Решение № 9726 от 31.08.2022, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 9726 гр. ., 31.08.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Я.М.Ф. при участието на секретаря С.А.Р. като разгледа докладваното от Я.М.Ф. Гражданско дело № 20211110142410 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба от Й. ВЛ. Т. против „.“ ООД, в която са изложени твърдения, че на 22.07.2020 г. между страните по спора е сключен Индивидуален договор за заем № ., по силата на който ответното дружество предоставило в заем на ищеца сумата в размер на 1000 лева. Страната поддържа, че съгласно чл. 3, ал. 1 от съглашението заемната сума следвало да бъде върната на шест месечни вноски, всяка от които в размер на 186,80 лева, включваща главница и договорна лихва, при фиксиран годишен лихвен процент 40,31 и годишен процент на разходите 43,39. В исковата молба са изложени твърдения, че общата сума, която следвало да върне заемателя възлиза на 1120,80 лева. Ищецът поддържа, че с чл.

12 от процесния договор на страната е вменено задължение в седмодневен срок от сключване на сделката да осигури поръчител, който да се задължи да отговаря за задълженията на заемателя при условията на солидарна отговорност, като при неизпълнение на това задължение съгласно ал. 4 бива начислена неустойка в размер на 463,20 лева, която следва да бъде заплатена на шест месечни вноски. В исковата молба са изложени твърдения, че посредством начисляване на посочената неустойка заемодателят получава допълнителна печалба по договора извън уговорената възнаградителна лихва. В допълнение е отбелязано, че клаузата на чл. 12 променя годишния лихвен процент по договора в нарушение на разпоредбите на Закона за потребителския кредит. Ищецът поддържа, че в посочения в съглашението годишен процент на разходите не е включен размера на неустойката за неосигуряване на поръчител, от което следва, че потребителят е въведен в заблуждение относно действителния ГПР по договора. Страната намира, че уговорената възнаградителна лихва по контракта е нищожна, тъй като е в размер по – висок от трикратния размер на законната лихва. С оглед на наведените в исковата молба твърдения е формулирано искане съдът да прогласи недействителността на процесния договор за заем, поради надвишаване на изискуемия праг на годишния лихвен процент и годишния процент на разходите. При условията на евентуалност ищецът предявява иск за прогласяване на нищожността на чл. 12 от съглашението, като противоречаща на добрите нрави, заобикаляща изискването по чл. 19, ал. 4 ЗПК и накърняваща договорното равноправие между страните и клаузата, предвиждаща заплащане на възнаградителна лихва по идентични съображения.

В исковата молба са изложени твърдения, че ищецът погасил задълженията, 1 произтичащи от процесния договор, като заплатил на ответника сумата в размер общо на 1584 лева, от която сумата в размер на 462,20 лева била отнесена за погасяване на начислена неустойка за периода от 25.08.2020 г. до 26.11.2020 г., сумата в размер на 120,80 лева била отнесена за погасяване на начислена възнаградителна лихва по съглашението за периода от 25.08.2020 г. до 26.11.2020 г., а с останалата сума била погасена главницата. При условията на евентуалност, в случай, че съдът уважи предявените искове за прогласяване на нищожността на съглашението, респ. на клаузите за неустойка по чл. 12 и уговорката за възнаградителна лихва, е направено искане ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата в размер общо на 584 лева, представляваща сбор от платените без основание неустойка и възнаградителна лихва.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез процесуалния си представител адвокат Й., оспорва предявените искове по основание и размер. В подадения отговор са изложени твърдения, че между страните по спора възникнало валидно облигационно правоотношение по процесния договор за кредит. Представителят на страната поддържа, че дружеството не е начислило неустойка за неизпълнение на договорно задължение на ищеца произтичащо от съглашението, поради което сочената в исковата молба сума не представлява елемент от годишния лихвен процент, респективно ГПР по контракта. В подадения отговор са изложени подробни съображения за неоснователност на заявените в исковата молба доводи за нищожност на уговорената възнаградителна лихва по договора. Представителят на страната поддържа, че в разглеждания случай в договора е посочен фиксиран ГЛП в размер на 40,31 %, поради което не е налице задължение в погасителния план да се съдържа информация относно размера, броя и периодичността, и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните незаплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. В допълнение са изложени доводи, че годишния процент на разходите е формиран по определения в приложение № 1 към ЗПК начин.

С влязло в сила протоколно определение от 16.06.2022 г. производството по делото в частта относно предявените при условията на евентуалност осъдителни искове за връщане на платени без правно основание суми е прекратено.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите и възраженията на страните, приема следното:

В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск с правно основание чл. 26, ал.1, пред. 1 ЗЗД за прогласяване на нищожността на Индивидуален договор за заем № ./22.07.2020 г. поради надвишаване на изискуемия праг на ГЛП и ГПР и неясна методика за определянето им е да установи при условията на пълно и главно доказване наличие на облигационно правоотношение с ответника с предмет описан в исковата молба, както и че съглашението е недействително съгласно разпоредбите на ЗКП посочени от ищеца, а в условията на евентуалност по предявените искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пред. 1 и пред. 3 ЗЗД е да установи при условията на пълно и главно доказване, че клаузите от съглашението за заплащане на възнаградителна лихва и неустойка по чл. 12, ал. 4 от договора са нищожни поради противоречие със закона и добрите нрави.

Страните не спорят, а и от представения по делото Индивидуален договор за заем № . от 22.07.2020 г. се установява, че Й. ВЛ. Т. сключила съглашение с описания в исковата молба предмет с ответното дружество.

От приетото по делото заключение по допусната съдебно-счетоводна експертиза, което съдът цени като обективно, компетентно и безпристрастно дадено, се установява, че посоченият в процесния договор годишен процент на разходите по заема от 42,39 % включва само разходите за възнаградителна лихва. Вещото лице разяснява, че при изчисления на ГПР посредством кредитен калкулатор достига до извод, че същият е в занижен размер, като действителният такъв възлиза на 48,65 %. От приетото заключение се установява, че ако уговорената в процесния договор неустойка по чл. 12, ал. 4 бъде включена в ГПР то същият би бил 575,64 %.

2

Процесният договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.

Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителя, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Предвид изложеното процесният договор се подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличие на които съдът следи служебно.

Съдът намира за неоснователни релевираните от ищеца аргументи за нищожност на договора в неговата цялост поради надвишаване на годишния процент на разходите по кредита, поради следните съображения: На първо място, съгласно чл. 19, ал. 5 и ал. 6 ЗПК надвишаването на максималния императивен размер на годишния процент на разходите /ГПР/ не води до нищожност на целия договор, а също така не води и до нищожност на всички лихви и разходи по договора, а води до нищожност единствено и само на клаузите, които надвишават максималния допустим размер на 5 пъти законната лихва за забава по чл.

19, ал. 4 ЗПК. Следва да бъде допълнено, че както размерът на ГПР посочен в договора, така и този изчислен от вещото лице по приетата съдебно-счетоводна експертиза не е в разрез с нормативната уредба. На следващо място, клаузата за неустойка е относително самостоятелна по отношение на целия договор, поради което и без съответната клауза договорът би имал правно действие – задълженията за неустойка за непредоставяне на обезпечение е самостоятелна, изрично определена по размер и основание и разграничена от останалите задължения по договора. Заедно с това, клаузата за неустойка е част от несъщественото съдържание на договора, т. е. и без наличието на тези клаузи съглашението може да обвързва страните. Предвид изложеното начисляване на прекомерно високи такси и неустойки по договора за кредит не следва да води до нищожност на договора в цялост, а може да доведе единствено до частична недействителност на съответните неравноправни клаузи на основание чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, чл. 146, ал. 5 ЗЗП и чл. 19, ал. 5 ЗПК.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК погасителният план към договора трябва да съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, а последователността на разпределението на вноските между различните неизплатени суми – само в случай, че са дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. В настоящия случай в договора е инкорпориран погасителен план, в който са посочени погасителните вноски по брой, размер и падеж, а тъй като договорът е сключен при фиксиран лихвен процент за целия срок на договора и за всички вземания по него, изискването за посочване последователността на разпределението на вноските е неприложимо. С оглед на изложеното, съдът приема, че не е налице нарушение на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 ЗПК.

Съдът намира, че уговорената между страните в чл. 3, ал. 6 от процесното съглашение възнаградителна лихва не е нищожна на посочените от ищеца основания. Съгласно посочената клауза от договора размерът на договорната лихва е фиксиран процент – 40.31 % на годишна база и ГПР – 42.39 % / 48.65 % съгласно приетото заключение по допусната съдебно-счетоводна експертиза/. Съдът намира, че така договорените размери на договорната лихва и ГПР не са прекомерни и не противоречат на добрите нрави и на закона.

Уговорения размер на договорната лихва, включена в ГПР, е по-нисък от установения в чл.

3

19, ал. 4 ЗПК императивен максимален размер до пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, поради което уговорената в процесното съглашение договорна лихва е в съответствие с изискванията на закона. В случая договорната лихва се явява не само печалба на кредитора заради предоставения кредит, а и покриване на риска от неплащане на кредита и в случай на неплатежоспособност на длъжника и липса на секвестируемо имущество по чл. 133 ЗЗД за удовлетворение на кредитора. Следва да се отбележи, че съгласно трайна практиката колкото по-рисков е кредитът, толкова по-висок следва да е размерът на договорната лихва. В случая кредитът не е обезпечен с реално или лично обезпечение, кредиторът не е проучил финансовото състояние на кредитополучателя преди сключване на договора за кредит, поради което той носи по-голям риск в сравнение с кредиторите по обезпечени кредити. Поради това и лихвата не се явява в противоречие с добрите нрави и сама по себе си не води до неоснователно и прекомерно обогатяване на кредитодателя.