Решение № 6410 от 13.12.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6410 гр. София, 13.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на седми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Михаела Касабова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20231100504020 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 14.08.2022 год., постановено по гр.дело №90585/2017 год. по описа на СРС, ГО, 123 с-в, са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Топлофикация-Плевен“ ЕАД срещу Е. А. К. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 1001.19 лв., представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода от 01.11.2012 год. до 30.11.2015 год. в топлоснабден имот, находящ се в гр.Плевен, ул.“****, абонатен №9996, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №8666/2016 год. по описа на СРС, ГО, 123 с-в – 14.01.2016 год. до окончателното й изплащане и сумата от 178.34 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 03.01.2013 год. до 07.01.2016 год. и ищецът е осъден да заплати на ответницата на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 300 лв.

Горепосоченото решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Техем Сървисис“ ЕООД.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Топлофикация-Плевен“ АД. Жалбоподателят поддържа, че въпреки липсата на оспорвания от страна на ответницата на техническите характеристики на 1 топлинната енергия и верността на дяловото разпределение и счетоводните записвания по делото било допуснато изслушването на съдебно-техническа експертиза и съдебносчетоводна експертиза. Заключенията на вещите лица били изготвени въз основа на документи, които били представени по делото и на такива, намиращи се у ищеца, като същите следвало да бъдат кредитирани. Представените от третото лице-помагач документи били първични. По делото било доказано съществуването на твърдяното облигационно правоотношение между страните по договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди, както и че ищецът бил доставял топлинна енергия в процесния имот през исковия период, което било достатъчно, за да се приеме, че исковете били установени в своето основание. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – уважени.

Претендира и присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.

Ответницата по жалбата Е. А. К. счита, че обжалваното решение следва да бъде потвърдено. Поддържа, че вписванията в извлечението от сметки подлежали на доказване от страна на ищеца. По делото не било доказано количеството доставена топлинна енергия в процесния имот, както и нейната стойност. Правилно първоинстанционният съд не бил кредитирал заключенията на вещите лица по съдебно-техническата експертиза и съдебносчетоводната експертиза като изготвени въз основа на документи, които не били приети като доказателства по делото. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 153 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, но е частично неправилно.

Установено е по делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира този имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа.

Доказано е също така въз основа на събраните писмени доказателства по делото, че през исковия период ответницата е била собственик на процесния апартамент №8, находящ се в гр.Плевен, ул.“****, поради което и което и същата се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, респ. има качеството на битов клиент съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./ – виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК.

2

Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/.

В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответницата е упражнила правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, въззивният съд приема, че между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.

Според чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда – етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалите към процесния период Наредба № 16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год., понастоящем отменена/.

Установено е въз основа на писмените доказателства по делото – справки за потребление, признанието на ответницата, обективирано в подадения от нея писмен отговор на исковата молба, което при преценката му по реда на чл. 175 ГПК с оглед останалите данни по делото въззивният съд намира, че отговаря на истината, както и от заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебнотехническа експертиза, което подлежи на кредитиране /чл. 202 ГПК/, че през исковия период в процесния имот е била доставяна топлинна енергия, не е била ползвана топла вода и не е била начислявана топлинна енергия за отопление от радиатори /тъй като нямало присъединени такива към вътрешната отоплителна инсталация/; в банята е имало щранглира, за която се е изчислявала служебно топлинна енергия. Установено е също така, че делът на ответницата з а отопление и сградна инсталация бил изчислен в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба, като ищецът бил отчитал за своя сметка технологични разходи, а измервателните уреди били изправни.

Въззивният съд приема, че при определяне на дължимите суми с изравнителните сметки е спазена нормативно установената методология. Следва да се посочи, че според чл. 6.9 от Методиката по Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването при щранг-лира без уред за дялово разпределение /както е в случая/ инсталираната мощност се определя по изчислителен път и се прилага разпоредбата по т. 6.5. – прилага се екстраполация по максимален специфичен разход на сградата. Следователно доказана е по несъмнен и категоричен начин по делото потребената от ответницата топлинна енергия в определено количество през процесния период.

На следващо място, доказано е въз основа на писмените доказателства по делото, 3 заключението по съдебно-техническата експертиза и заключението по вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, че за периода от 01.11.2012 год. до 30.11.2015 год. стойността на доставената топлинната енергия възлиза на 935.01 лв., че в процесната сграда е била въведена услугата дялово разпределение и че тази услуга е била реално осъществена през периода от 01.12.2012 год. до 30.11.2015 год., а нейната стойност е в размер на 66.19 лв., както и че обезщетението за забава в размер на законната лихва върху главницата, представляваща стойност на доставената топлинна енергия, за периода от 03.01.2013 год. до 07.01.2016 год. възлиза на 178.34 лв.

Същевременно настоящият съдебен състав приема, че своевременно релевираното от ответницата в срока за писмен отговор на исковата молба възражение за погасителна давност /чл. 120 ЗЗД/ се явява частично основателно, поради следните съображения:

Според задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011 год. на ВКС по тълк.дело № 3/2011 год., ОСГТК, понятието „периодични плащания” по смисъла на чл. 111, б.”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи един правопораждащ факт, чието падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. В този смисъл и по аргумент от чл. 155 и чл. 156 ЗЕ вземанията на топлофикационното дружество съдържат всички гореизброени признаци, поради което са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. ”в” ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД, давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, като при срочните задължения давността тече от деня на падежа /тъй като срокът е уговорен в полза на длъжника и кредиторът не може да иска предсрочно изпълнение/.

Задълженията за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия за процесния период са възникнали като срочни, който извод следва от чл. 31, ал. 1 и 2 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди на ищеца – в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят – по отношение на месечните дължими суми, и след датата на издаване на данъчни дебитни известия – за дължимите суми по изравнителните сметки/. Задълженията за заплащане на цената на услугата дялово разпределение също са възникнали като срочни – в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят – чл. 33, ал. 1 от Общите условия на ищеца. Т.е., за изпадането на длъжника /ответницата/ в забава не е необходимо отправянето на покана от страна на кредитора.

В този смисъл за всяка една от претендираните от ищцовото дружество главници, касаещи горепосочения период, тригодишният давностен срок тече от момента, в който изтича срокът за нейното заплащане – за м.ноември 2012 год. ищецът няма вземане за цена на услугата дялово разпределение. Доколкото заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №8666/2016 год. по описа на СРС, ГО, 123 с-в, е 4 било депозирано на 14.01.2016 год. /арг. от чл. 422, ал. 1 ГПК/, то въззивният съд приема, че вземането на ищеца за стойност на доставена топлинна енергия за м.ноември 2012 год. в размер на 25.25 лв. /съобразно заключението по съдебно-счетоводната експертиза/ е погасено по давност /тригодишната давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД за това вземане е започнала да тече на 02.01.2013 год./, ведно с натрупаната върху него лихва за забава според правилото на чл. 119 ЗЗД, чийто размер СГС възлиза на 7.77 лв. с оглед заключението по съдебно-счетоводната експертиза, е погасено по давност.

Следователно ищецът се легитимира като кредитор на главни вземания за периода от 01.12.2012 год. до 30.11.2015 год., както следва: за стойност на доставена топлинна енергия – в размер на 909.76 лв. и за цена на услугата дялово разпределение – в размер на 66.19 лв., както и на вземане за обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 05.02.2013 год. до 07.01.2016 год. в размер на 170.57 лв., до които и релевираните претенции се явяват основателни, ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК, а в останалата част до пълните предявени размери исковете подлежат на отхвърляне.