Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 6308 от 20.10.2026, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 6131/2025
Вид
Решение № 6308
Подписан
20.10.2026
В сила
20.10.2026
Състав
Вергиния Мичева, Румяна Милчева Найденова, Анна-Мария Мирославова Събева

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 6308 гр. София, 20.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Вергиния Мичева

Членове:

Румяна М. Найденова

Анна-Мария М. Събева при участието на секретаря ПЕТЯ ИВ. МИЛЕВА като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско дело № 20251100506131 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от С. Г. Д., чрез адв. С., срещу решение № 3650 от 04.03.2025 г., постановено по гр. д. № 3977/2024 г., 77 състав на Софийски районен съд.

Решението се обжалва в частта, в която СРС е признал за установено,на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД, че С. Г. Д., ЕГН ********** с адрес гр.

София, ул. Братя Миладинови № 82 д ъ л ж и на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ АД, ЕИК 207172780 със седалище и адрес на управление гр. София, ул. Панайот Волов № 29, ет. 3 сумата 4500,00 лева, представляваща регресно вземане за главница по Договор за паричен заем № 4483404 от 12.05.2022г., сключен между длъжника и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, изплатена от „Файненшъл България“ ЕООД по договор за гаранция № 4483404 от 12.05.2022г., прехвърлено на заявителя с договор за цесия от 02.03.2020г., Приложение № 1 към него от 04.01.2023г., ведно със законна лихва от 16.11.2023г. до изплащане на вземането, за което вземане е издадена Заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 62868/2023г. по описа на СРС, 77-ми състав.

Във въззивната жалба се излагат подробни съображения, че решението е неправилно, незаконосъобразно, необосновано, постановено в несъответствие със 1 събраните доказателства и при съществени процесуални нарушения. Твърди се, че правилно СРС е установил, че е налице нищожен договор, но счита за неправилен извода на съда, че длъжникът дължи чистата стойност на кредита. Поддържа, че неправилно СРС е приел, че между жалбоподателя и Изи Асет мениджмънт е възникнало валидно облигационно правоотношение, че вземането е прехвърлено с валиден договор за цесия, както и че цесията е била надлежно съобщена на ответника.

Моли се решението да бъде отменено в обжалваната част, а предявените искове да бъдат изцяло отхвърлени.

В установения от закона срок, въззИ.емата страна, е депозирала отговор на въззивната жалба. С него жалбата се оспорва като неоснователна и необоснована.

Излагат се съображения за законосъобразност и правилност на решението на СРС в обжалваната част. Претендира се присъждане на сторените във въззивното производство разноски.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество - неоснователна.

За да постанови решението СРС е приел, че сключеният договор е недействителен, тъй като не са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. С оглед разпоредбата на чл. 23 ЗПК, е приел, че потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи по кредита.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално правни норми. Първоинстанционният съд е изложил фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото доказателства.

Неоснователни са оплакванията, че ответникът не е бил надлежно уведомен за извършената цесия. Действително, видно от представената на л. 29 от делото на СРС разписка, съобщението до ответника за уведомлението за цесия е върнато като непотърсено. Въпреки това, с получаването на настоящата искова молба и 2 приложеното уведомление и пълномощно следва да се приеме, че е налице надлежно уведомяване на длъжника от предишния кредитор по договора за заем. Част от приложенията към исковата молба са и договорът за прехвърляне на вземания /цесия/, както и уведомление до длъжника по смисъла на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, чиито вземания са предмет на договора. С получаването на препис от исковата молба и приложенията към нея ответникът следва да се счита за надлежно уведомен за извършената цесия.

По делото е приложено пълномощно, с което старият кредитор е упълномощил новия да уведоми длъжниците от името на първия за прехвърлянето на вземанията. В своята практика ВКС трайно и последователно приема, че такова упълномощаване е валидно и допустимо и не нарушава императивната норма на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД. Именно поради това уведомление, изходящо от предишния кредитор или упълномощено от него лице, но приложено към исковата молба на новия кредитор и достигнало до длъжника с връчването на същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията съгласно чл. 99, ал. 3, предл. първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД и това обстоятелство следва да бъде съобразено във висящото исково производство на основание чл. 235 от ГПК. В този смисъл съдът съобрази и практиката на ВКС – решение № 137/2015г. на ВКС по гр.д. № 5759/2014г., III ГО; решение № 78/2014г. на ВКС по т.дело № 2352/2013г., II ТО и цитираните в него решения. Ето защо, неоснователни са възраженията на жалбоподателя в тази връзка.

При съобразяване съдържанието на процесния договор за кредит, както и на поетите с него права и задължения съдът намира, че последният има правната характеристика на договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. (така в определение № 351 от 22.04.2016 г. на ВКС по търг. дело № 3026/2015 г., І т. о.).

Съгласно разпоредбата на чл.9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Законът въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл.10 и чл.11 ЗПК.

Правилно СРС е приел, че доколкото в ГПР не е включено като разход и възнаграждението за поръчителство, не е посочен точният размер на ГПР, е нарушено изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Отделно от това, ако бъде включено възнаграждението за поръчителство, ГПР би надвишил 5-кратния размер.

Разпоредбата на чл.22 ЗПК предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 и ал.2 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до 3 настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. Ето защо, неоснователни са възраженията във въззивната жалба, че след като липсва валидно облигационно правоотношение, то кредитополучателят не дължи връщане на получената сума по кредита. Именно предвид установената нищожност на договора се дължи връщане на полученото.

Договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.

В своята практика - решение № 50174/26.10.2022 год. по гр. д. № 3855/2021г., IV ГО, ВКС приема, че при недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл.23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в производството по чл.422 ГПК, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл.23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита.

Това следва от характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена погоре и задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл.55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК“. Същите разрешения са възприети и в решение № 60186 от 28.11.2022г. по т. д. № 1023/2020г., I т.о., решение № 50259 от 12.01.2023г. по гр. д. № 3620/2021г., III г.о.

Други оплаквания във въззивната жалба не са въведени, поради което съдът е ограничен до изложеното в нея.

Поради съвпадане крайните изводите на двете съдебни инстанции, решението в 4 обжалваната част следва да се потвърди.

По разноските за въззивната инстанция:

На въззИ.емия на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. с чл. 273 ГПК следва да бъдат присъдени сторените във въззивното производство разноски в размер на 50 евро за юрисконсултско възнаграждение.

Воден от изложеното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА в обжалваната част решение № 3650 от 04.03.2025 г., постановено по гр. д. № 3977/2024 г., 77 състав на Софийски районен съд.

ОСЪЖДА С. Г. Д., ЕГН **********, с адрес гр. София, ул. Братя Миладинови № 82 да заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ АД, ЕИК 207172780 със седалище и адрес на управление гр. София, ул. Панайот Волов № 29, на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за въззивната инстанция в размер на 50 евро.

В останалата част първоинстанционното решение е влязло в сила, като необжалвано.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.

280, ал. 3, т. 1 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5