Решение № 531 от 17.02.2022, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 531 гр. Пловдив, 17.02.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Диляна В. Славова при участието на секретаря Десислава В. Кръстева като разгледа докладваното от Диляна В. Славова Гражданско дело № 20215330108576 по описа за 2021 година

Съдът е сезиран с искова молба от И. М. К. с ЕГН: **********, с адрес в гр. П., ул.

„Й. Г.” № **, ет. *, ап. *, чрез пълномощника му - адв. Е. И. против „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ” АД, с ЕИК: 131576434, със седалище и адрес на управление в гр. София,, ж.к. „Люлин” № 7, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър център”, ет. 2, офис 40-46, представлявано от ***** С. К. К. и срещу „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ” ЕООД с ЕИК:

202513690, със седалище и адрес на управление в гр. София,, ж.к. „Люлин” № 7, бул.

„Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър център”, ет. 2, офис 40-46 за прогласяване спрямо първия ответник на нищожността на Договор за паричен заем № **** от 09.12.2019г., като противоречащ на императивните изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК, както и за прогласяване спрямо втория ответник на нищожността на Договор за предоставяне на поръчителство № ***** от 09.12.2019г., като лишен от правно основание, уговорен неравноправно в ущърб на потребителя, противоречащ на добрите нрави и като обезпечаващ нищожна кредитна сделка.

В исковата молба се твърди, че с договорения фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40% се нарушават добрите нрави и се внася неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя, поради което е налице нищожност на уговореното възнаграждение. Ищецът се позовава на съдебна практика, която приема, че при формиране размера на възнаградителната лихва, обективен критерии за добросъвестното й определяне може да бъде размера на законната лихва, а като противоречаща на добрите нрави се приема уговорка предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити- двукратния й размер.

Твърди се също, че не са спазени императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК в договора за потребителски кредит да е разписан действителния размер на ГПР.

Приложеният в кредитното правоотношение ГПР бил различен от посочения в договора 46,83% размер, като по този начин потребителя бил заблуден, поради което счита тази 1 клауза за нищожна, ведно с последиците на чл. 22 от ЗПК- нищожност на кредитната сделка поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Уговореното възнаграждение за фирмата-поръчител било разход по кредита, който следвало да бъде включен при изчисляване на годишния процент на разходите- индикатор за общото оскъпяване на кредита- чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК. В нарушение на тези императивни изисквания кредитора не включил в договорения ГПР от 46,83% разходите, които следвало да извърши ищеца за заплащане на възнаграждението на поръчителя. По тази причина посочения в договора размер на ГПР не съответствал на действително приложения, което съставлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП.

Твърди се, че кредиторът не изпълнил и задължението си по чл. 5 от ЗПК, тъй като заблуждаващо предоставил на ищеца стандартен европейски формуляр за кредит в размер на 2000 лева с посочен лихвен процент от 40% и ГПР - 46,83%, с общ размер на всички плащания 2173,50 лева. Тъй като кредиторът не предоставил вярна информация, то потребителят бил лишен от възможността да вземе информирано решение, съобразено с неговите финансови нужди и възможности дали да сключи кредитната сделка. Това води според ищеца до неравноправност в кредитното отношение.

На самостоятелно основание ищецът счита за нищожен и сключения договор за предоставяне на поръчителство от 19.12.2019г. и уговорката за заплащане на възнаграждение за поръчител и счита, че същата не е породила правни последици по следните съображения:

На първо място счита, че същият е лишен от основание, тъй като типичната и непосредствена цел, която страните по договора за предоставяне на поръчителство поставили била да бъдат обезпечени вземанията на кредитодателя. Когато длъжникът учредявал лично обезпечение, то не се осъществявала според ищеца целта на договора.

Договорката за заплащане на възнаграждение от кредитополучателя на поръчителя вместо кредитора противоречала на добрите нрави и внасяла неравноправност в кредитното правоотношение. В този смисъл била и константната съдебна практика. По договор за поръчителство, сключен между длъжника и поръчителя, длъжникът не получавал никаква престация, поради което нарушаването на принципа за справедливост било още подрастично.

Преддоговорно задължение на кредитора било да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя и негова цел била да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, по-който начин би се посстигнала според ищеца целта на Директива № 2008/48. Клауза, предвиждаща дължимост на възнаграждение за осигуряване на поръчител пряко противоречала на целта на Директивата. Възлагането на потребителя да заплаща задължения, които следва да изпълнява кредитора са в интерес единствено на търговеца и във вреда на потребителя, който бил по-слабата страна в гражданския и търговски оборот. По тези съображения ищецът счита, че е изпълнен фактическия състав на чл. 143 от ЗЗП и с оглед неизчерпателното изброяване на предпоставките за неравноправност на договорна уговорка счита, че същата следва да бъде квалифицирана като неравноправна и непораждаща правни последици за потребителя.

Не на последно място ищецът счита, че договорът за поръчителство има акцесорен характер и може да съществува валидно единствено при условие, че съществува действителен главен дълг. Тъй като кредитната сделка била нищожна, то и сключения договор за поръчителство не е породил правно действие.

Въз основа на гореизложените съображения ищецът моли за прогласяване нищожността на двата договора- за кредит и за поръчителство.

В срока по чл. 131 от ГПК от пълномощник на ответното дружество „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ” АД е постъпил писмен отговор, с който се изразява становище за неоснователност на предявения иск.

2

Ответникът счита, че договорения лихвен процент съставлява цена на услугата по предоставяне на паричния заем, поради което същата не може да бъде приравнена на законната лихва и не следва да се обсъжда съответствието й с добрите нрави. Ищецът бил уведомен за размера на възнаградителната лихва, същия ясно бил посочен в договора и страните се съгласили с него.

Оспорва твърдението на ищеца, че договора нарушава изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, тъй като ГПР бил определен по предвидения в Приложение № 1 начин. В договора не била уговорена възможност за промяна на ГПР, поради което не били предвидени и допълнителни допускания. Счита, че не съставлява нарушение невключването на възнаграждението по договора за поръчителство в ГПР, тъй като в този договор било предвидено, че същия влиза в сила само при неизпълнение от страна на заемополучателя на задължението му по договора за паричен заем в 3 дневен срок да предостави обезпечение.

Договорът за предоставяне на поръчителство бил акцесорно облигационно правоотношение и не би следвало според ответника дъжимата по него такса да бъде включена в ГПР, още повече че същия се изчислявал към момента на сключване на договора за кредит към която дата не било известно дали заемателят ще предостави обезпечение и дали ще влезе в сила договора за поръчителство, респективно- дали ще бъде дължимо възнаграждение по него.

Оспорва и твърденията на ищеца за недействителност на договора за поръчителство, като излага подробни съображения в подкрепа на твърдението си, че същия е валиден. Въз основа на гореизложените твърдения моли за отхвърляне на предявените искове.

Претендира присъждане на направените разноски.

От ответника „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ” ЕООД също е постъпил в срок писмен отговор, в който се изразява становище за неоснователност на предявените искове. Твърди се, че договорът за поръчителство е валиден, породил е правно действие и не противоречи на добрите нрави и по него е дължимо уговореното възнаграждение. Оспорват се и твърденията за нищожност на Договора за кредит. Моли за отхвърляне на предявените искове и присъждане на направените разноски.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Страните не спорят, а и от приетите по делото писмени доказателства се установява, че между ищеца и първия ответник е сключен Договор за паричен заем № ***** от 09.12.2019г., по силата на който на ищеца е предоставен заем в размер на 2000 лева за срок от 21 седмици, платим на 21 равни седмични вноски в размер на 103,5 лева всяка, при фиксиран лихвен процент по заема- 40% и ГПР в размер на 46,83%. На същата дата между „Файненшъл България” ЕООД и ищеца е сключен Договор за предоставяне на поръчителство № *****, по силата на който втория ответник се е задължил да отговаря солидарно с ищеца пред „Изи Асет Мениджмънт“ ЕООД за изпълнението на всички задължения възникнали съгласно договора за заем и за всички последици от неизпълнението на потребителя. От договора е видно, че уговореното възнаграждение за поръчителя е в размер на 1039,50 лева, платимо заедно с всяка седмична погасителна вноска, към която се прибавя сумата от 49,50 лева.

Като писмени доказателства по делото са приети Договор за паричен заем № **** от 09.12.2029г., Договор за предоставяне на поръчителство № ***** и пълномощни.

От заключението на съдебно-счетоводната експертиза, извършена от в. л. Т. Р. се установява, че по силата на процесния Договор за паричен заем от 09.12.2019г. на ищеца е предоставен заем в размер на 2000 лева. Погасителния план по заема е от 21 бр. седмични погасителни вноски, всяка в размер на 103,50 с посочени падежи. За обезпечение на вземането по договора е сключен Договор за предоставяне на поръчителство от 09.12.2019г. между „Файненшъл България” ЕООД в качеството му на поръчител и ищеца И. К., като потребител. Съгласно същия, ищеца дължи на поръчителя възнаграждение в размер на 49,50 лева седмично, платимо заедно с всяка погасителните вноски или общо сумата от 1039,50 3 лева. По този начин дължимата седмична вноска възлиза на сумата от 153 лева. Съгласно договора за заем фиксираният годишен лихвен процент е 40%, а ГПР е в размер на 46,83%.

Последният, изчислен съобразно формулата на ГПР в Приложение № 1 към ЗПК е в размера посочен в договора. При изчисляване на ГПР в договора са включени само разходи за възнаградителна лихва.

В съответствие с поставената задача, вещото лице е изчислило ГПР в хипотезата, поставена в самата задача- с включване на дължимата сума за поръчителство в седмичните погасителни вноски, в следствие на което дължимото седмично плащане възлиза на 153 лева. Замествайки параметрите в посочената от вещото лице формула, същото е изчислило, че ГПР възлиза реално на 1041,82%.

Съдът кредитира заключението на съдебно-счетоводната експертиза, като компетентно изготвено, отговарящо пълно и ясно на поставените въпроси и неоспорено от страните.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало правоотношение по договор за паричен заем, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.