Решение № 780 от 03.06.2024, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 780 гр. Русе, 03.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Т. Т. Илиева при участието на секретаря Миглена Ц. Кънева като разгледа докладваното от Т. Т. Илиева Гражданско дело № 20234520106628 по описа за 2023 година

Ищцата Т. С. Ц. твърди, че на 18.05.2022 г. сключила Договор за паричен заем № 17013204 с ответното дружество ,,Адессо Кредит България" ЕООД. По силата на договора, „Адессо Кредит България" ЕООД поело задължението да й предостави парична сума в размер на 350 лв., а тя се задължила да върне заемната сума, както и възнаградителна лихва и други такси и разходи, както следва: Общ размер на кредита 350 лв.; ГПР - 41,19 %; Фиксиран годишен лихвен процент на заема – 35 %; Лихвен процент на ден, приложим при отказ от договора - 0,11 %; Брой погасителни вноски – 6 месечни вноски; Размер на погасителната вноска - 64,43 лв.; Неустойка за непредоставено обезпечение, съгласно чл. 4 ДПЗ - 171,42 лв., като неустойката се заплаща разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска, като към размера на месечната вноска от 64,43 лв. се добавя допълнителна сума от 28,57 лв. Обща сума, дължима по кредита - 386,58 лв. без включена неустойка и 558 лв. с нея.

Счита процесният договор за потребителски заем изцяло недействителен, поради наличие на няколко от хипотезите, регламентирани в чл. 22 ЗПК. В същия бил предвиден ГПР, но само като абсолютна процентна стойност - 41,19 %, без да са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, каквото било изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Счита, че кредиторът е длъжен да спази законовите изисквания при изчисляване на ГПР по формула, чиито компоненти са регламентирани изрично в ЗПК. В случая това изискване не било спазено. В процесния ДПЗ липсвала конкретизация относно начина, по който е формиран посоченият ГПР, което водело до неяснота относно 1 включените в него компоненти, а това от своя страна било нарушение на основното изискване за сключване на договори по ясен и разбираем начин /чл. 10, ал. 1 ЗПК/. В чл. 2, т. 8 действително било указано, че ГПР на заема не включва възможни разходи за събиране на вземането, лихви за забава и неустойки за неизпълнение. При липса на данни за наличие на други разходи по кредита, можело да се направи извод, че единственият разход за потребителя би следвало да бъде предвидената възнаградителна лихва, като при това положение не ставало ясно как е формиран ГПР от 41, 19 %, тоест какво друго е включено в ГПР извън фиксирания годишен лихвен процент от 35 %. Неясното определяне на ГПР било самостоятелно основание за нищожност на договора, съгласно чл. 22 ЗПК.

Процесният ДПЗ не отговарял и на изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК, тъй като бил съставен по неясен и неразбираем за потребителя начин с оглед обстоятелството, че потребителят следвало още във фазата на преддоговорните отношения, а на още посилно основание - при сключване на окончателното споразумение, да е наясно какво е точното оскъпяване на финансовия ресурс. Тъй като критерият, спрямо който потребителят можел да се ориентира за действителното оскъпяване на кредита, бил ГПР, то ако той бъде посочен неточно и неясно, какъвто бил и настоящият случай, налице било нарушение на чл. 10, ал. 1 ЗПК и потребителят бил въведен в заблуждение относно действителната цена на отпуснатия заем.

В чл. 11, ал. 1, т. 11 и 12 от ЗПК законодателят предвидил като условие за действителност на договорите за потребителски кредити наличие на подробен погасителен план, а в случая такъв липсвал, поради което процесният договор за заем бил недействителен и на това основание.

Такъв се явявал и договор за потребителски кредит, в който не бил изрично уговорен лихвен процент на ден - чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК, както и договор, сключен при Общ условия, без да включва Общи условия, подписани на всяка страница от потребителя. Счита, че и тези условия не са изпълнени, поради което по силата на ЗПК, процесният договор за заем бил изцяло недействителен. В чл.

2, т. 6.1 от процесния договор бил регламентиран само лихвен процент на ден, приложим при отказот договора, от 0,11 лв. В чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК било предвидено, че договорът за потребителски кредит задължително трябва да съдържа лихвен процент на ден, но той не можел да се определя под условие, каквото в случая било отказът от договора. Т.е., в процесния договор липсвал задължителен реквизит лихвен процент на ден, който не зависи от друго условие.

Договорът противоречал на общите разпоредби на материалния закон, тъй като бил сключен при нарушение на добрите нрави. В чл.4, ал.2 кредиторът, който бил икономически по-силната страна, включил едностранно определена от него 2

„неустойка" в размер на 171,42 лв., тоест 50 % от заемната сума, която се дължала от потребителя при неизпълнение на задължение от страна на последния да предостави обезпечението по чл. 4, ал. 1 ЗПК. Това обезпечение само по себе си се дължало от кредитополучателя - потребител, ако желае да ползва изброените в чл. 4, ал. 1 ,,услуги“, които по същество били такива по управление на кредита и следователно, по силата на ЗПК, кредиторът не можел да събира такси за услуги по усвояване и управление на кредита, а още по-малко да иска да бъдат обезпечени и да налага едностранно определени от него „неустойки" при непредоставяне на обезпечение при абсурдни условия. С клаузата, предвиждаща „неустойка" за непредоставено обезпечение за хипотетично преодставяне на „услуги", се целяло заобикаляне на материалния закон и de facto тази неустойка представлява скрита лихва или такса по усвояване и управление на кредита, с която се заобикалял материалният закон, а именно — фиксирания таван на ГПР. Въпросната неустойка изначално била включена и в таблицата, озаглавена „погасителен план", тоест кредиторът бил наясно, че ищцата не би могла да предостави обезпечението в чл. 4, ал. 1 ДПЗ и реално с тази сума се оскъпявал отпуснатият финансов ресурс. Клаузата, регламентираща договорна лихва в размер на 35 %, също била нищожна поради противоречие с добрите нрави. Съгласно константната съдебна практика, клауза, в която договорната лихва надвишавала трикратния размер на законната, се приемала за нищожна поради противоречие с добрите нрави. Твърди, че кредиторът не би предложил и не би сключил процесния Договор за паричен заем без включване в него на посочените по-горе две нищожни клаузи — за неустойка при непредоставено обезпечение в размер на 171,42 лв., както и договорна лихва в размер на 35 %. Тези две нищожни клаузи били съществени за целия договор и ако кредиторът не ги бе включил, то не би имал интерес от сключването му.

Ищцата твърди, че е налице нищожност и на отделни клаузи в процесния договор за заем. По отношение на клаузата за неустойка в размер на 171,42 лв. /чл. 4, ал. 2 от Договора за заем/ счита, че същата е нищожна по смисъла на ЗЗП,тъй като представлява неравноправна клауза в потребителски договор; същата представлявала уговорка във вреда на ищцата, не отговаряла на изискването за добросъвестност и водела до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Неустойката била в размер 50 % от главницата и се дължала в случай на непредоставено обезпечение на допълнителни услуги /които били такива по управление на кредита/, регламентирани в чл. 4, ал. 1 от ДПЗ. Изброените в чл. 4, ал. 1 ДПЗ услуги, а именно — възможности за отлагане или намаляване на погасителни вноски, смяна на падеж, улеснена процедура за получаване на допълнителни средства, реално не били предоставяни от кредитора, нито ползвани от ищцата. На още по-силно основание това били услуги по усвояване и управление на кредита, за които според чл.

10а, ал. 2 от ЗПК кредиторът няма право да събира такса, още по-малко да изисква обезпечения за такива услуги от кредитополучателя. Задължаването на икономически 3 по-слабата страна да заплаща неустойка за нещо, което по закон не дължи, било абсолютно противоправно поведение от страна на дружеството-кредитор, като основната цел на въпросната „неустойка" била допълнително оскъпяване на финансовия ресурс с още 50 %, които не били включени в изчисляване на окончателния размер на ГПР. Клаузата за неустойка била нищожна и поради заобикаляне на ЗПК, който от 2014 г. фиксирал таван на ГПР. Чрез подобни клаузи за всевъзможни такси и/или неустойки /които били скрити лихви/, кредитните дружества правели опити да заобиколят Закона и отново да достигнат високите нива на лихвите по кредитите, които прилагали преди изменението на ЗПК във връзка с максималния размер на ГПР. С оспорваната клауза на потребителя било наложено да я приеме без да има възможност предварително да се запознае с нея, без да може да прецени икономическите последици от сключването на договора при наличието на клаузи, които не са индивидуално уговорени. Така кредиторът задължавал кредитополучателя при непредоставено „обезпечение" за допълнителни услуги, за които не може да събира по закон никакви такси, да заплати неустойка, чийто размер далеч надхвърлял функциите й и водел до обогатяване на кредитора. Ищцата се позовава на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, съгласно който неравноправна е всяка клауза в договор, сключена с потребител, която задължава потребителя при неизпълнение на негови задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. От текста на чл. 4, ал. 1 от Договора за паричен заем се установявали изискванията към обезпеченията, както и краткия срок, в който трябвало да се представят, които граничели с абсурда по отношение възможността на потребителя - заемополучател да ги изпълни, а още повече, че се изисквали за обезпечение на услуги, за които по ЗПК не се дължат никакви такси от кредитополучателя. Нищожна поради противоречие с добрите нрави била и клаузата, регламентираща фиксиран размер на договорната лихва от 35 %.

Допустимият размер на договорната лихва не можел да надвишава трикратния размер на законната лихва, каквато била константната практика на ВКС, а в случая годишната лихва била над 3 пъти законната лихва за периода.

Претендира да бъде постановено решение, с което да се прогласи нищожността на договор за паричен заем № 17013204/18.05.2022 г., сключен между ищцата и „АДЕССО КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, а в условие на евентуалност, ако се приеме, че процесният договор за паричен заем е действителен, моли да бъдат прогласени за нищожни отделни клаузи, регламентиращи фиксиран годишен лихвен процент по заема от 35 %, както и заплащане на неустойка в размер на 171,42 лв. при непредоставяне на обезпечения.

В срока по чл.131 ГПК ответникът „Адессо Кредит България“ ЕООД, гр.Ботевград, оспорва допустимостта на иска поради липсата на правен интерес.

Ищцата изпълнила частично задълженията си по договора, като заплатила сумата от 85.71 лева, дължима като неустойка по неустоечната клауза и 25.84 лева като 4 договорна лихва, а в ИМ били инвокирани възражения за недействителност и на двете клаузи. Ищцата нямала правен интерес от установителен иск, тъй като разполагала с по-ефективен способ за защита – осъдителен иск за връщане на платените суми за неусотйка и договорна лихва. Поради това моли производството да бъде прекратено.

Претендира направените разноски. Намира иска и за неоснователен по съображения, подробно изложени в отговора.

Съобразявайки становищата на страните, събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение и приложимия закон, съдът прие за установено от фактическа страна, следното:

На 18.05.2022 г. между Т. С. Ц. и „Адессо кредит България“ ЕООД е сключен Договор за паричен заем № 17013204, с който заемодателят предава в собственост на заемателя сумата от 350 лв., а последният се задължава да я върне при следните условия: размер на месечната вноска – 64.43 лева; брой месечни вноски – 6; фиксиран годишен лихвен процент – 35 %; лихвен процент на ден, приложим при отказ от договора: 0.11 %, ГПР – 41,19 %; обща сума за плащане – 386.58 лв.