Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 2578 от 15.10.2024, Апелативен съд - София

Съд
Апелативен съд - София
Дело
Въззивно частно гражданско дело 2348/2024
Вид
Определение № 2578
Подписан
15.10.2024
Състав
Величка Борилова, Мария Райкинска, Зорница Гладилова

Цитирани разпоредби

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2578 гр. София, 14.10.2024 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 5-ТИ ТЪРГОВСКИ, в закрито заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Величка Борилова

Членове:

Зорница Гладилова

Мария Райкинска като разгледа докладваното от Мария Райкинска Въззивно частно гражданско дело № 20241000502348 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. ГПК.

Образувано е по частна жалба вх. № 22288/27.08.2024 г. по описа на САС, депозирана от С. Г. С. и С. И. С. против определение от 12.07.2024 г. на СГС по гр.д. № 5644/2024 г. на СГС, I-6 състав. Жалбоподателите искат обжалваното определение да бъде отменено като нищожно, недопустимо, необосновано и неправилно, като сочат, че го обжалват изцяло. Определението било нищожно, защото било постановено по целесъобразност. Като приела, че на ищците не следва да се предоставя правна помощ, първоинстанционният съдия вложила целесъобразността като смисъл в понятието относно интересите на правосъдието, като приела, че ищцата няма нужда от правна помощ, тъй като е действащ адвокат. В същото време относно С. С. мотиви не били изложени. В същото време съдът не коментирал аргумента, че имало предходно издадена заповед за изпълнение, поради което процесната е нищожна, което било аргумент по законосъобразност и интересите на правосъдието изисквали и ищцата да получи правна помощ.

На следващо място се поддържа, че обжалваното определение е недопустимо, тъй кат осъдът следвало първо да се произнесе по искането за правна помощ, след това – в производството по чл. 83, ал. 2 ГПК и едва накрая по допустимостта на иска.

Определението в частта му по чл. 83, ал. 2 ГПК било незаконосъобразно, тъй като съдът го отменил без да има промяна в обстоятелствата.

Определението било незаконосъобразно и затова, защото въпросът дали и кога заповедта за изпълнение е влязла в сила е въпрос по същество. По същество следвало да бъдат разгледани твърденията на ищците и възраженията на ответника относно това, кога е приключило производството, от което произтичат процесните вземания с влязъл в сила акт.

Тъй като основни правни институти се тълкували от страните и съдът по различен начин, то това показвало наличие на нужда от правна помощ.

Неправилно съдът осъдил ищците да заплатят огромна държавна такса. Това следвало да стане едва след стабилизиране на акта по чл. 83, ал. 2 ГПК. Освен това, след като съдът приел, че производството е недопустимо, не е следвало да осъжда 1 ищците да заплащат държавна такса.

Насрещната страна „Инвестбанк“ АД е депозирала отговор на частната жалба, в която излага доводи за нейната неоснователност.

Настоящият съдебен състав, след като разгледа частната жалба и съобрази наведените от жалбоподателите доводи, въз основа на събраните доказателства, намира следното:

Гр.д. № 5644/2024 г. на СГС, I-6 състав е образувано по искова молба на С. Г. С. и С. И. С. против „Инвестбанк“ АД с искане да бъде установено, че ищците не дължат на ответника парични суми, произтичащи от издадена на 03.07.2012 г. заповед за незабавно изпълнение, поради погасяването им по давност. Делото първоначално е образувано пред Окръжен съд – Пловдив под № 137/2024 г.

С разпореждане от 17.01.2024 г. на ищците са дадени указания да отстранят нередовности на исковата молба, сред които и да заплатят по сметка на съда държавна такса в размер на 4% от цената на иска.

С молба от 30.01.2024 г. ищците са направили исканите уточнения, а относно държавната такса са направили искане да бъдат освободени от нея поради тежкото си финансово състояние Изложили са декларативни твърдения относно семейното, имущественото и здравословното си състояние.

С определение от 16.02.2024 г. ОС – Пловдив е освободил ищците от внасяне на държавната такса и разноските по делото.

На 27.03.2024 г. по делото е депозиран отговор на исковата молба от „Инвестбанк“ АД, в който не оспорват твърденията на ищците за издадената заповед за незабавно изпълнение и сумите по нея, но сочат, че поради подадено от длъжниците възражение по чл. 414 ГПК е образувано исково производство по чл. 422 ГПК относно вземанията, което е приключило с установително решение, влязло в сила на 14.01.2020 г. Сочат, че очевидно давността относно установеното вземане не е изтекла.

С отговора е направено и възражение за местна подсъдност от ответника, поради което с определение от 12.04.2024 г. производството по делото е прекратено и същото е изпратено на СГС като местно компетентен съд.

С разпореждане от 20.05.2024 г. СГС е постановил представените от ответника съдебни решения да бъдат връчени на ищците за становище, но в указания срок такова не е постъпило.

С определение от 25.06.2024 г. СГС е оставил производството без движение и е указал на ищците да уточнят твърденията си за настъпила давност в периода след приключване на производството, по което е издаден изпълнителния титул на ответника, за всяка искова сума, които уточнения определят допустимостта на иска по чл. 439 ГПК, в едноседмичен срок от съобщаването с писмена молба с препис.

Преди изтичане на указания срок, на 09.07.2024 г. ищците са заявили, че оспорват твърденията в отговора на исковата молба. Заявили са, че описаните производства не са влезли в сила и са недопустими поради наличие на предходни производства, като е в ход производство по отмяната им като нищожни. Поискали са да им бъде предоставена правна помощ от конкретно посочен адвокат, тъй като не са в състояние да платят на адвокат, след което да им бъде даден нов срок за отговор.

С определение от 12.07.2024 г. СГС е приел, че представените от ответника писмени доказателства установяват верността на неговите фактически твърдения, а ищците не сочат факти, следващи влизането в сила на акта, от който произтичат вземанията, каквито факти са въпрос на допустимост на производството по чл. 439 ГПК, поради което искът е недопустим и производството по него следва да бъде 2 прекратено.

Прието е още, че установените факти говорели, че ищците превратно упражняват правата си, поради което интересите не правосъдието не налагали да им бъде предоставена правна помощ, още повече, че ищцата била действащ адвокат.

На следващо място съдът е посочил, че данните в декларациите на ищците по чл. 83, ал. 2 ГПК не са обективни и пълни, а и имало несъответствия в посочените ЕГН, като не било ясно кой прави декларациите. Съдът следвало да вземе предвид новоустановените по делото обстоятелства и да осъди ищците да заплатят държавна такса по делото в размер на 5736.95 лева и е оставено без уважение искането по чл. 83, ал. 2 ГПК.

Съответно на мотивите с диспозитива е отменено определението на ПлОС от 16.02.2024 г., с което ищците са освободени от държавна такса.

Ищците са осъдени солидарно да заплатят по сметка на СГС държавна такса.

Оставено е без уважение искането за предоставяне на правна помощ.

Определението е връчено на ищците на 26.07.2024 г., като на 31.07.2024 г. те се изпратили по пощата частна жалба против него.

С разпореждане по настоящото дело от 02.09.2024 г. на ищците е указано да представят декларации по чл. 83, ал. 2 ГПК и по чл. 23, ал. 4 ЗПрП, или една обща, която да съдържа пълни,точни и подробни данни за доходите им и тези на семейството им; имуществено състояние, семейно положение; здравословно състояние, трудова заетост, възраст и други обстоятелства, които намират, че имат отношение към възможността им да ангажират адвокат и да заплатят държавна такса. Ищците са предупредени, че при неизпълнение на указанията в срок съдът ще приеме, че невъзможността да заплатят държавна такса и да заплатят на адвокат не съществува.

Изпратени са им образци от посочените декларации. Разпореждането е връчено на посочения от ищците съдебен адрес на 24.09.2024 г., но до настоящия момент по делото не е постъпвало никакво изявление от тях.

При така установеното от фактическа страна, настоящият съдебен състав намира следното от правна страна:

Частната жалба е депозирана от процесуално легитимирани лица, в законоустановения срок и срещу обжалваем съдебен акт, поради което е допустима.

Разгледана по същество същата е частично основателна по следните съображения:

Неоснователни са оплакванията за нищожност на обжалваното определение поради произнасянето на съда по целесъобразност. Трайно установено в съдебната практика се приема, че един съдебен акт е нищожен, само в случай че не дава възможност да бъде припознат като валиден съдебен акт поради липса на надлежно волеизявление. Съдебният акт е нищожен, когато е постановен от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато решението не е изразено в писмена форма или е неподписано, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. Конкретните мотиви на съда да постанови един или друг диспозитив и дали те са по целесъобразност би могло да повлияе на правилността на акта, но не да го направи нищожен Неоснователни са оплакванията против обжалваното определение в частта, с която СГС се е произнесъл по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК. Няма пречка съдът да отмени акт, с който е признал, че ищецът не може да заплати дължимата се държавна такса, не само когато настъпят нови обстоятелства, които изменят това негово състояние, или пък съдът намери, че е допуснал грешка в преценката си относно тази възможност. В 3 случая действително, според настоящия състав, направените от ищците декларации относно семейно, финансово и здравословно състояние в свободен текст са непълни.

Така ищцата С. С. е посочила, че доходите й към края на 2023 г. са от свободна професия в рамките на минималните за страната работна заплата без да се посочва колко точно. На следващо място, видно от представените от самите ищци покани за доброволно изпълнение до тях по изпълнително дело от 2013 г., (за което има данни по делото, че е спряно), ищците притежават апартамент в ***, на ул. „***“ № *, който не са декларирали в депозираните от тях декларации. При тези несъответствия първоинстанционният съд е следвало да изиска от ищците да представят нови пълни и конкретни декларации преди да вземе решение за отмяна на определението, с което са освободени от внасяне на държавна такса, но не го е сторил. Въпреки това, настоящият съдебен състав е направил такова указание до ищците, но те не са представили исканите декларации в указания срок, въпреки предупреждението, че при непредставянето им съдът ще приеме за недоказано влошено финансово състояние.

Ето защо и само поради това следва да се приеме, че ищците не са доказали невъзможността си да заплатят дължимата държавна такса в размер под 6000 лева, поради което и обжалваното определение в частта по чл. 83, ал. 2 ГПК следва да бъде оставено в сила.

Идентични мотиви следва да бъдат изложени и във връзка с искането за предоставяне на правна помощ. Съгласно чл. 23, ал. 3 ЗПрП преценката за нуждата от правна помощ се извършва въз основа на данни за доходите на лицето, имущественото и семейното му състояние, здравословно състояние и др. Доколкото ищцитежалбоподатели не са представили пред настоящата инстанция изисканите декларации относно посочените обстоятелства, въпреки предупреждението, че при непредставянето им съдът ще приеме за недоказана нуждата от правна помощ, то следва да се приеме, че те нямат нужда от такава, поради което и обжалваното определение в тази му част е правилно.

Основателна е обаче частната жалба, касаеща прекратяването на първоинстанционното производство. Съдът е мотивирал прекратяването с недопустимост на предявените искове поради липса на изложение относно факти, настъпили след влизане в сила на акта, от който произтичат процесните вземания, по смисъла на чл. 439 ГПК. Той обаче не е съобразил, че правна помощ ищците са поискали именно, за да внесат уточнения относно тези факти, съобразно определението от 25.06.2024 г. и че докато не приключи производството по този въпрос с влязъл в сила акт и съответно не бъдат дадени нови указания за уточнение след това (евентуално на определения адвокат или на самите ищци, в зависимост от това, как приключи производството по чл. 23 ЗПрП), съдът не може да се произнася.