Определение № 1091 от 28.05.2024, Върховен касационен съд
- Съд
- Върховен касационен съд
- Дело
- Касационно търговско дело 2435/2022
- Вид
- Определение № 1091
- Подписан
- 28.05.2024
- В сила
- 28.05.2024
- Състав
- Росица Божилова, Ивайло Младенов, Анна Ненова
Цитирани разпоредби
- чл. 280 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 281, т. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 283 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 284, ал. 3, т. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 287, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 288 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 290 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 290, ал. 1, т. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 80, т. 2 · Закон за движението по пътищата
- чл. 80, т. 3, предл. първо · Закон за движението по пътищата
- чл. 80, ал. 2 · Закон за движението по пътищата
- чл. 81, т. 3 · Закон за движението по пътищата
- чл. 95, ал. 1 · Закон за движението по пътищата
- чл. 51, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 52 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 432 · Кодекс за застраховането
- чл. 432, ал. 1 · Кодекс за застраховането
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1091 гр. София, 26.04.2024 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ
5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на десети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател: Росица Божилова
Членове:
Ивайло Младенов
Анна Ненова като разгледа докладваното от Ивайло Младенов Касационно търговско дело № 20228002902435 по описа за 2022 година и за да се произнесе, съдът взе предвид следното :
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ж. Г. Ч., чрез пълномощника му адв. Н. К. от АК-Стара Загора против решение № 382 от 25.07.2022 г., пост. по т.д.№ 347/22 г., на Пловдивския апелативен съд в частта, с която е отменено като неправилно първоинстанционното решение от 29.12.2021 г. по т.д. № 122 от 2020 г. по описа на Старозагорския окръжен съд по иска с правно основание чл. 432 от КЗ, за разликата над 20 818.40 лв. до 35 023 лв., представляваща обезщетение за претърпени от касатора неимуществени и имуществени вреди и искът е отхвърлен за тази сума.
В касационната жалба се твърди, че решението е постановено при допуснати съществени нарушения на процесуалния и материалния закон при разрешаване на въпроси от значение за изхода на делото, което е довело до неправилно определяне степента на съпричиняване в изключително висок обем. Изложено е, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд не е съобразил сериозността на полученото от пострадалия в резултат на произшествието травматично увреждане на коляното, довело до постоянна хлабина и неустойчивост на крака, продължителния период, през който той е търпял и продължава да търпи болки и страдания, негативната промяна в неговия професионален и социален живот. Посочено е, че пострадалият и в бъдеще ще има развитие на заболяване на опорно двигателния апарат - артроза и на двете коленни стави на левия и десния крак, поради наличието на предходно диагностицирано 1 заболяване - коксартроза в последна четвърта степен с инвалидност над 71%, което е задълбочено от увреждането, причинено при пътнотранспортното произшествие. Наведен е довод, че въззивният съд не е взел предвид и възрастта на пострадалия от 61 години, липсата на низходящи роднини и обстоятелството, че той сам полага грижи за майка си, която е единствения му жив близък роднина. Въззивното решение е оспорено и в частта, в която с позоваване на чл. 81, т. 3 от ЗДвП, във връзка с чл. 51, ал. 2 от ЗЗД съдът е приел наличието на съпричиняване, с довода, че той не е съобразил, че поведението на касатора е в съответствие с нормата на чл. 80, т. 2 от ЗДвП, която задължава водача на велосипед да се движи възможно най-близо до дясната граница на платното за движение. Поддържа се, че забраната по чл.
81, т. 3, предл. първо от ЗДвП се отнася само за преминаване на велосипедиста до друго движещо се превозно средство и не е приложим към процесния случай, при който автомобилът, с който е причинено увреждането, е спрял. Наведен е довод, че въззивният съд не е съобразил, че мястото на предизвикване на произшествието е основната и една от най- натоварените улици в гр. Стара Загора, с непрекъснат трафик, което налага спазването на правилото на чл. 80, т. 2 от ЗДвП за движение възможно най-близо до дясната граница на платното, а не на забраната по чл. 81, т. 3, предл. първо от ЗДвП.
Жалбоподателят счита, че несъобразяването на тази норма нарушава принципа за определяне приноса на пострадалия за настъпване на вредите чрез сравняване на действията и бездействията му с поведението на останалите участници в пътнотранспортното произшествие и другите обстоятелства, свързани с него.
В изложението на основанията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК достъпът до касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, е обоснован със следните въпроси:
1. Относно критериите за прилагане принципа за справедливост по чл.
52 от ЗЗД при предявен иск по чл. 432, ал. 1 от КЗ;
2. При определяне степента на съпричиняването подлежи ли на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента с това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие?;
3. При наличие на две взаимно изключващи се правни норми, които указват правомерно поведение от велосипедиста, необходимо ли е решаващият съд да вземе предвид, че правомерно поведение от страна на велосипедиста е това, което в равна степен го защитава от нараняване или смърт при движение в условия на интензивен трафик, без да е налице негова възможност да реагира на маневрите на по-бързо движещите и с многократно по-голяма маса моторни превозни средства?“.
Формулирано е искане за допускане на касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд.
2
Ответникът по касация ЗК „Лев Инс“АД оспорва касационната жалба и наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. В отговора, подаден по реда на чл. 287, ал. 1 от ГПК чрез пълномощника му юрисконсулт Гебрев, е изразено становище за липсата на твърдяното от касатора противоречие със задължителната практика на ВС или на ВКС. Поддържа се, че посочените от касатора решения на Върховния касационен съд по чл. 290 от ГПК засягат телесни увреди и клинични състояния с различен морфологичен характер, които са много по-тежки от причинените на жалбоподателя такива, както и различни механизми на настъпване на произшествието.
Направено е искане да не бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, както и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за защита пред касационната инстанция.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК, от надлежно легитимирана страна с правен интерес от обжалването и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване.
По делото е установено настъпването и механизмът на причиняване на процесното пътнотранспортно произшествие на 7.07.2017 г., в гр. Стара Загора, където в северната пътна лента на северното платно на бул. „Цар Симеон Велики“ е бил спрян за престой с предната, насочена на запад част л. а. „Дачия Сандеро“ с peг. № СТ 9529 ВА, управляван от Валери Нелков Вълчев, като в същото време, в посока от изток на запад се е движел управляваният от Ж. Ч. велосипед. Увреждането е причинено вследствие отваряне на предната лява врата от водача на лекия автомобил. От приетото в първоинстанционно производство заключение на комплексната експертиза е установено, че в момента на удара велосипедът е бил на разстояние около 0,50 м. вляво от лявата част на автомобила, а най-дясната част на кормилото е била на около 0,20 м. от моторното превозно средство. В резултат на удара велосипедистът е загубил устойчивост, изместил се е напред и наляво спрямо посоката си на движение и е паднал заедно с велосипеда върху пътната настилка, като е получил травматични увреждания на левия крак в областта на коляното. Установено е също, че вследствие на удара касаторът е получил контузия и охлузване на кожата на лявото коляно, частично разкъсване на предна кръстна връзка със запазени повече от 50% от дебелината, частично разкъсване на медиална колатерална връзка, лезия в средна-задна трета на медиалния мениск на ляво коляно, като при консервативно лечение периодът на възстановяване е около 4-5 месеца. Експертизата е установила наличието на остатъчен халтавитет на коляното „в предно-заден аспект“, при слабо изразен болков синдром в колянната област, който в бъдеще може да доведе до износване на хрущяла в колянната става и развитие на артрозна болест, както и дегенеративно заболяване - двустранна коксартроза, като възникването на тези дегенеративни изменения на двете тазобедрени стави, 3 по сведения на самия ищец, предхождат с няколко години предизвикването на процесното пътнотранспортно произшествие. Безспорно е между страните по делото, че към датата на настъпване на процесното пътнотранспортно произшествие гражданската отговорност на водача на автомобила е била застрахована от ЗК „Лев Инс“АД по договор за задължителна застраховка, сключен със застрахователна полица № 22117000498702, откъдето произтича и легитимацията на застрахователното дружество по предявения пряк иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ. При горните данни, въззивният съд е намерил за необоснован размерът на присъденото с първоинстанционното решение обезщетение за неимуществени вреди от 34 000 лв., като завишен и несъответстващ на действителния вид и обем на понесените от ищеца болки и страдания. Приел е, че справедливият размер на обезщетение възлиза на 25 000 лв., като е обосновал становището си с липсата на доказателства за твърденията на ищеца, че в резултат на увреждането дълго време не е могъл да се придвижва самостоятелно, без чужда помощ и не е бил в състояние да полага грижи за болната си майка, като се е позовал на показанията на разпитания по делото свидетел, който е удостоверил, че този период е продължил две седмици; намерил е за недоказано и твърдението, че над една година ищецът не е могъл да води типичния за възрастта си социален живот, което се е отразило негативно на социалните му контакти и психично състояние. Взел е предвид продължителността на оздравителния период – около 6 мес., през който болките постепенно са отзвучали, след което е настъпило пълно възстановяване, с изключение на остатъчния халтавитет, а по отношение на хроничното заболяване „двустранна коксартроза“- че то не се намира в причинна връзка с увреждането, тъй като произтичащите от него дегенеративни изменения са възникнали преди него, поради което не следва да бъде съобразявано при определяне размера на обезщетението.
Намерил е за основателно направеното от застрахователя възражение по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД за намаляване размера на обезщетението, поради съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. Позовал се е на заключението на комплексната експертиза в автотехническата ù част, според която безопасната странична дистанция, при която произшествието е могло да бъде избегнато, е 1 метър, така че ако вратата на автомобила се отвори да не съществува опасност за преминаващия до него велосипедист, докато в случая, той се е движел на 0.50 м. вляво от лявата му част, а найдясната част на кормилото е била на около 0.20 м. от моторното превозно средство. Направил е извод, че съпричиняването на вредоносния резултат се състои в нарушаване на чл. 81, т. 3, предл. първо от ЗДвП и е изложил съображения, че в случая е неотносима нормата на чл. 80, ал. 2 от ЗДвП, която е приел, че урежда общо правило, приложимо само при движение по т. нар. „чист път“, но не и когато в дясната част на платното по посоката на движение е спряло друго моторно превозно средство, в която хипотеза е приложима разпоредбата на чл. 80, т. 3, предл. първо от ЗДвП, която задължава велосипедиста да не се движи в непосредствена близост да друго 4 превозно средство.
При горните данни по допускането на касационно обжалване настоящият касационен състав намира следното:
Допускането на касационно обжалване във всички хипотези на чл. 280, ал. 1 от ГПК е обусловено от наличието на общия селективен критерий за достъп до касация, дефинитивно очертан в т. 1 от ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС като материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил формирането на ре-шаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства, доколкото основанията за до-пускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК. Упражнявайки правомощията си за се-лекция на касационните жалби, касационният съд следва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, което е предмет на производството по чл.