Определение № 15562 от 18.08.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 15562 гр. София, 18.08.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-26 СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети август през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Даниела Попова като разгледа докладваното от Даниела Попова Гражданско дело № 20241100111129 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е образувано по поредна искова молба, подадена от Г. В.

К . , с която са предявени искове срещу Апелативна прокуратура - София за неимуществени вреди, причинени му поради отказ от страна на СГП да образува досъдебно производство по пр.пр.№ 16610/2024г., потвърден от Апелативна ПрокуратураСофия с постановление от 17.09.2024г. по пр. пр. №3018/2024г., за периода от 20.04.2023г. до 25.09.2024г., както и срещу САС, НО, 9-ти състав за допуснати нарушение на чл.116 НК вр с чл.6 от ЕКЗПЧОС, както и за допуснати съществени нарушения на правото на ЕС.

С предявените осъдителни искове се претендира ангажиране на отговорността на държавата за вреди от действия, извършени от магист рати /прокурори и съдии/ при и по повод изпълнение на служебните им задължения и обективирани в посочените актове.

Дори и да се приеме, че формално е налице правен интерес /съгласно определение на САС по ч.гр.д.№395 от 2025г./, исковите претенции са недопустими поради това, че искът е насочен срещу прокуратурата и съд като възложители на работата на прокурори, съответно - съди, които в кръга на правомощията си са постановили актове, от които се твърди да са настъпили вреди.

Разпоредбата на чл. 132, ал. 1 КРБ въвежда т. н. функционален имунитет на магистратите, които при осъществяване на функциите си не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер. В тази 1 връзка е налице константна и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, съгласно която функционалният имунитет на магистрата корелира както с пасивната му процесуална легитимация по такъв иск, така и с допустимостта на процеса и като такава се преценява само по твърденията, изложени в исковата молба, без да е необходимо да се събират каквито и да било доказателства в тази насока, тъй като иск по чл.45 от ЗЗД срещу магистрат е изначално недопустим (в този смисъл определение № 60132 от 01.11.2021 г. по ч. гр. д. № 3935/2021 г., Г. К., ІІ Г. О. на ВКС). Недопустим е и иск по чл. 49 ЗЗД, предявен срещу възложителя на работата му, доколкото не е налице деликвент. По общия ред държавата може да отговаря за вреди от действия на магистрат само, ако противоправността/неправилността на съдебен акт е установена чрез някои от предвидените в закона процесуални способи /така определение № 100/28.02.2020 г. по ч. гр. д. № 531/2020г., ВКС, III ГО, определение № 403/30.01.2024 г. по ч. гр. д.

№ 68/2024 г., ВКС, II ГО, решение № 50058/07.07.2023 г. по гр. д. № 3192/2022 г., ВКС, II ГО/. Отговорността на възложителя на работата е функционално обусловена от тази на прекия причинител. Нито се твърди, нито е установено, съдиите, постановили процесните актове, да са извършили умишлено престъпление от общ характер, което е да признато по надлежния ред. Само в този случай или при отмяна на съдебния акт като неправилен може да се ангажира отговорността на държавата, чрез нейния процесуален субституент, по реда на чл.

49 ЗЗД, извън случаите предвидени в ЗОДОВ. Прокурорите и съдиите не са действали извън процесуалното си качество, за да не намира приложение регламентираният в чл. 132 от Конституцията на Република България функционален имунитет, поради което п редявените от Г. В. К. искове са недопустими на това основание. /в този смисъл е определение № 3276 от 18.12.2024г. по ВЧГД №3376 от 2024г. на САС/.

Предявените искове не попадат и в никоя от предвидените в ЗОДОВ хипотези, които са предпоставка за ангажиране отговорността на държавата за вреди от незаконосъобразни актове на правораздавателните органи /прокуратура, респ.съд/.

Ищецът сочи наличие на основания по чл.2, ал.1 от ЗОДОВ, както и такива по чл.2в от ЗОДОВ.

Чл.2, ал.1 от ЗОДОВ предвижда отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при задържане под стража, включително като мярка за неотклонение, домашен арест, когато са били отменени. Съдържанието на разпоредбата сочи, че предпоставка за 2 допустимост на иска е, актът от който се твърди да са настъпили вреди, да е бил отменен по реда на инстанционния контрол. В настоящия случай постановлението на прокурора не е отменено, а производството пред САС по ВНОХД № 645 от 2022г. не е приключило и все още по отношение на актовете на съда в хода му не е осъществен инстанционен контрол.

От друга страна, посочените от ищеца конкретни норми на ХОПЕС и КЗПЧОС са неотносими към предмета на доказване, тъй като разпоредбата на чл.

47 и 48 от ХОПЕС сама по себе си не е достатъчна да обоснове необходимото явно и съществено нарушение на ПЕС по смисъла на чл.2в ЗОДОВ, тъй като регламентираната с нея защита не е абсолютна. Освен това, тя препраща към вътрешното законодателство, за евентуални нарушения на което е предвиден инстанционен ред на защита – чрез обжалване на съдебните актове. Поради това формалното посочване на тази разпоредба е негодно да обоснове предявените в настоящото производство искове. Разпоредбата на чл. 1 от Протокол № 1 към КЗПЧОС не може да бъде основание на иск по чл. 2 от ЗОДОВ, тъй като тази Конвенция (ведно с протоколите към нея) не е част от правото на ЕС, доколкото съюзът все още не се е присъединил към нея, независимо от предприетите действия в тази насока, поради което предявените претенции са недопустими и по реда на ЗОДОВ.

Отделно от изложеното предявените искове са недопустими и поради това, че нарушава чл.47 от КРБ и чл.3 от ГПК и е проява на недобросъвестно упражняване на права.

От извършена служебна справка в ЕИСС се установява, че в периода до 18.08.2025г. ищецът има заведени 223 дела пред СГС със сочени различни ответници (Прокуратурата, СРС, СГС, САС, АССГ, АССО, ВАС, ГДИН и др.), като голяма част от делата са с един и същи предмет – иска се обезщетение за неимуществени вреди които се твърди да са причинени от откази на прокуратурата да бъдат образувани досъдебни производство по подадени от К. сигнали, както и от действията на САС, НО, 9-ти състав, в хода на висящото пред този съд ВНОХД, които се определят като отделни производства според датата и броя на подадените сигнали, съответстващи на постановените от прокуратурата откази за образуване на досъдебно производство, както и от интензитета на съдебните заседания и извършваните в тях процесуални действия от съда /във всяко съдебно заседание ищецът намира основание за претендиране на неимуществени вреди/. Така, по искове за обезщетение от постановени откази за образуване на досъдебно производство, са образувани в СГС напр.гр.д.№ 5953 от 2024г., гр.д.6632 от 2024г., 3 гр.д.7297 от 2024г., гр.д.№ 7545 от 2024г., гр.д.№ 9728 от 2024г., гр.д.№ 10700 от 2024г., гр.№ 11638 от 2024г., а срещу САС са образувани повече от 15 дела, в т.ч. и гр.д.№5892 от 2024г., № 6698 от 2024г. и др., всички с предмет обезщетение за вреди от действията на съда в хода на неприключилоно ВНОХД. Видно от броя и характера на исковите претенции, ищецът, подавайки искови молби, изразява несъгласието си с постановените актове на прокурори и съдии във връзка с воденото срещу него производство.

Това налага извод за злоупотреба с правото на иск от страна на ищеца, доколкото генерирането на огромен брой дела с едно и също твърдение не преследва легитимната цел – търсене на защита срещу противоправно поведение по гражданскоправен ред.

Нормата на чл. 2 ГПК задължава съдилищата да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права. На установеното в чл. 2 ГПК правно задължение на съда обаче съответства уреденото в чл. 3 ГПК задължение на страните да упражняват своите процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Затова, когато страната, инициирала процесуалното правоотношение, не цели защита на свои материални права, а преследва цел, несъвместима с изискването за добросъвестност, исковата молба няма характера на молба за защита и съдействие и съдът няма задължение да я разгледа и реши, какъвто е настоящият случай.

В практиката на ЕСПЧ съдът обявява за недопустима всяка индивидуална жалба, подадена на основание чл. 34, когато счете, че жалбата представлява злоупотреба с правото на жалба. Понятието „злоупотреба“ по смисъла на чл. 35, § 3 (а) се разбира в обичайното му значение според общата правна теория, а именно като упражняване на едно право за цели, различни от целите, за които то е създадено. Съответно - всяко поведение на жалбоподател/ищец, което явно противоречи на целта на правото на индивидуална жалба/иск, уредено от Конвенцията и което препятства правилното функциониране на съда и точното провеждане на производството пред него, съставлява злоупотреба с право /в този смисъл Miroļubovs and Others v.Latvia, за злоупотреба с право на жалба и подаване на идентични такива - M. v. the United Kingdom и Philis v. Greece /и двете решения на Комисията/, за препятстване основните функции на съда - Bekauri v. Georgia (предварителни възражения), § 21; Migliore and Others v. Italy; Simitzi-Papachristou and Others v. Greece/.

Подобно разрешение е възприето и в общностното право. На 11.04.2024г. е 4 приета Директива (ЕС) 2024/1069 на ЕП и на Съвета, съгласно която принципно предявяването на иск за цели, различни от разрешаването на гражданскоправен спор със сила на пресъдено нещо, следва да бъде третирано като недобросъвестно упражняване на правото на иск. Макар и с тесен предметен обхват /граждански и търговски дела с трансграничен елемент/, Директивата предлага индикации за производства, с които се злоупотребява, като една от тях е наличието на множество производства, започнати от ищеца или от свързани страни във връзка със сходни въпроси, какъвто е настоящия случай, предвид изложеното погоре.

Този подход за установяване злоупотреба с право е възприет и в практиката на ВКС. Така в Разпореждане № 321 от 04.12.2018г. по ч.гр.д. № 3772/2018г. на ВКС е посочено, че многократното сезиране на съда с едни и същи жалби, когато те са процесуално недопустими, не води до упражняване на предоставените от законодателя процесуални права в съответствие със закона, чиято цел е споровете да намират своето разрешение / така и Определения № 761 от 30.11.2012г. по ч.т.д.

№ 497/2012г. и № 376 от 10.05.2010г. по ч.т.д. № 350/2010г./. Съгласно приетото в постановено по реда на чл. 290 ГПК Решение № 257 от 14.07.2011г. по гр.д. № 1149/2009г. на ВКС превратното упражняване на субективни права е укоримо с оглед обществения интерес и правните последици са отказ от защитата им, а съдът е длъжен да вземе мерки да организира адекватно своевременното разглеждане на делото в разумен срок, вкл. да преустановява действия, съставляващи злоупотреба с право.

Настоящият случай е именно такъв, поради което предявеният иск е процесуално недопустим и на това основание – поради злоупотреба с право по смисъла на чл. 57, ал. 2 КРБ и чл. 3 ГПК и не подлежи на разглеждане. /в т.вр.

Определение № 1208 от 13.03.2025 г. по ч. гр. д. № 472/2025 г. на ВКС, III ГО /.

По изложените съображения съдът намира предявените искове за недопустими, което налага прекратяване на производството по делото.

Така мотивиран, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д.№ 11129 от 2024г. на СГС, І-26 състав.

Определението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в 5 едноседмичен срок от връчването му на ищеца.

Съдия при Софийски градски съд: _______________________ 6