Решение № 7057 от 20.11.2025, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 7057 гр. София, 20.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Димитър К. Демирев

Мария В. Атанасова при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Димитър К. Демирев Въззивно гражданско дело № 20251100500095 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20129451/18.09.2024 г., постановено по гр.д. № 16113/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 166 с-в, съдът е признал за установено на основание чл.124 ГПК вр. чл.79 ЗС по отношение на „Кремиковци“ АД (в несъстоятелност), че А. Н. Т., Р. Т. С. и Н. Т. С., конституирани като наследници на мястото на починалия на 01.04.2022г. в хода на процеса ищец Т.

С. Т., са собственици въз основа на давностно владение на следния имот: сграда с идентификатор № *** по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-4/09.03.2016г, на ИД на АГКК, със застроена площ от 100кв.м., състояща се от три стаи, кухня и сервизни помещения, върху мазета (антре и три помещения), с административен адрес: гр.****. Със същото решение е отхвърлен приетите за съвместно разглеждане насрещни осъдителни искове по чл.79, вр. чл.228 ЗЗД и чл.86 ЗЗД за осъждане А. Н. Т., Р. Т. С. и Н. Т. С., да платят на „Кремиковци“ АД (в несъстоятелност) сумите: 876.96лв., представляваща главница за незаплатени наемни вноски по Договор за наем от 14.09.1998г. за периода от 01.11.2018г. до 31.10.2021г., ведно със законната лихва от 02.12.2021г., сумата от 100лв., представляваща мораторна лихва за 1 периода от 01.12.201г. до 21.11.2021г., както и съединените под условията на евентуалност искове по чл.59 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неоснователно обогатяване поради ползване на имота без основание в размер на 18 000лв. за периода от 01.11.2016г. до 31.10.2021г., ведно със законната лихва от 02.12.2021г. до изплащане на вземането. „Кремиковци“ АД (в несъстоятелност) е осъдено да плати разноски в размер на 2281.47лв., както и 819.08лв. държавна такса по сметка на СРС.

Срещу така постановените решение е депозирана въззивна жалба вх.№ 25022765/28.10.2024г. от ответника в първоинстанционното производство „Кремиковци“ АД (в несъстоятелност), с което се атакува решението в цялост.

Изложило е съображения, че решението е необосновано и постановено в нарушение на процесуалните правила и на материалния закон. Твърди се, че по делото било доказано, че процесният имот е бил предаден по силата на договор за наем, който нямало данни страните да е бил прекратен. Неправилно СРС приел, че същият бил прекратен на 27.12.2000г. със сключването на предварителен договор, доколкото в чл.5 от същия било предвидено, че въззивникът се задължава да преустанови събиране на наема от деня на заплащане на цената на имота, но необосновано СРС приел, че цитираната клауза изразява ясно и недвусмислено волята на страните, че прекратяват наема. Твърди се, че ищецът /наследниците му/ през цялото време са били държатели, а не владелци, въз основа на предварителния договор и не са станали собственици въз основа на придобивна давност. Отделно от това, на 31.05.2010г. с обявяване „Кремиковци“ АД в несъстоятелност и вписване решението в ТР било налице прекъсване на давността по чл.116, б. „в“ ЗЗД с оглед предприетото действие по универсално принудително изпълнение.

Вписването на общата възбрана представлявало действие по принудително изпълнение, прекъсващи давността, т.е. дори да се приеме, че на 27.12.2000г. започнала да тече придобивна давност, то същата била прекъсната на 31.05.2000г. с налагането на общата възбрана, съответно извършване на всякакво изпълнително действие по универсалното принудително изпълнение.

На следващо място, по делото липсвали доказателства за наличие на намерение за свое на имота от Т. Т., което се потвърждавало и от молбата му от 18.05.2018г., с която признавал, че е наемател и предлагал да закупи имота, а платените до този момент суми да се считат за наеми, което изявление имало проявление като липса на намерение за своене, така и признание по см. на 2 чл.116, б. „а“ ЗЗД. По тези съображения се поддържа, че искът за собственост е неоснователен, съответно при отхвърлянето му се иска уважаване на насрещните искове, както и присъждане на разноски.

Съдът, след като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от Т. С. Т. срещу „Кремиковци“ АД (в несъстоятелност), в която е описано, че от 14.09.1998г. между страните бил сключен договор за наем на процесния имот (ведомствено жилище – сграда без земя), а на 27.12.2000г. бил сключен предварителен договор за продажба на същото, по който на 01.12.2000г. заплатил изцяло цената по договора, но поради бездействието на ответника не се стигнало до сключване на окончателен договор, поради което иска да бъде признат за собственик на основание давностно владение за периода от 22.12.2000г.

(датата на последната вноска) до 23.12.2010г.

Ответникът „Кремиковци“ АД (в несъстоятелност) оспорва иска с твърдения, че ищецът не е преобърнал държането във владение. Във връзка с предварителния договор сочи, че между страните били водени дела по чл.19, ал.3 ЗЗД, приключили с краен съдебен акт, който отхвърля претенциите за сключване на окончателен договор. Ответникът не се дезинтересирал от имота, доколкото с писмо от 05.02.2020г. поканил ищеца да си уредят отношенията. С оглед чл.711 ТЗ вр. обявяване на ответното дружество в несъстоятелност са наведени доводи, че от 31.05.2010г. давността спирала да тече, а с налагане на обща възбрана същата била и прекъсната.

Предявен е насрещен иск по чл.228 ЗЗД за сумата от 977лв., от които 876,96лв. главница (неплатени наемни вноски за периода от 01.11.2018г. до 31.10.2021г.) и 135.04лв. мораторна лихва (от 01.12.2018г. до 21.11.2021г.), а при условията на евентуалност 18000лв. по чл.59 ЗЗД (за периода от 01.11.2016г. до 31.10.2021г.). В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на насрещния иск, който се оспорва по основание.

По делото са приети като писмени доказателства договорът за наем на жилище от 14.09.1998г., предварителният договор за продажба на недвижим имот от 27.12.2000г., в чл.2 от който е описано, че цената на имота възлиза на сумата от 10513.14лв., която била платена изцяло от купувача към датата на 3 сключване на договора, а в чл.5 от същия е описано, че продавачът се задължава да преустанови събиране на наем от купувача от деня на заплащане на цената на имота. Приети са и две вносни бележки съответно от 01.12.2000г. и 22.12.2000г. общо за сумата от 10513.14лв.

Приета е молба от ищеца до ответника от 18.05.2018г., в която е описан сключеният договор за наем, сключеният предварителен договор и внасяне на продажната цена, така и че не е прехвърлена собствеността, поради което и с оглед факта, че той и семейството му живеели непрекъснато и необезпокоявано в имота се иска снабдяване с н.а. за собственост за купения имот, а ако това бъде отхвърлено – да закупи отново имота, като същият бъде прехвърлен по надлежния ред.

Като писмено доказателство е прието и писмо от 05.02.2020г., с което ищецът се кани да се яви при ответника за уреждане на статута и отношенията по повод процесния имот.

Приети са съдебните актове по водения процес по чл.19, ал.3 ЗЗД от ищеца срещу ответника (искът е отхвърлен, доколкото ищецът не е доказал, че ответникът е собственик на процесния имот), приключил с определение № 75/14.02.2011г. по т.д. № 604/2010г. на ВКС, с което не е допуснато до касационно обжалване решение на СГС по гр.д. № 5331/2009г.

Приет по делото е АДС № 9279 – 1662 от 31.12.1975г., от който се установява, че ответникът е собственик на процесната сграда.

В хода на делото (на 01.04.2022г.) е починал първоначалният ищец Т. С.

Т., като на основание чл.227 ГПК са конституирани наследниците му по закон – А. Н. Т. (съпруга), Р. Т. С. (дъщеря) и Н. Т. С. (син), които с молба от 26.06.2023г.(л.151 и сл.) са уточнили квотите си (4/6 ид.ч. за преживялата съпруга и по 1/6 за всяко едно от децата).

Събрани са гласни доказателствени средства чрез разпит на св. В., който дава показания, че с първоначалния ищец били колеги и в предприятието на ответника от 1999г., така и приятели и често посещавал имота, в който ищецът живеел непрекъснато от 1999г., вкл. поддържал къщата, а след смъртта му неговото семейство продължило да живее там, без да има информация да са напускали жилището през този период. Първоначално ищецът бил настанен в имота, но знаем за желанието му да бъде закупен имота, но няма информация за сключен договор, както и за други плащания.

4

Разпитан като свидетел е и св. В., чиито показания следва да се ценят по чл.172 ГПК /с оглед обстоятелството, че към момента на даване на показанията е в трудово правоотношение с ответника/, който дава показания, че между ищеца и ответното дружество имало договор, след което имало опит за покупка с предварителен договор, вкл. ищецът превел пари на ответното дружество въз основа на предварителния договор, който не бил осъществен до край и били продължени наемните отношения, като имотът се водил в активите на дружество, а наемните вноски били прихващани от сумите по предварителния договор. След 2018г. ищецът отново изявил желание да закупи имота на база договора за наем. Нямало подписан втори договор за наем, нито дела от ответното дружество срещу ищеца за ревандикиране на имота.

По делото е прието заключение на вещо лице по допусната КСчОЕ, което съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено, от което се установява, че мораторната лихва върху дължимите наемни вноски за периода от 01.11.2018г. до 31.10.2021г. е в размер на 131.37лв., а размерът на средния пазарен наем за периода от м.10.2016г. до м.10.2021г. е в размер на 21414лв.

По делото е прието и заключение на вещо лице по допусната СТЕ, което съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено, от което се установява, че за процесната сграда, през нея минавала улична регулационна линия, както и било предвидено изграждане на подземни гаражи, които предвиждания не били реализирани.

Софийският районен съд е приел, че първоначалните искове са основателни по съображения, че със сключване на предварителния договор и заплащане на договорената цена е налице манифестирано намерение за своене, т.е. промяна в намерението на ищеца спрямо ответника, поради което е доказал фактическия състав на придобивното основание придобивна давност от 27.12.2000г. Отхвърлени са възраженията, че основанието на осъществяване на фактическата власт е договорът за наем, с оглед сключения предварителен договор, а обстоятелството, че искът по чл.19, ал.3 ЗЗД бил отхвърлен не лишава ищеца от намерението му за своене на вещта, така и през време на процеса по чл.19, ал.3 ЗЗД придобивна давност тече, доколкото предявяването на иска обективира признание на владелеца, че упражнява фактическа власт върху чужда вещ и готовността му да придобие 5 собствеността на деривативно основание преди изтичане на давностния срок, но не представлява признание по см на чл.116, б. „а“ ЗЗД, доколкото не изключва намерението за своене, нито преустановява упражняването на фактическа власт. Изводът, че намерението за своене през периода не било променено, не се разколебавал и от молбата от 18.05.2018г., доколкото в същата се изразява воля за придобиване правото на собственост върху сградата. Възражението, че с общата възбрана при открито производство по несъстоятелност се прекъсвало течението на сроковете за придобивна давност е прието за неоснователно по съображения, че не се ползва с действие по спиране/прекъсване на придобивната давност. С оглед изхода на делото по главния иск са приети за неоснователните насрещните искове.

С оглед на така установената фактическа обстановка, съдът намира от права страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивния съд се произнася служебно по валидността на решението а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси въззивния съд е ограничен от посоченото в жалбата.