Решение № 394 от 15.07.2025, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 394 гр. София, 15.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на втори юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ирина Р. С.

Членове:

Ивайло П. Георгиев

Лилия М. Руневска при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно гражданско дело № 20251800500585 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 17 от ЗЗДН, вр. чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от А. Х. М. срещу Решение № 86 от 29.04.2025г по гр. дело № 1372/2024г. на PC- С., с което е отхвърлена молбата на жалбоподателя за налагане на мерки по чл. 5, ал. 1, т. 1, 3 и 4 от ЗЗДН за защита от домашно насилие срещу Т. Б. М., М. М. М. и Н. М. М. чрез издаване на заповед за защита по реда на чл. 15 ал. 2 от ЗЗДН. Жалбоподателят оспорва решаващия извод на първоинстанционния съд, че по делото не бил доказан акт на домашно насилие под формата на психическо насилие от ответниците.

Счита, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно поради допуснати противоречия с материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила, както и необоснованост с оглед събраните по делото доказателства. Твърди, че е подал в предвидения в закона срок молба до съда с искане за защита. Анализира целите и функциите на ЗЗДН. Счита, че има противоречие между приетата от съда дефиниция на психическо насилие по смисъла на чл. 2 от ЗЗДН и диспозитива на решението. Намира за правилни съображенията му, че актове на психическо насилие могат да бъдат вербално насилие (крещене, обиждане, псуване, заплахи, унижение, предизвикване на страх и изолация), но изразява несъгласие с извода му, че отправените от ответниците крясъци, обиди, закани и заплахи, не представляват осъществен акт на психическо насилие от ответниците срещу молителя на конкретната дата - 27.10.2024г. Изтъква, че на тази дата около 19,00ч., ответниците Т. Б. М., М. М. М. и Н. М. М. отишли в дома му, предварително снабдени с дървени колове, като влезли в двора и започнали да удрят по входната врата, при което са счупили стъклото на входната врата и страничното стъкло на прозореца на верандата към втория етаж. Заявява, че в този момент той не си е бил у дома, а 1 там е била само внучката му - З.Д., която много се изплашила. Счита, че процесното деяние се доказва от присъединената по делото преписка по ДП № 337/2024г по описа на РУ- С., както и от събраните гласни доказателства, като конкретно се позовава на обяснението, дадено от ответницата Т. Б. в това досъдебно производство. Намира, че съдът е следвало да кредитира представения и приет по делото като доказателство запис от камерите, който безспорно установява извършителите на акта на насилие на посочената дата.

От факта, че същите не живеят на посочения адрес, а там живее самият той, прави извод, че деянието им е не само акт на домашно насилие, но и сериозно погазване на установеното в чл. 32 от КРБ право на неприкосновеност на личния му живот. Позовава се на ангажираните свидетелски показания, от които се установяват негативните емоции и страх, които обидите, заплахите и заканите са предизвикали у него, тъй като същите са били отправени по времето, когато той не си е бил у дома. Счита, че в случая се касае за упражнено психическо насилие, което се изразява в обиди, закани и заплахи срещу молителя и семейството му, и то - отправени в неговия дом, като е довело до предизвикване на отрицателни емоции и насаждане на страх за неговата и на семейството му безопасност. Прави извод че тези обстоятелства съставляват домашно насилие по смисъла на чл. 2 от ЗЗДН. Намира, че обжалваното решение е неправилно и необосновано и следва да бъде отменено като такова, а вместо него да бъде уважена молбата му за налагане на ответниците на исканите мерки за защита по чл.5, ал.1, т.1 и 3 от ЗЗДН.

Обжалва решението и в частта за присъдените в полза на ответниците разноски в размер на 2300лв., като в случай на отхвърляне на жалбата моли за намаляване на този размер съобразно правната и фактическа сложност на делото. Претендира разноски за две инстанции.

Извън срока по чл. 17, ал. 4 от ЗЗДН, но в рамките на определения от съда едноседмичен срок, е подаден общ писмен отговор от трите въззиваеми срещу въззивната жалба, които изразяват становище за правилност на обжалваното решение и за неоснователност на жалбата. Считат, че не е доказано да са осъществени актове на домашно насилие над молителя А. М..

Изтъкват, че страните са във влошени отношения много отдавна, но това не следва да се тълкува като акт на домашно насилие. Намират молбата за неясна, както и че с нея се иска защита за евентуално отправени закани и обиди към друго лице - З.Д., която е пълнолетна и е следвало самостоятелно да потърси защита от съда. Подчертават, че в случая защита търси лицето А.

М., който в посоченото време и място дори не се е намирал там. Според въззиваемите, не може да се кредитират свидетелските показания на самата З.Д., които единствени сочат визираните в молбата действия срещу нея.

Споделят мотивите на обжалваното решение и молят съда да го потвърди.

Претендират разноски.

В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят се явява лично и се представлява от адв. А., която поддържа въззивната жалба и оспорва отговора. Моли съда да уважи въззивната жалба и да отмени обжалваното решение като неправилно, незаконосъобразно и необосновано.

Сочи, че самите ответници признават, че са отишли в дома на доверителя й, за да поискат обяснения от него (при това - снабдени с колове), а Т. Б. признава че е ударила с камък стъклото на вратата. Прави извод, че по този начин те признават извършения от тях акт. Счита за уточнено, че в случая се касае за психически акт на насилие - самото нападение в дома, където живее А. М..

Твърди, че и към настоящия момент той се притеснява за живота и здравето на 2 внучката си и се ослушва, когато почука някой извън дома му. Намира, че съдът не е анализирал и не е кредитирал всички събрани по делото доказателства, поради което е достигнал до неправилни изводи и е постановил неправилно и необосновано решение. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение по делото, като изтъква, че в първоинстанционното и във въззивното производство ответниците са ползвали един адвокат и е подаден един отговор на въззивната жалба. Позовава се на фактическата и правна сложност на делото.

В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция въззиваемите не се явяват. Представляват се от адв. У., която оспорва въззивната жалба и поддържа отговора. Моли съда да потвърди обжалваното решение, което счита за правилно и законосъобразно. Изтъква, че молителят продължава да твърди, че срещу него е извършен акт на домашно насилие, въпреки че същият молител на описаната в молбата дата не е бил в жилището, в което са отишли доверителките й. Счита за недоказано извършването на акт на домашно насилие, визиран в закона - нито физически, нито психически. Моли съда да отхвърли подадената въззивна жалба и да потвърди първоинстанционното решение. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК. Оспорва възражението за прекомерност, направено от насрещната страна.

Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на събраните пред районния съд доказателства, е описана в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.

Във въззивното производство не са събирани доказателства.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното.

Съгласно разпоредбата на чл. 3, т. 6 и 7 от ЗЗДН, защита по този закон може да се търси от пострадал от домашно насилие, извършено от лице, с което пострадалият се намира в родство по съребрена линия до четвърта степен включително, както и от лице, с което се намира или е бил в родство по сватовство до трета степен включително.

Поради това и с оглед удостоверенията за съпруг/а и родствени връзки (л. 43 – 45 от първоинстанционното дело) съдът намира, че молителят е надлежно легитимиран да търси защита по ЗЗДН срещу ответниците в настоящото съдебно производство.

Молбата за защита е подадена от лице по чл. 8, т. 1 от ЗЗДН и в срока по чл. 10, ал. 1 от ЗЗДН, считан от момента на осъществяване на твърдения акт на домашно насилие, поради което е процесуално допустима.

Основателността й предполага кумулативно установяване на извършени действия/бездействия по смисъла на чл. 2 от ЗЗДН от страна на конкретните ответници по отношение на пострадалото лице/лица, както и времето и мястото на извършването им.

За доказване на тези обстоятелства са допустими доказателствените средства по ГПК (арг. от чл. 13, ал. 1 от ЗЗДН). Поради особения характер на производството, както и поради обстоятелството, че проявите на домашно насилие протичат обикновено в домашна обстановка, а възможностите за доказването им са ограничени, законодателят разширява кръга на годните доказателствени средства по тези дела (чл. 13, ал. 2 от ЗЗДН), като придава 3 такова качество и на документи, създадени в хода на административни процедури, инициирани по повод твърдяното насилие, както и на едностранни писмени изявления на молителя, обективирани в декларация (чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН), но в случая такава декларация не е подавана.

Поради това претендираният акт на насилие и последиците от него следва да бъдат доказани със събраните по делото и допустими по ГПК и ЗЗДН доказателства.

В случая жалбоподателят е релевирал акт на психическо насилие (психически тормоз), изразяващ се в нанасяне на имуществени вреди на притежаван от внучката му недвижим имот чрез удари с колове по входната врата и по прозореца на верандата на втория етаж, както и отправяне на обиди и закани към него и към семейството му („нещастник“ и „боклук“), от което той се почувствал изключително притеснен и живее в постоянен страх, че ответниците отново може да посегнат на семейството и на имуществото му, както и да му навредят физически.

За да прецени, дали така релевираните обстоятелства съставляват акт на домашно насилие, съдът взе предвид, че, съгласно чл. 2 от З ЗДН, домашно насилие е всеки акт на физическо, сексуално, психическо или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права, извършени спрямо лица, които се намират в родствена връзка, които са или са били в семейна връзка или във фактическо съпружеско съжителство или в интимна връзка.

Доколкото дефинирането на едно понятие чрез самото него не носи никаква информация за същността му, последната следва да бъде разкрита чрез тълкуване.

По този въпрос настоящият съдебен състав споделя изложените принципни съображения в Решение № 537 от 17.07.2019 г. на ОС - Сливен по в. гр. д. № 346/2019 г., съгласно които насилието следва да се дефинира като действие или поведение, предизвикващо физическо, икономическо, психическо или емоционално страдание. По- конкретно, „психическото насилие представлява въздействие върху психиката на жертвата, с което й се причинява тормоз, който от своя страна е легално дефиниран като "непристойно поведение, осъществявано през определен период от време, многократно или систематично и изразено чрез физически действия, писмено или устно, с жестове или други действия, извършени умишлено, които могат да накърнят физическата и психологическата цялост на друго лице“, което води до извода, че психическото насилие се изразява в причиняване на тревожност, депресия или пост-травматичен стрес посредством специфичния начин, по който едно лице се отнася спрямо друго лице. Съответно, емоционалното насилие също е вид въздействие върху психиката на жертвата, но такова, при което се увреждат емоциите й – чувства и мисли, свързани с преживявания от негативния спектър, като „… емоционалното насилие е по-лека форма на психическото“.

Същевременно, съгласно трайната съдебна практика на настоящия съд (Решение № 407 от 9.10.2013 г. на ОС - София по в. гр. д. № 496/2013 г.), настоящия съдебен състав (Решение № 109 от 28.03.2019 г. на ОС - София по в. гр. д. № 167/2019 г.), както и на други окръжни съдилища (Решение № 1978 от 20.11.2014 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 3043/2014 г., Решение № 588 от 31.03.2015 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 442/2015 г., Решение № 779 от 30.05.2016 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 837/2016 г., Решение № 3465 от 4