Решение № 613 от 26.09.2022, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 613 гр. София, 23.09.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Теодора Кръстева

Членове:

Ивайло Младенов

Светлин Михайлов при участието на секретаря Павлина Ив. Христова като разгледа докладваното от Ивайло Младенов Въззивно търговско дело № 20211001001104 по описа за 2021 година

Производството е по чл. 258 и следващите от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на „Соф. АМ Лизинг“ООД срещу решение № 263291от 20.05.2021 г. по гр.д.№ 5569/2019 г. на Софийския градски съд, I г.о., 6 състав, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от жалбоподателя срещу И. И. К. установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1, във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК, за признаване в отношенията между страните, че по запис на заповед от 22.11.2013 г. с падеж на 22.11.2016 г. ответникът дължи на ищеца на основание чл. 535, т. 2 , чл.

538 и чл. 481, ал. 1 от ТЗ във връзка с чл. 44 от ЗЗД, сумата от 17 000 евро, част от общо дължимата сума от 69 519 евро, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15.05.2018 г. до окончателното изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от 3.07.2018 г. по ч.гр.д. № 30856/2018 г. по описа на Софийския районен съд, 59 състав.

Въззивната жалба е насочена и срещу частта от същото решение, с която е отхвърлен като неоснователен и предявеният при условията на евентуалност осъдителен иск с правно основание чл. 535, т. 2 , чл. 538 и чл. 481, ал. от ТЗ, 1 във връзка с чл. 44 от ЗЗД за осъждането на И. И. К. да заплати на „Соф. АМ Лизинг“ООД същата сума.

В жалбата са инвокирани оплаквания за неправилност на решението като постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, както и поради неговата необоснованост.

Твърди се, че евентуалният иск е предявен под условие – ако издадените заповед за изпълнение и изпълнителен лист бъдат обезсилени при инстанционен контрол, но тъй като това условие не се е сбъднало, производството по делото в частта по този иск е следвало да бъде прекратено.

Наведени са оплаквания за неправилно разпределение на доказателствената тежест, както и за непълнота на изготвения от първоинстанционния съд доклад. Посочено е, че първоинстанционното решение е порочно, поради това, че са разгледани преклудирани и невъведени възражения на ответника.

Изложено е, че съдът не е взел предвид представените по делото писмени доказателства, от които се установява, че ответникът е признал задължението си за заплащане на исковите суми, с което е прекъснал погасителната давност. Твърди се, че съдът ненужно е задължил ищеца да направи уточнението с молбата от 17.02. 2020 г. и в нея той изрично е заявил, че отговор на този въпрос следва да даде експертизата, която като вземе предвид погасителните планове и извършените плащания да посочи кои са неплатените и забавени плащания, както и размера на неустойката за забава.

Посочено е, че поради това и след като са били приети двете заключения на съдебно-счетоводната експертиза, в последното по делото заседание от 20.04.2021 г. жалбоподателят изрично е представил фактури № 5435 и № 5444 като е пояснил, че претендираните от него с молбата от 17.02.2020 г. неустойки за забава, дори да не са били фактурирани, не са недължими, тъй като фактурата не установява вземането по своето основание и размер.

Наведен е довод, че в отговора на исковата молба ответникът е направил възражение за погасяване по давност на предявените по делото искове за главница и лихва, но като произтичащи от записа на заповед, а не от каузалните правоотношения по двата договора, каквото възражение по отношение на последните не е направил и в отговора на допълнителната искова молба. Затова жалбоподателят счита, че до първото по делото заседание ответникът не е направил възражение за погасяване по давност на вземанията по каузалното отношение, при положение че в отговора на 2 исковата молба изрично е посочил обезпечителната функция на записа на записа на заповед по отношение на него, като в допълнителната искова молба ищецът изрично се е съгласил с наличието на връзка на записа на заповед с вземанията по него. Изложено е, че дори да се приеме, че вземането по двата договора е само за неустойки, съгласно практиката на Върховния касационен съд, при уговорена неустойка за забава, изчислявана за всеки просрочен ден, когато искът е предявен след като са изтекли три години от възникване на вземането, се погасява само тази част от вземането за неустойка, която е била дължима преди тригодишния срок от предявяване на иска. Направено е искане за отмяна на обжалваното решение и за постановяване на друго, с което искът по чл. 422 от ГПК да бъде уважен и на жалбоподателя да бъдат присадени направените по водене на делото разноски.

Въззиваемата И. И. К. оспорва въззивната жалба. В писмения ù отговор, депозиран по реда на чл. 263, ал. 1 от ГПК се твърди, че в първото открито съдебно заседание по делото ищецът не е възразил срещу изготвения доклад и въведените едва пред въззивната инстанция възражения по доклада се явяват преклудирани. Сочи, че първоинстанционният съд правилно е указал на ищеца да конкретизира вземанията си към ответника и третото лице помагач по каузалното правоотношение. Поддържа, че уточнителната молба от 17.02.2020г. на ищеца, с която той е посочил претенциите си, произтичащи от каузалните правоотношения по основание и период, ù е била връчена едва в първо открито съдебно заседание по делото, поради което възражението за изтекла погасителна давност по отношение на процесните вземания за неустойка е релевирано своевременно, когато е било прието и уточнението на исковите претенции. Навежда довод за наличието на интерес от привличането на третото лице помагач „Тарктур“ЕООД, тъй като именно дружеството е страна по каузалните правоотношения с ищеца, обезпечени с процесния запис на заповед и плащанията по лизинговите договори са извършено от това лице.

Оспорва твърденията на въззивника, че извършеното плащане на 2.03.2016 г. представлява признание за дължимост на процесните вземания за неустойка, тъй като от писмените доказателства се установява плащане единствено на главница и такси. Наведен е довод, че позоваването на фактури № 5435/28.12.2015 г. и № 5444/29.12.2015 г. е недопустимо, тъй като те са представени едва в о.с.з. по делото, с което е приключило производството, и това процесуално действия е преклудирано. Счита, че с въвеждането на 3 вземанията по тях като предмет на делото се извършва недопустимо изменение на иска по чл. 214 от ГПК, като се предявява нов иск, различен от първоначално предявения. Поддържа нищожност, поради противоречие с добрите нрави, на чл. 8 и чл. 47 от двата договора за лизинг. Въззиваемата моли съда, да потвърди обжалваното решение.

В писмения отговор на въззивната жалба, подаден от третото лице помагач на страната на ответника „Тарктур“, са изложени съображения за неоснователност на въззивната жалба, идентични с тези, изложени от въззиваемата страна.

Съдът, като прецени доводите и възраженията на страните, във връзка с доказателствата по делото, съобразно чл. 235 от ГПК, във връзка с чл. 273 от ГПК, приема следното :

Въззивната жалба е подадена в процесуално- преклузивния срок по чл.

259, ал. 1 от ГПК и от надлежно легитимирана страна с правен интерес от обжалването, поради което е процесуално допустима.

Безспорно е между страните по делото, а това се установява и от събраните доказателства, че със запис на заповед от 22.11. 2013 г. издателят му И. И. К. се е задължила на посочения в него падеж - 22.11.2016 г. неотменимо и безусловно да плати на поемателя „Соф. АМ Лизинг“ООД сумата от 69 519 евро.

Със заявление от 15.05.2018 г. „Соф.Ам.Лизинг“ООД е направило искане за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417, т. 10 от ГПК срещу издателя на ефекта И. И. К., за заплащане на част от сумата по него, в размер на 17 000 евро. С разпореждане по ч.гр.д. № 30856/18 г. Софийският районен съд е издал в полза на заявителя „Соф. АМ Лизинг“ООД срещу ответницата И. И. К. заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК от 3.07.2018 г., за сумата от 17 000 евро, ведно със законната лихва от 15.05.2018 г. до окончателното изплащане на вземането и разноски по делото в размер на 2665 лева, от които 665 лева за заплатена държавна такса и 2000 лева – възнаграждение за адвокат в заповедното производство и е издал изпълнителен лист за събиране на вземанията по нея. Безспорно е също така, че с формално писмено възражение по чл. 414, ал. 1 от ГПК, подадено на 25.02.2019 г. в срока по ал. 2 на с. чл., длъжникът е оспорил заповедта, което обуславя наличието на правен интерес от предявяването на иска за 4 установяване на вземането по нея, като абсолютна процесуална предпоставка за неговата допустимост, с оглед избягване на възможността за нейното обезсилване при процесуално бездействие на кредитора и преодоляване на отлагателния ефект на възражението върху изпълнителната ù сила, предвид основанието за издаването ù- документ по чл. 417, т. 10 от ГПК, в която хипотеза, по аргумент a contrario от чл. 420, ал. 1 от ГПК, подаденото в законоустановения срок възражение спира изпълнението на заповедта. С предявяването на установителния иск по чл. 422 от ГПК ищецът е предявил при условията на евентуалност и осъдителен иск за същата сума, в случай, че заповедта за изпълнение и издаденият въз основа на нея изпълнителен лист бъдат обезсилени.

Безспорно е между страните по делото, че процесният запис на заповед е издаден с обезпечителна функция по отношение на вземанията на поемателя „Соф. АМ Лизинг“ООД като лизингодател по два договора, съответно с № 76757/12.09.2013 г. за лизинг на лек автомобил и с № 90077970/21.11.2013 г. за лизинг на строителна техника, сключени с третото лице помагач „Тарктур“ЕООД като лизингополучател, чийто управител и едноличен собственик на капитала е издателят на ефекта - въззиваемата И. К.. Това следва и от кореспондиращите помежду си твърдения на ответницата в отговора на исковата молба и на ищеца „Соф. АМ Лизинг“ООД, посочени в т.

2 от допълнителната искова молба.

Безспорно е също така, че с договор № 76757, сключен на 12.09.2013 г.

„Соф. АМ Лизинг“ООД като лизингодател е предоставил на третото лице помагач -„Тарктур“ЕООД- лизингополучател по него, представляван от управителя му - ответницата И. И. К., в качеството на лизингополучател, при условията на финансов лизинг лек автомобил марка „Ауди А8 4.2 TDI QUATTRO“ на обща лизингова стойност от 114 405 лв., включваща ДДС, главница, стойността на допълнителните разходи, вноски за застраховка „Каско“ за първата година и договорна лихва, за срок от 24 месеца срещу задължението на лизингополучателя за заплащане на лизингови вноски, чийто размер и падежи са посочени в клаузата на чл. 8 от договора. Уговорена е първоначална вноска в размер на 14538 лв., с включени допълнителни разходи и лихва за разсрочване, платима на 12.09.2013 г., както и задължение за изплащането на останалата част от лизинговата стойност през периода от 12.10.2013 г. до 12.09.2015 г., на 27 месечни лизингови вноски, всяка от които 5 в размер на 4034,61 лв., включваща 2966,63 лв.- главница и 1067,99 лв.възнаградителна лихва, с падеж до 12-то число на съответния месец, като три от вноските, посочени в погасителния план, са в размер на по 1012 лв. и представляват премия по застраховка „Каско“, която е за сметка на лизингополучателя. В чл. 5 е предвидено право на лизингополучателя да придобие собствеността върху автомобила, предмет на договора, след изплащането на всички вноски, лихви, неустойки, данъци и изпълнение на останалите задължения по него. В клаузата на чл. 47, т. 1 от договора, страните са уговорили, че неизправната страна дължи на изправната такава неустойка за забава при просрочие на задължението за заплащане на лизинговите вноски и другите дължими по договора вземания, след датата на падежа, в размер на 1 % от сумата за всеки просрочен ден, считано от датата на падежа, но не повече от 30 % от лизинговата цена автомобила.