Решение № 3609 от 10.06.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3609 гр. София, 10.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пепа Маринова-Тонева

Членове:

Василена Дранчовска

Цветомир М. Минчев при участието на секретаря Яна Огн. Лалова като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20241100511811 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ответницата Т. П. Е. срещу решение № 12784 от 28.06.2024 г., постановено по гр. дело № 23937/2023 г. по описа на СРС, 38 състав, с което са уважени предявените от „Топлофикация София“ ЕАД положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД за сумата от 1524,86 лева, главница, представляваща стойност на незаплатената топлинна енергия за периода от м.

05.2020 г. до м. 04.2022 г., ведно със законната лихва от 20.01.2023 г. до окончателното изплащане на вземането, за сумата от 128,10 лева, мораторна лихва за забава за периода от 15.09.2021 г. до 10.01.2022 г., както и за суми за дялово разпределение: 33,68 лева, главница за периода от м. 05.2020 г. до м. 04.2022 г., ведно със законната лихва от 20.01.2023 г. до окончателното изплащане на вземането, и 5,13 лева, лихва за забава за периода от 16.07.2020 г. до 10.01.2023 г, за които суми е издадена заповед за изпълнение от 26.01.2023 г. по ч.гр.д.

№ 3232/2023 г. по описа на СРС, 38 състав.

Във въззивната жалба са развити оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост с твърдения, че въззивницата не е потребител на топлинна енергия в имота поради липса на подадена молба-декларация за 1 откриване на партида, като задължено лице бил вещният ползвател, а не формалният собственик на жилището. Въззивницата счита, че липсват доказателства за валидно извършена услуга дялово разпределение в сградата и за наличие на основание таксата за тази услуга да се дължи на ищеца. Поддържа, че не е изпаднала в забава и не дължи мораторно обезщетение поради липсата на публикуване на фактурите на интернет страницата на дружеството, както и на предвиден ред за плащане на таксата за дялово разпределение. Ето защо моли за отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на предявените искове в цялост.

Въззиваемият „Топлофикация София“ ЕАД подава отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. Счита, че решението е правилно и моли същото да бъде потвърдено.

Третото лице-помагач на страната на въззиваемия „Далсия Елвеко“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е частично неправилно поради следните съображения:

По делото е установено, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост (в която се намира процесният имот) е била присъединена към топлопреносната мрежа. От приетите по делото писмени доказателства (договор за продажба на държавен недвижим имот от 10.05.1982 г., удостоверение за идентичност на лице с различни имена, съобщение за вписване на възбрана, списък на етажните собственици в сградата към протокол от ОС на ЕС, справка от имотния регистър) се установява, че собственик на описания топлоснабден имот, представляващ апартамент № 62, находящ се в гр. София, ж.к.

„Надежда I част“, **** (****), ****, с клиентска партида с абонатен номер при ищеца 126081, е Т. П. Е. (с предишна фамилия Х.), която го е придобила по договор за продажба от държавата през 1982 г.

Съгласно разпоредбите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ потребител, респ. битов 2 клиент на топлинна енергия през процесния период е физическо лице – ползвател или собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си. Следователно, ответницата се явява потребител на доставената в апартамента топлинна енергия, респ. задължено лице за заплащане на цялата й стойност като клиент на топлинна енергия за битови нужди в него, доколкото е била единствен собственик на топлоснабденото жилище през целия процесен период. В този смисъл, възраженията й за липса на молба-декларация за откриване на партида са неотносими – доколкото тя е единствен собственик на имота и липсват данни за трето лице, което да притежава ограничени вещни права върху жилището, ответницата е придобила качеството потребител на топлинна енергия по силата на закона и е без значение дали е подала молба за отриване на партида на нейно име (каквато вероятно е подадена предвид обстоятелството, че партидата за аб. № 126081 се води именно на Т. П. Е.).

Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР (писмена форма на договора не е предвидена). Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите (чл. 150, ал. 2 от закона). В случая несъмнено е, че общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани.

Съответно според нормата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ в срок от 30 дни след влизането в сила на общите условия потребителите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия. По делото не са релевирани подобни твърдения, нито има данни, че ответницата е упражнила правото си на възражение срещу Общите условия. Поради изложеното, първоинстанционният съд правилно е приел, че между Т. П. Е., от една страна, и ищеца, от друга страна, са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия, за периода м. 05.2020 г. – м. 04.2022 г.

Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите (чл. 142, ал. 2 ЗЕ). Според чл. 145, ал. 1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери, се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти, като в случая етажните собственици на процесната сграда са възложили извършването на индивидуално измерване на потреблението на топлинна енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода на третото лице- 3 помагач „МХ Елвеко“ ЕООД (с актуално наименование „Далсия Елвеко“ ЕООД) и тази дейност несъмнено е била реално осъществена предвид приложените по делото писмени доказателства – изравнителни сметки за отоплителни сезони 2020 г. – 2021 г. и 2021 г. – 2022 г.

Във въззивната жалба не са изложени конкретни доводи срещу количеството доставена топлинна енергия и размера на претендираните и присъдени суми, поради което въззивният съд не следва да излага изрични мотиви в тази насока. При установеното облигационно правоотношение между страните първоинстанционният съд е съобразил обстоятелството, че с отговора на исковата молба не е оспорено количеството потребена енергия в имота и е уважил претенциите за главница за топлинна енергия в размер на 1524,86 лв. за периода м.

05.2020 г. – м. 04.2022 г. Претендираните вземания не са погасени по давност, тъй като тригодишният давностен срок за най-рано падежиралото вземане (това за м. 05.2020 г.) е започнал да тече от настъпване на изискуемостта му на 15.07.2020 г. (арг. чл. 114, ал. 1 ЗЗД) и е бил прекъснат, преди да изтече, с подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на 20.01.2023 г., от когато установителните искове за вземанията се считат предявени (арг. чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 116, б. „б“ ЗЗД).

Към посочената сума, представляваща стойността на потребената топлинна енергия в имота, следва да се добавят дължимите годишни такси за извършваната услуга за дялово разпределение в размер на 33,68 лв. за периода м. 05.2020 г. – м. 04.2022 г. (съгласно приетите по делото писмени доказателства – л. 36 от делото на СРС), които съобразно разпоредбите на чл. 22, ал. 2 и чл. 36 от ОУ, чл. 61, ал. 1 Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването и на чл. 10 от Общите условия на договорите между „Топлофикация София” ЕАД и търговец за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия между потребителите в сграда – етажна собственост се заплащат от потребителите на топлинна енергия на ищцовото дружество, което от своя страна заплаща цената за извършените услуги на дружествата за дялово разпределение.

По отношение режима на забавата за дължими суми за топлинна енергия, консумирана през процесния период, са приложими Общите условия на ищеца, одобрени с Решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР, като противно на доводите във въззивната жалба, съобразно клаузите на тези ОУ за поставяне на длъжника в забава не е необходимо публикуване на фактурите на интернет страницата на дружеството. Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия от 2016 г., клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, като лихва за забава на основание чл. 33, ал. 4, вр. с ал. 2, вр. чл. 32, ал. 3 от Общите условия от 2016 г. започва да се начислява едва след изтичане на 45-дневен срок след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца. В случая падежът на задължението за заплащане стойността на топлинна енергия е изрично определен – с изтичане на 45-дневен срок след изготвяне на изравнителните сметки след края на отоплителния сезон, като по общите правила на договорната свобода страните са овластени да уговорят падеж на задълженията си с договора, респ. с общите условия към него.

4

Предвижда се лихва да се дължи след установяване на окончателния размер на задължението, с оглед на което и след настъпване на падежа купувачът изпада в забава и дължи обезщетение в размер на законната лихва върху действително потребеното количество топлинна енергия, а не върху прогнозните сметки (арг. чл. 84, ал. 1 ЗЗД).

С оглед на изложеното, доводите на въззивницата за липса на изискуемите по ОУ предпоставки за изпадането й в забава по отношение на главницата за потребена топлинна енергия са несъстоятелни – според приложимите ОУ, не се изисква публикуване на фактурите в интернет, тъй като е уговорен падеж на задължението, като процесният период на акцесорната претенция започва с изтичане на уговорения срок – 45 дни след издаване на общата фактура на 31.07.2021 г., т.е. от 15.09.2021 г. и до посочената крайна дата 10.01.2023 г. е дължимо мораторно обезщетение върху установения главен дълг в размер на търсената сума от 128,10 лв. По отношение на цената за услугата дялово разпределение липсва предвиден срок за плащане от страна на потребителя на топлинна енергия, поради което длъжникът изпада в забава след покана – арг. чл. 84, ал. 2 ЗЗД. По делото не са представени доказателства за отправена покана от кредитора за плащане на това задължение от дата, предхождаща подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, поради което акцесорната претенция в тази част се явява неоснователна и възраженията на въззивницата, че не е изпаднала в забава по отношение на това главно задължение, са основателни.