Решение № 871 от 09.06.2023, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 871 гр. Русе, 09.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Николай Ст. Стефанов при участието на секретаря Милена Й. Симеонова като разгледа докладваното от Николай Ст. Стефанов Гражданско дело № 20224520105867 по описа за 2022 година

Предявен е иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр.чл.11, ал.1, т.10 и чл.19, ал.4, вр. чл.22 от ЗПК, а в условията на евентуалност, че клаузата на чл.4 от договор за паричен заем №4413219, сключен на 25.02.2022г. с „Изи Асет Мениджмънт“ АД е нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, чл.143, ал.1 и чл.146 от ЗЗП, както и иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.19, ал.4 от ЗПК и чл.143, ал.1 от ЗЗП по отношение на д оговор за предоставяне на поръчителство №4413219/25.02.2022г. с „Файненшъл България“ ЕООД.

Изложените в исковата молба обстоятелства и формулиран петитум, дават основание на съда да приеме, че е сезиран с искове за прогласяване нищожността на договор за паричен заем и договор за предоставяне на поръчителство.

Ищецът Павел Т. П. твърди, че на 25.02.2022г. сключил с „Изи Асет Мениджмънт“ АД Договор за паричен заем №4413219 със следните параметри: 600 лева – главница; 4 0,37% - ГПР; 35% - ГЛП; срок на погасяване – 15 вноски; сума за възстановяване – 666,60 лева.

Във връзка с чл.4 от Договора, на същата дата, ищецът сключил с „Файненшъл България“ ЕООД Договор за предоставяне на поръчителство 1

№4413219, чрез който обезпечил договора за кредит. Приел да заплати възнаграждение на поръчителя в размер на 323,40 лева, разсрочено на месечни вноски, всяка от които в размер на 21,56 лева. Общото задължение по договора за заем и договора за поръчителство възлизало на 990,00 лева.

Ищецът твърди, че договорът за паричен заем е нищожен на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр.чл.11, ал.1, т.10 и чл.19, ал.4 от ЗПК, а в условията на евентуалност намира за нищожна клаузата на чл.4 от договора. Поддържа, че договорът за предоставяне на поръчителство също е нищожен на основание чл.26, ал.1, пр.3 и чл.26, ал.1, пр.2, вр.чл.19, ал.4 о т ЗПК и чл.143 от ЗЗП. В тази връзка сочи, че в противоречие с разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, ГПР е посочен в абсолютна стойност. Липсвала разписана методика за формирането му. Твърди, че като потребител не можел да разбере какви разходи са инкорпорирани в него и кои от тях са пряко свързани с кредитното правоотношение. Не ставало ясно дали предвиденото за поръчителя възнаграждение е включено в ГПР или е лихва. Заявява, че ГПР е величина, чиито алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване разходите по начин, различен от законния, е недопустимо. Счита, че след като при образуване цената на предоставения финансов ресурс, кредиторът задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, е необходимо по разбираем за потребителя начин да ги индивидуализира. Намира за неясно и съотношението между годишната лихва и ГПР. Приема, че предвид формулировката на понятието „Общ разход на кредита“, дадена в § 1, т.1 от ЗПК, дължимата по договора за поръчителство сума следва да бъде съобразена при формиране общия разход по кредита за потребителя, тъй като договорът за поръчителство е елемент от договора за паричен заем. Прави извод, че чрез уговорките за заплащане допълнителни разходи по Договора за поръчителство се заобикаля нормата на чл.19, ал.4 ЗПК, респективно се нарушава изискването ГПР да не бъде повисок от пет пъти размера на законната лихва.

Ищецът твърди, че при извършена справка в Търговския регистър констатирал че ответниците са свързани лица – „Изи Асет Мениджмънт“ АД бил едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България“ ЕООД.

Печалбата на „Файненшъл България“ ЕООД от извършената търговска дейност (гаранционни сделки) се разпределяла в полза на едноличния собственик – „Изи Асет Мениджмънт“ АД. С договора за поръчителство не се 2 целяло реално обезпечаване задължението на потребителя, доколкото плащайки задължението му, кредиторът плащал вземането си сам на себе си, т.е. договорът за поръчителство оскъпявал допълнително договорът за кредит, въвеждайки допълнително възнаграждение на кредитодателя.

Твърди се в исковата молба , че посочения ГПР не е реално прилагания в отношенията между страните и представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП.

Ищецът излага аргументи и досежно нищожността на клаузата на чл.4 от договора за паричен заем, която задължава потребителя да сключи договор за поръчителство и се явява условие за отпускане на кредита. Счита, че атакуваната разпоредба противоречи на добрите нрави и се явява неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗЗП. Поддържа, че не се явява индивидуално уговорена, тъй като е част от стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателят няма възможност да влияе върху съдържанието им към момента на сключване на договора.

Ищецът развива съображения относно нищожността на договора за поръчителство, като сключен при накърняване добрите нрави, нарушаване нормативно предвидения размер на ГПР и заобикаляне на закона.

Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че:

- Договор за паричен заем №4413219, сключен на 25.02.2022г. с „Изи Асет Мениджмънт“ АД е нищожен на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр.чл.11, ал.1, т.10 и чл.19, ал.4, вр. чл.22 о т ЗПК, а в условията на евентуалност, че клаузата на чл.4 от договора е нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, чл.143, ал.1 и чл.146 от ЗЗП;

- Договор за предоставяне на поръчителство №4413219, сключен на 25.02.2022г. с „Файненшъл България“ ЕООД е нищожен на основание чл.26, а л . 1 о т ЗЗД, вр. чл.19, ал.4 о т ЗПК и чл.143, ал.1 от ЗЗП. Претендира направените по делото разноски.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът „Файненшъл България“ ЕООД е депозирал отговор на исковата молба, в който излага доводи досежно недопустимостта и неоснователността на ищцовите претенции. Приема, че не е налице правен интерес от предявяване на установителните претенции, а процесуалното поведение на ищцовата страна, инициирайки съдебно 3 производство, представлява злоупотреба с право. Заявява, че като финансова институция, дружеството е с основен предмет на дейност: предоставяне на гаранционни сделки по занятие. В това си качество следвало да получава съответно възнаграждение по всяка сключена от него гаранционна сделка.

Ищецът, имайки интерес да изпълни точно задълженията си по договора за паричен заем и да избегне неблагоприятните последици от неизпълнение на задълженията си, потърсил услугите на „Файненшъл България“ ЕООД.

Ответникът оспорва твърдението, че договорът за поръчителство е сключен в противоречие с добрите нрави и в този смисъл излага доводи, позовавайки се на съдебна практика. Поддържа, че с предоставената гаранция, дружеството извършило възмездна услуга в полза на заемодателя, в каквато насока са били изискванията му по договора за заем. Тази гаранционна сделка, изпълнена по занятие била възмездна. Намира за несъстоятелна претенцията договорът за поръчителство да бъде признат за нищожен, на основание чл.26 о т ЗЗД, вр.чл.19, ал.4 ЗПК, тъй като разпоредбите на ЗПК били относими единствено към договори за потребителски кредит, какъвто не е атакувания контракт.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД е депозирал отговор на исковата молба, в който оспорва основателността на ищцовите претенции. Твърди, че предвидените обезпечения в чл.4 от договора не целят заобикаляне нормата на чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй като от тях не възникват разноски по кредита, които следва да бъдат включени в ГПР.

Визирания ГПР не бил по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, определена с постановление на МС и в договора били посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляването му. Оспорва аргументите на ищеца досежно основанията за нищожност на атакуваните клаузи. Навежда правни доводи в подкрепа на тезата, че процесният договор и всички негови клаузи са валидни и не са неравноправни.

Съдът след като съобрази становищата на страните, събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение и приложимия закон, прие за установено следното от фактическа страна:

По делото няма спор и се установява от приложените доказателства, че „Изи Асет Мениджмънт“ АД и П. Т. П. са били обвързани от облигационно правоотношение, основано на

Договор за паричен заем

4

№4413219/25.02.2022г., по силата на който „Изи Асет Мениджмънт“ АД предоставило ищеца заем, със следните параметри: 600 лева – главница;

40,37% - ГПР; 35% - ГЛП; срок на погасяване – 15 вноски; сума за възстановяване – 666,60 лева.

Във връзка с чл.4 от Договора, на същата дата, ищецът сключил с „Файненшъл България“ ЕООД Договор за предоставяне на поръчителство №4413219/25.02.2022г., чрез който обезпечил договора за кредит. Приел да заплати възнаграждение на поръчителя в размер на 323,40 лева, разсрочено на месечни вноски, всяка от които в размер на 21,56 лева. Общото задължение по договора за заем и договора за поръчителство възлизат на 990.00 лева.

Установената по този следните правни изводи: начин фактическа обстановка налага

Анализирайки предмета на договор №4413219/25.02.2022г. и страните по него – физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 о т ЗКИ, предоставяща кредити в рамките на своята търговска дейност, съдът формулира извод , че процесния договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11.

Ищецът поддържа, че договорът за предоставяне на гаранция е нищожен на основание чл.26, ал.1, пр.2 и 3 ЗЗД, вр.чл.19, ал.4 ЗПК и чл.143, ал.1 ЗЗП, тъй като няма еквивалентност между престациите, доколкото сумата по договора за поръчителство – 323,40 лева съставлява допълнителна сума в размер на повече от ½ от сумата по отпуснатия кредит от 600,00 лева и се стига до нарушаване нормативно предвидения размер на ГПР и заобикаляне на закона.

Преценката относно действителността на договор за потребителски кредит и договор за предоставяне на гаранция следва да се извърши, както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на който са сключени договорите. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора, в т.ч. да уговарят такси е неустойки, е ограничена от разпоредбата на чл.9 о т ЗЗД. В този 5 смисъл съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за търговските (т.3 от ТР №1/2009г. по ТД №1/2009г. на ВКС, ОСТК). В случая не може да се приеме, че процесните договорни съглашения отговарят изцяло на изискванията, съдържащи се в глава ІІІ „Договор за потребителски кредит. Форма и съдържание“, чл.9 – чл.11 ЗПК.

Това е така, тъй като съобразно разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредите и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване ГПР по определения в Приложение №1 начин. Съгласно чл.19, ал.1 о т ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР – 40,37%, т.е. формално е изпълнено изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Този размер не надвишава максималния по чл.19, ал.4 от ЗПК, но не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита – възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция, сключен от потребителя с „Файненшъл България“ ЕООД, което съставлява разход по смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗПК. Възнаграждението в полза на гаранта е разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора и е условие за сключване на договора, обективирано в клаузата на чл.4 от същия.