Решение № 33 от 17.02.2025, Апелативен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 33 гр. Бургас, 17.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Румяна Ст. Калошева Манкова

Членове:

Събина Н. Христова Диамандиева

Калина Ст. Пенева при участието на секретаря Марина Д. Димова като разгледа докладваното от Събина Н. Христова Диамандиева Въззивно гражданско дело № 20242000500361 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по в.гр.дело № 361/2024г. по описа на Апелативен съд – Бургас е по реда на чл.258 ГПК.

Образувано е по въззивната жалба на Г. А. А., чрез пълномощника адв.К., против решение № 260004/18.06.2024г. по гр. дело № 2715/2020г. по описа на Бургаския окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от него иск против „ОЗК Застраховане“ АД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 29.11.2015г.

Иска се отмяна на решението в обжалваната част като неправилно и незаконосъобразно и постановяването на друго, с което искът да бъде уважен до предявения размер, а законна лихва върху обезщетението да бъде присъдена на ищеца от датата на увреждането. Оспорват се констатациите на предходната инстанция за прекомерност на претендираното обезщетение и доводите за двукратното му намаляване и отчитането на приетото съпричиняване. Относно приетото съпричиняване се сочи, че действително пострадалият А. А. е имал установено количество алкохол в кръвта, но забрана за наличието и у пешеходците няма. Обстоятелството, че не е забелязал приближаващия автомобил и е бил блъснат от него не сочи, че вината за ПТП е изключително негова и процентът на съпричиняване, определен от съда, е прекомерен. Решението е неправилно и постановено в противоречие със съдебната практика и в частта, с която е определена началната дата на вземането за законна лихва.

В отговор на въззивната жалба, подаден от ответния застраховател, чрез 1 пълномощника адв.Т., се иска оставянето и без уважение като неоснователна.

Поддържа констатациите и доводите на предходната инстанция относно приетия размер на съпричиняване от страна на пострадалия от 50%. Счита за безспорно установено, че починалият е нарушил разпоредбите на ЗДвП, през нощта, облечен в черни дрехи, е навлязъл в пътното платно, не е изчакал преминаването на автомобила и е станал причина за настъпилото ПТП. Излага доводи, че правото на пешеходците на пресичане не е абсолютно според тълкувателната практика на ВКС, тъй като според чл.113 и сл. от ЗДвП те следва да съобразяват своето поведение с приближаващите ППС, с видимостта, да пресичат на определените за това места и да не навлизат внезапно на платното за движение. Според трайната практика на ВКС пресичането в нарушение на разпоредбите на чл.113 и чл.114 ЗДвП сочи винаги наличие на съпричиняване от страна на пострадалия. От доказателствата по делото е установено, че пешеходецът е имал възможността да възприеме приближаващия автомобил от разстояние по – голямо от това, което е било възможно за неговия водач, предвид тъмните дрехи на загиналия.

Фактът на съпричиняването не се оспорва от ищеца в производството и не е налице противопоставяне от негова страна на приобщаването на материалите от наказателното производство. Установеното алкохолно опиянение на пострадалия, макар и допустимо, косвено е допринесло за настъпване на вредоносния резултат поради замъгляването на съзнанието и неправилната преценка на ситуацията. Счита значителното съпричиняване от страна на пострадалия за безспорно установено, както и несъмнената връзка на извършените от пострадалия нарушения на ЗДвП с настъпилите вреди. Счита размера на присъденото обезщетение за правилно определен и съобразен с всички обстоятелства по делото, включително възрастта на пострадалия и неговото социално и икономическо положение. Намира, че вреди в размер над присъдения от предходната инстанция не са доказани от ищеца. Не е установена особена близост между него и покойния му баща предвид значителното разстояние, на което са живели, което се установява и от показанията на св. Г.. Не е доказано и особено негативно отражение върху психиката на ищеца и физическото му здраве. Сочи, че свидетелските показания следва да се ценят при отчитане на разпоредбата на чл.172 ГПК, тъй като единият от свидетелите е адвокат, а вторият – вещо лице, изготвило за ищеца частна съдебна експертиза. Показанията на св.Г. не сочат конкретни факти, а показанията на св. Добрев нямат стойност за производството, тъй като свидетелят се е срещнал с ищеца еднократно. Според ППВС 4/61г. на обезщетяване подлежат само действително доказаните претърпени вреди. В същия смисъл е и актуалната практика на ВКС, включително такава, постановена по реда на чл.290 ГПК. Поддържа решението и в частта за мораторната лихва. Моли да му бъдат присъдени направените разноски.

Бургаският апелативен съд в рамките на заявените въззивни оплаквания и въз основа на собствен анализ на събраните по делото доказателства приема следното:

С обжалваното решение съдът е определил и присъдил на ищеца обезщетение в размер на сумата от 45 000 лв. представляваща обезщетение 2 за неимуществени вреди, претърпени в резултат на смъртта баща му, настъпила в резултат на извършено на 29.11.2015г. непозволено увреждане при пътнотранспортно произшествие на пътя Казанлък – Карлово в района на кръстовището за гр. Павел баня, причинено при управление на лек автомобил „Мерцедес С 180“ с рег. № *, застрахован при ответното дружество със застраховка „Гражданска отговорност”, ведно със законната лихва за забава, начиная от 27.07.2020г. до окончателно и изплащане, както и сумата от 150 лв. (сто и петдесет лева) за направените по делото разноски, като отхвърлил иска над уважения размер до пълния заявен размер от 150 000 лв., ведно със законна лихва забава върху заявената претенция от 29.11.2015г. (датата на непозволеното увреждане).

По делото е установено и не се спори от страните относно наличието на основание за реализиране на отговорността на ответния застраховател.

Предпоставките, за да е налице деликтна отговорност, каквато по същността си е функционалната отговорност на застрахователя по застраховка Гражданска отговорност, са на първо място да има деяние и то да е противоправно.

Налице е влязла в сила присъда по НОХД № 496/2018г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора, която съгласно чл.300 от ГПК е задължителна за гражданския съд, разглеждащ гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца.

Налице са на следващо място и настъпили за ищеца вреди от неимуществен характер, който е понесъл страдания от внезапната и преждевременна загуба на баща си – родственик от най-близкия кръг.

При обсъждане на релевантните за определяне на размера на обезщетенението обстоятелства съдът достигнал до извода, че е достатъчна сумата от 90 000лв. и като отчел наличието на принос на пострадалия от 50% , намалил обезщетението до присъдения размер.

Спорни пред въззивния съд са обемът на вредите в контекста на справедливия размер за обезщетението им, наличието на съпричиняване и относителният дял на приноса на пострадалия и началният момент, от който се дължи лихвата за забава.

Исковите претенции са с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.), независимо от реализиране на покрития застрахователен риск след влизане в сила на новия КЗ, съгласно пар. 22 от ПЗР на същия .

Според въззивния съд от значение за съвкупната преценка на обема на вредните последици следва да бъдат посочени определени факти и обстоятелства, установени по делото.

Пострадалият е загинал на 69 годишна възраст, внезапно и трагично, като до този момент е бил в добро разположение, трудоспособен и социално активен- живеел е в собствен дом и често посещавал сина си в гр.Бургас, последно около седмица преди произшествието. Ищецът, като негов син е бил съсипан от загубата на своя баща. Обичта, доверието и съзнанието за неговата опора са в основата на силна душевна болка, мъчително преживяване на събитието и бавно и трудно осъзнаване случилото се. Несъмнено загубата на 3 родител се определя като изключително тежко и негативно от емоционално гледище събитие, съпроводено със значителни страдания, често съпътствани с влошаване на здравето от внезапния и силен стрес или трайна негативна промяна на поведението.

Съдът не споделя възражението, че след като ищецът е живял и работил в друго населено място, това следва да се отрази в редуциране на размера на обезщетението, поради отсъствието на изключително близка връзка.

В отношенията между родители и деца тези обстоятелства не се отразяват непременно като охлаждане на отношенията. Близостта, привързаността и общите преживявания в семейството в съвременния свят не се определят единствено от съвместното живеене. В случаите, в които се оспорва правото на обезщетение на лицата от най-близкия кръг родственици, поради естеството на взаимоотношенията, които традиционно и човешки са основани на силна привързаност и обич, ответната страна е тази, която да установи отсъствието на близост до степен да се отрече причиняването на вреди, представляващи болки и страдания от загубата на родител– прекъсване на контакти, отчужденост, нетърпимост в отношенията. В настоящия случай не се представят доказателства в тази насока. Позоваването на физическата отдалеченост не следва да се цени като факт, от който непременно да следва извод за отчужденост и това да води до намален размер на обезщетението или до отхвърляне на иска.

Доказани по делото са особено близките отношения на ищеца, като единствен син и неговия баща. Разпитаните свидетели са потвърдили непосредствени възприятия от отражението на събитието върху психиката на ищеца, върху неговото поведение и върху продължителното състояние на страдание. От значение е обстоятелството, че ищецът вече е бил загубил и майка си, т.е. със смъртта на баща си той губи единствен родител. Макар и пълнолетен (бил е на 44г. към момента на увреждането) ищецът несъмнено, предвид депозираните свидетелски показания, е изживял силна болка и продължителна тъга и мъка от внезапната загуба на своя баща. В този смисъл определеното от съда на основание чл.52 ЗЗД обезщетение в размер на 90 000лв. въззивният съд възприема като адекватно на понесените неимуществени вреди и съобразено с икономическите условия в страната към момента на увреждането. Следва да се отбележи, че за вреди в по-голям обем не са представени доказателства.

Относно наличието на съпричиняване и относителния дял на приноса на пострадалия въззивният съд съобрази следното:

Разпоредбата на ч л.51, ал.2 ЗЗД е относима към случаите, когато вредоносният резултат е в причинна връзка както с виновните действия на този, който е причинил увреждането, така и с действията на самия увреден .

Възражението за съпричиняване е надлежно въведено с отговора на исковата молба и е обосновано с конкретно поведение на пострадалиянеправилно пресичане на платното за движение, нетрезво състояние и носене на тъмни дрехи, без светлоотразителна жилетка.

За доказване на сочените обстоятелства ответното дружество е направило искане за назначаване на експертиза – САТЕ, но първостепенният 4 съд е отказал да я допусне по съображения, че въпросите са изяснени на основание чл.300 ГПК с влязлата в сила присъда. По този начин събраните доказателства по този спорен въпрос са ограничени до писмените доказателства от приложеното наказателно дело и съдържанието на присъдатата.

В отговора на въззивната жалба застрахователното дружество не е направило позоваване на така допуснатото от окръжния съд процесуално нарушение и изцяло е изразило съгласие с мотивите на съда в обжалваното решение.

Анализирайки съдържанието на чл.51, ал.2 ЗЗД, че „обезщетението може да се намали” и съдържанието на т.4 и т.7 на ППВС № 17/63г., в които се сочи, че „може да се прави възражение по чл.51, ал.2 ЗЗД”, не би могло да се аргументира извод за въведено служебно задължение за произнасяне от съдилищата при определяне на размера на обезщетението и по въпроса за наличие на принос от страна на пострадалия, което от своя страна изключва събиране на доказателства по почин на съда. Възражението по чл.51, ал.2 ЗЗД е защитно материалноправно възражение и доказването му е възложено в тежест на страната, която се ползва от намаление на обезщетението, в случая ответното застрахователно дружество. При условията на пълно доказване тя носи тежестта да установи както сочените от нея нарушения на пострадалия, така и значимостта им в причинноследствената връзка с настъпилата смърт на пътя.