Решение № 62 от 05.02.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 62 гр. София, 05.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГО 1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мими Фурнаджиева

Членове:

Велислав Павков

Борис Д. Илиев при участието на секретаря Райна Г. Стоименова като разгледа докладваното от Борис Д. Илиев Касационно гражданско дело № 20248002100892 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Прокуратурата на Република България, чрез Марин Дишлянов- прокурор в Апелативна прокуратура- Пловдив, и И. С. Д., ЕГН **********, чрез пълномощниците му по делото адв. А. С. и адв. Юлиана Тръпчева, против Решение №203 от 23.11.2023г. по в. гр. д. №514/2023г. по описа на Апелативен съд- Пловдив.

С жалбата на Прокуратурата на Република България решението се обжалва в частта му, с която е било потвърдено Решение № 249 от 07.07.2023 г., постановено по гр.д. № 701/2022 г. по описа на Окръжен съд- Стара Загора, в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на И. С. Д. сумата от 100 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди, изразяващи се в продължително стресово състояние, психически дискомфорт, силно негативни психически изживявания, страх, несигурност, срам, депресия, вътрешно напрежение, унижение, сринат професионален авторитет, загуба на доверие в системата, злепоставяне в обществото, загуба на доверие от страна на близки, приятели и колеги, проблеми в семейството и цялостно емоционално страдание и продължителни душевни болки и страдания, поведенчески промени, изразяващи се в загуба на съня, апатия, липса на визия за бъдещето, отчаяние и безсилие пред случващото се, влошено здравословно състояниевисоко кръвно налягане, които са пряка и непосредствена последица от воденото срещу него 1 незаконно наказателно производство по ДП № 256/ 2016 г. по описа на Следствен отдел на Софийска градска прокуратура, н.о.х.д. № 606/2016 г. по описа на Окръжен съд – Сливен, в.н.о.х.д. № 118/ 2018 г. по описа на Бургаския апелативен съд и н.о.х.д. № 1007/2018 г. по описа на Върховния касационен съд, завършили с оправдателна присъда, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането- 28.01.2020 г. до окончателното изплащане на сумата. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение- касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК. Твърди се, че при определяне на размера на дължимото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд неправилно е отчел и преценил фактите и обстоятелствата, имащи значение за това и определеното от него обезщетение не отговаря на критерия за справедливост, предвиден в разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. Иска се отмяна на въззивното решение му в обжалваната част и постановяване на ново решение, с което размерът на присъденото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди да бъде намален.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от И. С. Д., ЕГН **********, чрез пълномощниците му по делото адв. А. С. и адв. Юлиана Тръпчева, с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

С жалбата на И. С. Д. въззивното решение се обжалва в частта му, с която е било потвърдено Решение № 249 от 07.07.2023 г., постановено по гр.д. № 701/2022 г. по описа на Окръжен съд- Стара Загора, в частта му, с която е отхвърлен предявеният от него против Прокуратурата на Република България иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над уважения размер от 100000 лв. до пълния му предявен размер от 200000 лв. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение в отхвърлителната му част- касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК. Твърди се, че при постановяването му въззивният съд не е обсъдил доводите му и не е изложил мотиви въз основа на какви обстоятелства е приел, че присъденото на ищеца обезщетение не следва да бъде увеличено. Иска се отмяна на решението в отхвърлителната му част и постановяване на ново решение, с което предявеният иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди да бъде уважен за разликата над 100000 лв. до предявения размер от 200000 лв.

Срещу подадената от И. С. Д. касационна жалба не е постъпил отговор от Прокуратурата на Република България.

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 от ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, поради което са процесуално допустими.

С определение №4930 от 31.10.2024г. по настоящото гр. д. №892/2024г. на ВКС, четвърто гражданско отделение, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по въпросите относно критериите и обстоятелствата, които са от значение за определяне дължимото обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на незаконно обвинение, при предявен иск по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, и за 2 задълженията на въззивната инстанция при определянето му да обсъди доводите и възраженията на страните и да изложи собствени мотиви по съществото на спора.

Касационното обжалване следва да се допусне, за да бъде извършена проверка за съответствието на въззивното решение с Постановление № 4/1968г. на Пленума на Върховния съд, т. 2 от ТР № 1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., т. 19 от ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС по тълк. д. № 1/2000г., както и с формираната практика на ВКС по приложението на чл.52 от ЗЗД в случаите на ангажиране на отговорността на държавата по чл.2 от ЗОДОВ за дейност на правозащитните органи.

Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата, с оглед правомощията си по чл.293 от ГПК, приема следното:

По правните въпроси, по който е било допуснато касационното обжалване:

Съгласно задължителните указания, дадени в т. ІІ от Постановление на Пленума на Върховния съд № 4/68г . понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, като в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Така дадените в постановлението указания са доразвити във формираната практика на ВКС по приложението на чл.52 от ЗЗД в случаите на ангажиране на отговорността на държавата по чл.2 от ЗОДОВ за дейност на правозащитните органи /Решение №281 от 30.11.2018г. по гр. д. № 582/2018 г. на ІV ГО на ВКС, № 233 от 13.01.2020 г. по гр. д. № 1482/2019 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 50077 от 16.05.2023 г. по гр. д. № 937/2022 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 150 от 20.12.2018 г. по гр. д. № 871/2018 г. на ІІІ ГО на ВКС;

Решение №146 от 07.10.2020г. на ВКС по гр. д. 4129/2019г., четвърто г.о.; Решение№ 253 от 27.10.2016г. на ВКС по гр.д.№457/2016г., четвърто г.о.; Решение №145 от 27.09.2022г. на ВКС по гр.д. № 3365/2021г., четвърто г.о.; Решение № 179 от 09.01.2019г. на ВКС по гр.д. № 4551/2017г., трето г.о. и много други/. Съгласно същата, за да определи справедливо обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно предприето наказателно преследване, съдът следва да вземе предвид данните за личността на увредения, за предишни осъждания, за начина му на живот и обичайната среда; за тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението; за продължителността на наказателното производство и наложените мерки на процесуална принуда, за отражението върху личния, обществения и професионалния живот на лицето; за разгласата и отзвука в общественото пространство; за това стигнало ли се е до разстройство на здравето и ако има такова- трайно ли е увреждането и каква е медицинската прогноза за развитието му, както и общественоикономическите условия в страната и стандарта на живот. Отчитайки посочените критерии, съдът е длъжен да определи обезщетение само за тези неимуществени вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането. Доколкото въззивният съд е длъжен да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, той дължи да посочи в 3 мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, като извърши преценка за съответното приложение на критериите, посочени в ППВС № 4/1968 г., по конкретното дело.

Обезщетението за неимуществени вреди от конкретния деликт се определя глобално- за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. Справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези, но като се има предвид, че във всяко решение размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя след преценка на конкретните, различни за всеки случай обстоятелства, относими към търсената обезвреда.

Паричният еквивалент на неимущественото увреждане съдът определя към датата на деликта, изхождайки от обществено-икономическите условия в страната, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането. Размерът на присъденото обезщетение не може да служи като източник за неоснователно обогатяване, а трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост, което не е абстрактно понятие, а се базира винаги на конкретни факти и на конкретна преценка за стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Следва да се отчита и това, че осъждането за заплащане на обезщетение съдържа в себе си признание за незаконността на деянието, от което са причинени вредите, което само по себе си е вид морално обезщетяване, наред с паричното.

По въпроса за дейността на въззивната инстанция и задължението й при самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, след обсъждане на доводите и възраженията на страните, да изложи собствени мотиви по съществото на спора, е налице задължителна практика на ВКС- т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК, ВКС, както и множество решения, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, включително посочените от касатора. В нея се приема, че съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235 от ГПК въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото,очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения, като изпълнението на посочените задълженияза обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса.

По касационните жалби:

С обжалваното въззивно решение Апелативен съд- Пловдив е приел, че ищецът И. С. Д. е заемал длъжността началник на сектор „Борба с организираната престъпност“ - Стара Загора към ГДБОП- МВР. С постановление от 05.07.2016 г. по пр.пр.

№ СП-2789/2016 г. на Районна прокуратура - Стара Загора против ищеца било образувано 4 досъдебно производство №256/2016 г. за това, че през 2016 г. в гр. Стара Загора е склонявал длъжностни лица от прокурорските и съдебни органи в съдебен район Стара Загора да нарушат свои служебни задължения във връзка с правораздаването, което е престъпление по чл. 289 от НПК. На 04.08.2016г. били извършени обиск на И. Д. и претърсване и изземване, като са иззети вещи и книжа, организирана е физическа охрана на помещение и запечатване със стикер на кабинета на ищеца. С постановление от 21.10.2016 г. ищецът е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 282, ал. 2 от НК във вр. с ал. 1 и чл. 26, ал. 1 от НК и по чл.

289 от НК, взета му е мярка за неотклонение „подписка“ и той е поел задължение да не напуска местоживеенето си без разрешение на съответния орган, като постановлението е предявено на Д. на 28.10.2016 г. На 04.11.2016г. е предявено разследването, като материалите от досъдебното производство са предоставени на обвиняемия и защитниците му за запознаване. На 22.11.2016 г. в Окръжен съд- Стара Загора е внесен обвинителен акт против И. Д., като след отвод на всички съдии от съда с определение на Върховния касационен съд, делото е изпратено за разглеждане на Окръжен съд- Сливен, където на 08.12.2016 г. е образувано като н.о.х.д. № 606/2016г. С присъда № 5/16.01.2018 г. Окръжен съд- Сливен признал И. Д. за виновен по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 289 от НК и му наложил наказание „лишаване от свобода“ за срок от една година, изпълнението на което е било отложено за срок от 3 години, считано от датата на влизане в сила на присъдата, а по обвинението за извършено престъпление по чл. 282, ал.