ответници по настоящото дело) и Е. Б. ревандикационен иск по отношение на ПИ с идентификатор *****.***.*** по КККР на гр.

Ч., както и на построената в този имот сграда с идентификатор ******.***.***.*, а в осъдителната му част искът е отхвърлен, тъй като е било установено, че единият от ответниците е собственик на построената в имота жилищна сграда, а площта на поземления имот не позволява от него да бъде обособен друг имот. Със същото решение е отхвърлен и иск на И. К. против Е Д. и Община Созопол за прогласяване нищожността на договор за отстъпване право на строеж от 21.03.1988 г. поради невъзможен предмет. Така постановеното от БРС решение е потвърдено с решение на БОС по възз.гр.д. № 2204/2022 г. на БОС, което решение не е било допуснато до касационно обжалване.

Видно е от горепосоченото решение на БРС, че въпросът относно принадлежността на правото на строеж върху имота на ищцата в патримониума на Е Д. (праводател на настоящите ответници) е бил част от предмета на разглеждане по това дело, тъй като той е бил от значение за постановяване на решението по ревандикационния иск в осъдителната му част, като ищцата е навела само едно основание за нищожност на договора от 21.03.1988 г. за отстъпване право на строеж, а именно невъзможен предмет. Въпреки това настоящият съдебен състав на БРС намира, че предявеният в настоящото производство ревандикационен иск е недопустим, тъй като при предходното разглеждане на аналогичен иск между същите страни и по отношение на същите имоти И. К. е следвало да изчерпи всички свои възражения против притежаваното от ответниците право на строеж и произтичащото от него право на ползване върху собствения й недвижим имот. При условие, че защитата на ответниците по гр.д. № 4715/2020 г. на БРС се е основавала на притежаваното от Евгения Д. право на строеж върху процесния поземлен имот, продадено й от ОбНС-Созопол с договора от 21.03.1988 г., то ищцата е следвало да обори действителността на този договор и да заяви всички свои възражения против него именно в това производство. Поради това всички ненаведени възражения в тази насока са се преклудирали и същите не могат да бъдат основания за предявяване на нов ревандикационен иск между същите страни за същия имот.

Изложените от ищцата по настоящото дело доводи за преклудиране единствено на основанието „невъзможен предмет“ биха били основателни само в случай, че по предходното дело (гр.д. № 4715/2020 г. на БРС) е бил разглеждан единствено установителен иск по чл. 124 от ГПК за нищожност на договора за продажба правото на строеж на това основание, а не и ревандикационен иск между страните. При предявен ревандикационен иск 3 обаче, ответниците са били длъжни да заявят всички основания, даващи им право да владеят имота, а ищцата е следвало да изчерпи всичките си възражения против наведените от ответниците основания.

Следва да се посочи също така, че в производството по гр.д. № 4715/2020 г. на БРС и в настоящото производство ищцата е навела едни и също фактически твърдения, т.е. не са налице никакви новонастъпили факти, на които да се основават сега предявените от нея искове, което е допълнително основание да се приеме, че същите са недопустими, поради наличие на сила на присъдено нещо.

Предвид горното, съдът намира, че предявените в настоящото производство ревандикационен иск, както и установителният иск, от който за ищцата е налице правен интерес единствено във връзка с ревандикационния й иск, са недопустими и производството по тях следва да бъде прекратено, без исковете да бъдат разглеждани по същество.

Мотивиран от гореизложеното и на осн. чл. 130 от ГПК съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ВРЪЩА исковата молба на И. А. К. против Г. К. Д. и А. И. Б., с която са предявени искове за приемане за установено, че ответниците нямат отстъпено право на строеж върху държавна земя по смисъла на чл. 15 (отм.) от ЗС и нямат право да ползват незастроената част от земята на осн. чл. 105, ал. 1 от НДИ (отм.), която земя представлява УПИ III-96 в кв.