Определение № 1565 от 21.04.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1565 гр. София, 21.04.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО XVIII ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Христина Михайлова

Членове:

Галина Хр. Нейчева

Михаела П. Михова като разгледа докладваното от Михаела П. Михова Въззивно частно наказателно дело № 20261100601607 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на глава XXII НПК във връзка с чл. 306, ал. 3 вр. ал. 1, т. 4, пр. второ от НПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от частната тъжителка Р. Е. А., насочена срещу определение рег. № 4944 от 02.12.2025 г., постановено по НЧХД № 55/2024 г. по описа на СРС, с което жалбоподателката е осъдена да заплати на подсъдимата по делото – В.В. разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 200 лв., както и по сметка на съда по 5 лв. за служебно издаване на всеки брой изпълнителен лист.

Жалбоподателката твърди, че с атакуваното определение съдът неправилно е присъдил разноските на насрещната страна. Навежда довод, че спрямо нея е допуснато съществено процесуално нарушение, довело до накърняване на правото й на защита, както и принципите за състезателност и равенство на страните в процеса, тъй като първоинстанционният съд се е произнесъл по молбата за разноски в закрито заседание, без да връчи препис от нея на насрещната страна и без да й осигури възможност да вземе становище по така направеното искане за разноски. Отделно от това счита, че неправилно съдът е приел молбата на насрещната страна за присъждане на разноски за основателна, тъй като по делото липсват доказателства за реално плащане на въпросното адвокатско възнаграждение от насрещната страна.

Също така намира депозираното от другата страна искане за разноски за просрочено, тъй като същото е направено едва след влизане на присъдата в сила. В условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на така претендираната сума, която се явява несъответна на правната и фактическа сложност на разглежданото наказателно дело от частен характер, а освен това твърди, че за нея тя се явява непосилна, предвид трайно увреденото й здравословно състояние, както и с оглед ниския размер на нейните доходи.

1

Позовава се на практика на ВКС в подкрепа на изложените от нея правни доводи. Моли за отмяна на атакуваното определение, алтернативно моли присъдената сума да бъде намалена, както и да бъде освободена от задължението за плащане на държавна такса по делото, поради пълна липса на средства.

Препис от частната жалба е връчен на насрещната страна.

Постъпило е възражение от адв. С.С. в качеството му на защитник на подсъдимата В.В., с което оспорва изложените от жалбоподателката доводи и моли жалбата да бъде оставена без уважение. Твърди, че претендираното адвокатско възнаграждение е платено в брой при сключване на договора за правна защита и съдействие, представен по делото. Навежда доводи, че в наказателния процес е недопустимо и не би следвало да бъде разглеждано възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Независимо от доводите за неговата недопустимост, твърди още, че това възражение по същество е неоснователно, доколкото заплатеният от страната адвокатски хонорар е съответен на предоставената по делото правна услуга, с оглед на което неговият размер не е завишен. Намира обжалваното определение за правилно и моли същото да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, като съобрази изложените в подадената частна жалба доводи, въз основа на материалите по делото и закона, приема следното:

Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения седемдневен срок от връчване на препис от обжалваното определение, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу акт, подлежащ на въззивна проверка по реда на гл. XXII НПК.

Производството пред Софийски районен съд е образувано по частна тъжба, подадена от Р. А., с която на подсъдимата В.В. е повдигнато обвинение за извършени престъпления по чл. 148, ал. 1, т. 2 вр. чл. 146, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 и по чл. 148, ал. 2 вр. чл. 1, т. 2 вр. чл. 147, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК.

Делото е приключило с присъда от 03.11.2025 г. (необжалвана и влязла в сила на 19.11.2025 г.), с която подсъдимата В. е призната за невиновна и оправдана по така повдигнатите й с частната тъжба обвинения.

С молба от 26.11.2025 г. защитникът на подсъдимата В. е поискал от съда, на основание чл. 306, ал. 1, т. 4 НПК да се произнесе по въпроса за разноските по делото, като в полза на подзащитната му да бъде присъдена сумата в размер на 1 200 лв., представляващи разноски за адвокатско възнаграждение, съгласно представения от него договор за правна защита и съдействие.

С атакуваното определение, постановено в производство по чл. 306, ал.

1, т. 4 НПК, първоинстанционният съд е намерил искането на защитника за основателно, поради което на основание чл. 190, ал. 1 и ал. 2 НПК е осъдил частната тъжителка Р. А. да заплати на подсъдимата В.В. разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 200 лв., както и по сметка на съда по 5 лв. за служебно издаване на всеки брой изпълнителен лист.

Така постановеното първоинстанционно определение е правилно, а 2 подадената срещу него частна жалба – неоснователна, поради следните съображения:

Съгласно разпоредбата на чл. 190, ал. 1 НПК когато подсъдимият по наказателно дело, образувано по тъжба на пострадалия до съда, бъде признат за невинен, разноските по делото се възлагат на частния тъжител, поради което първоинстанционният съд като се е съобразил с посочената разпоредба, правилно е осъдил частната тъжителка А. да заплати на подсъдимата В. сторените от нея разноски за адвокатска защита. Подсъдимата е представлявана от упълномощен от нея защитник, като по делото на л. 184 се намира приложен отпечатан с индиго екземпляр от Договор за правна защита и съдействие № 065870 от 09.06.2024 г., видно от който уговореното договорно възнаграждение за адв. Скачев за първоинстанционното производство е в размер на 1 200 лв. Видно от отбелязаното върху самия договор посочената сума е платена в брой от подсъдимата В. при сключването на договора. Съгласно трайно установената съдебна практика договорът в тази му част има характер на разписка и служи за доказателство за извършеното плащане, с оглед на което възражението на жалбоподателката за липса на доказателства за реалното плащане на адвокатското възнаграждение, е неоснователно.

Процесуалният закон допуска по част от въпросите, които се решават при постановяване на присъдата, по изключение съдът да се произнася и с определение по реда на чл. 306 НПК. Такава възможност е предвидена и за разноските по делото, съгласно чл. 306, ал. 1, т. 4 НПК. Общото правило е, че съдът се произнася служебно по направените по делото разноски, но това не важи за делата от частен характер, където разноските се присъждат само при изрично направено такова искане от съответната правоимаща страна. В случая това е подсъдимата, за която делото е приключило с влязла в сила оправдателна присъда. Действително същата би могла да заяви тази своя претенция и преди приключване на делото с писмена молба до съда или устно в открито съдебно заседание, но този неин пропуск не я лишава от възможността да сезира съда с такова искане и по-късно, доколкото чл. 306 НПК изрично регламентира възможност за произнасяне на съда по този въпрос и след постановяване на присъдата.

В закона няма изрична регламентация за размяната на книжа в производство по реда на чл. 306 НПК, което може да се инициира както служебно от съда, така и по искане на страните. С оглед на характера на спорния въпрос, предмет на атакуваното определение, както и обстоятелството, че със същото пряко се засяга патримониума на насрещната страна, то този въпрос би следвало да бъде разрешен в рамките на състезателна процедура, по която да вземат отношение и двете страни. Това налага при искане от страна на подсъдимата за присъждане на сторените от нея разноски, при условие, че същото е постъпило писмено за първи път едва след приключване на наказателното производство по същество и насрещната страна не е запозната за наличието на такава претенция, то би следвало препис от молбата на подсъдимата да бъде връчен на частната тъжителка, която да изрази своето становище.

Действително в конкретния случай препис от молбата, с която е поискано произнасяне по разноските по реда на чл. 306 НПК, не е връчен на 3 настоящата жалбоподателка, което този въззивен състав отчита като пропуск на първоинстанционния съд, който, обаче, не обосновава промяна в постановения краен резултат. Въззивният съд достигна до този свой извод, изхождайки от обжалваемостта на проверяваното определение, в жалбата срещу което частната тъжителка е имала възможност, респективно и е изложила подробно възраженията си във връзка с присъждането на разноските в наказателното производство. Възможността на частната тъжителка да се противопостави на искането за разноски на подсъдимата не е преклудирана с постановяване на атакуваното първоинстанционно определение, поради което констатираното нарушение се явява несъществено и същото не е в състояние на формално основание да доведе до промяна на крайния извод на съда.

Настоящият въззивен състав намира възражението на жалбоподателката за прекомерност на адвокатското възнаграждение за неоснователно, доколкото присъденият размер от 1 200 лв. съответства на фактическата и правна сложност на делото, както и на реално предоставената по него адвокатска услуга. Адвокатът е осъществил правна защита и съдействие на подсъдимата В., срещу която са били повдигнати две обвинения за продължавани престъпления от частен характер, с твърдения за извършването им на няколко отделни дати, по делото са проведени множество заседания и същото е продължило близо две години, в рамките на които са разпитани седем свидетеля и са събирани редица писмени доказателства, като през цялото време това се е случвало с участието на адв. Скачев в качеството му на защитник. В допълнение следва да бъде посочено, че това адвокатско възнаграждение не надвишава размерите, ориентировъчно предвидени в Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. Ето защо въззивният съд намира сумата от 1 200 лв. за адекватна на осъществената от адв. Скачев юридическа услуга, поради което възражението за неговата прекомерност е неоснователно.

Неоснователно се явява искането на жалбоподателката за освобождаването й от такси по делото, като се позовава на пълна липса на средства, доколкото разноските, за плащането на които същата е осъдена, не се явяват държавна такса (публично вземане), за която съдът би могъл да постанови да не бъде събирана от страната при определени законови предпоставки, а се явява вземане на насрещната страна, за което имуществена отговорност с оглед на изхода на делото носи частната тъжителка, съгласно чл.

190, ал. 1 НПК. Страната, имаща право да получи тези разноски, в случая подсъдимата В., е единствената, която може да се разпореди с тях като със свое вземане, но не и съдът.

Правилно с оглед на крайния акт по делото първоинстанционният съд е присъдил в тежест на частната тъжителка А. разноските за изпълнителен лист, който съгласно чл. 190, ал. 2 НПК се издава от първоинстанционния съд.

С оглед на всичко гореизложено, обжалваното първоинстанционно определение се явява правилно и като такова следва да бъде потвърдено.

Така мотивиран, на основание чл. 345, ал. 1 вр. чл. 306, ал. 3 вр. ал. 1, т. 4 НПК, Софийски градски съд, НО, XVIII въззивен състав 4

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение рег. № 4944 от 02.12.2025 г., постановено по НЧХД № 55/2024 г. по описа на СРС, НО, 132-ри състав, с което частната тъжителка Р. Е. А. е осъдена да заплати на подсъдимата В.В. разноски за платеното от нея адвокатско възнаграждение в размер на 1 200 лв., както и по сметка на съда по 5 лв. за служебно издаване на всеки брой изпълнителен лист.

Определението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5