Решение № 1321 от 01.11.2023, Окръжен съд - Пловдив

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1321 гр. Пловдив, 01.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ - 2, в публично заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Николинка Г. Цветкова

Членове:

Елена З. Калпачка

Руска Ат. Андреева при участието на секретаря Пенка В. Георгиева като разгледа докладваното от Руска Ат. Андреева Въззивно гражданско дело № 20235300502299 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба, подадена от В. Т. Д., ЕГН:

**********, чрез адв. И. Н. – ПАК, против решение № 2278 от 22.05.2023 г. постановено по гр. д. № 12653/2022 г. по описа на Районен съд – гр. Пловдив – VI гр. с-в, с което е отхвърлен искът й срещу Т. Ц. Д., ЕГН: **********, за делба на следните недвижими имоти: самостоятелен обект в сграда (за краткост СОС) с кадастрален идентификатор ***.*, заедно с прилежащите СОС с кадастрален идентификатор **** и ½ идеална част от поземлен имот (ПИ) с кадастрален идентификатор ****.

Въззивната жалба е подадена в срок от надлежно упълномощен представител. Същата изхожда от легитимирана страна с правен интерес от обжалването, насочена е против подлежащ на обжалване съдебен акт. Внесена е дължимата държавна такса.

Жалбоподателката В. Д. счита, че първоинстанционното решение е недопустимо поради това, че съдът се е произнесъл по непредявен иск за 1 трансформация на лично имущество с правно основание чл. 21, ал. 1 от Семейния кодекс от 1985 г. (отм.). Поради това моли съда да обезсили първоинстанционното решение и да върне делото на същия съд за произнасяне по предявените претенции.

Евентуално, в случай че не се възприеме оплакването за недопустимост на съдебното решение, в жалбата са изложени доводи за неправилността и необосноваността на първоинстанционния съдебен акт. Неправилно съдът тълкувал волята на страните по предварителен договор от 20.02.1991 г., като стигнал до извода, че с израза „дава“ в него се визира дарение на сумата от 4000 лева от въззивницата на нейния баща и ответник по въззивната жалба, с която той да извърши уравняване на дяловете по протокол за съдебна спогодба от 1991 г., с която придобил процесното имущество по време на брака с майката на В. Д., прекратен през 2004 г. В случая невъзможно било да се приеме, че става дума за дарение, тъй като дарението на бъдещо имущество било нищожно, а и в самия предварителен договор се сочела насрещна престация за дадената парична сума. В отговора на исковата молба ответникът никъде не навел твърдения, че цитираната сума му е дарена, а включването на този извод в решението водело до нарушение на съдопроизводствените правила. На следващо място, първоинстанционният съд не изследвал кога е заплатена сумата за уравнение на дяловете по протокола от 1991 г. Според въззивника този факт е релевантен, тъй като собствеността се придобивала от момента на внасяне на тази сума. Не бил верен изводът на ПдРС, че нотариалният акт от 25.11.1997 г. обективирал окончателен договор, сключен в изпълнение на предварителен договор от 20.02.1991 г., понеже бил изминал значителен период от време (повече от шест години и половина) между двете сделки, а и предметите им се разминавали, което водело на извода, че между договорите няма връзка.

Моли съда да отмени първоинстанционното решение, като вместо него да постанови ново такова, като допусне да се извърши делба на горецитираните имоти при квоти: за В. Д. – ½ идеална част, за Т. Д. – ½ идеална част.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Т. Д.. Той счита жалбата за неоснователна, а решението на съда – за правилно и законосъобразно. Моли съда да потвърди обжалвания съдебен акт.

2

Претендира разноски.

В открито съдебно заседание жалбоподателката В. Д. чрез процесуалния си представител поддържа въззивната жалба.

В открито съдебно заседание въззиваемият Т. Д. чрез процесуалния си представител поддържа отговора на въззивната жалба.

Като обсъди събраните по делото доказателства и взе предвид становищата на страните, настоящият съдебен състав намира за установено от фактическа и правна страна следното:

При извършената служебна проверка съгласно чл. 269 от ГПК, съдът констатира, че обжалваното решение е валидно.

Решението е допустимо. Оплакванията на въззивната страна, че първоинстанционният съд недопустимо се е произнесъл по възражение за трансформация на лично имущество на Т. Д. по смисъла на чл. 21, ал. 1 от СК от 1985 г. е неоснователно. Цитираното във въззивната жалба решение на ВКС се отнася до различна фактическа обстановка спрямо тази по конкретното дело, поради което и изведеното в него правило за съединяване на искове и възражения в делбеното производство не може да намери пряко приложение в случая. Константна е практиката на ВКС, че в първата фаза на делбата обективното съединяване на установителни искове (какъвто е искът по чл. 21, ал. 1 от СК от 1985 г.) е допустимо в светлината на разрешаването на въпросите за кои вещи, между кои лица и при какви квоти следва да се допусне делбата. Така изрично е прието в решение № 189/07.10.2013 г. на ВКС по гр. дело № 744/2011 г., I г.о., ГК, а напр. в решение № 680 от 02.11.2010 г. на ВКС по № 784/2009 г., I г.о., ГК, е разгледан казус с възражение по чл. 21, ал. 1 от СК от 1985 г., по който съставът е достигнал до извод за допустимост и правилност на решението на въззивния съд.

Следва да се премине към проверка на правилността на решението.

Обжалваното решение е постановено в първа фаза на делбеното производство по иск за делба от В. Т. Д. срещу Т. Ц. Д. с предмет самостоятелен обект в сграда с кадастрален идентификатор **** заедно с прилежащите СОС с кадастрален идентификатор **** и ½ идеална част от поземлен имот с кадастрален идентификатор ****.

Между страните не е спорно, а и документално се установява от скица 3 на поземлен имот № 15-758964-07.07.2022 г., схема на самостоятелен обект в сграда № 15-758990-07.07.2022 г., схема на самостоятелен обект в сграда № 15-758984-07.07.2022 г., че се касае до имоти, идентични с тези, описани в дял I от Протокол от 05.02.1991 г. по гр. дело № 7616/1989 г. по описа на Пловдивски районен съд, V I гр. състав, с който е одобрена спогодба-делба между Т. Ц. Д., В. Б. Д. и Л. Ц. В. в качеството им на наследници на Ц. Т. Д..

От горецитирания протокол е видно, че Дял I, съдържащ процесните имоти, се възлага на Т. Д., а Дял II, съдържащ имоти, които не са предмет на делбата, се възлага на В. Д. и Л. В.. За уравнение на дяловете г-н Д. е следвало да заплати на съделителките парична сума в размер на 3987 лева.

Безспорно е по делото, че към сключването на делбата-спогодба въззвиваемият Т. Д. е бил в брак с М. Д., сключен на 01.01.1961 г. Този брак е прекратен с решение от 16.11.2004 г., постановено по гр. дело № 178/2004 г. по описа на Пловдивски районен съд, III бр. състав.

Видно от неоспореното удостоверение за наследници с изх. № 261/22.04.2022 г., издадено от община Калояново, единствен наследник на майка си М. Д. (починала през 2015 г.) е ищцата В. Д..

По делото е представен предварителен договор от 20.02.1991 г., от който е видно, че страните В. Б. (сега Д.) и Т. Д. са постигнали съгласие г-жа Д. да даде на г-н Д. парична сума в размер на 4000 лева, с която той да заплати уравнението на дяловете по протокола от 1991 г., а г-н Д. да се задължи в срок до 10.03.1991 г. да прехвърли собствеността и да предаде владението върху ½ идеална част от дела, който е получил след делбата през 1991 г. В договора е отбелязано, че сумата е получена от г-н Д.. Следва да се приеме за установено, че на 20.02.1991 г. В. Д. е дала на Т. Д. парична сума в размер на 4000 лева.

Твърденията на страните напълно съвпадат досежно обстоятелството, че с така дадената от В. Д. парична сума Т. Д. е изплатил уравнението дела на Л.

В. и В. Д. съгласно протокола за делба-спогодба от 1991 г.

Видно от нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане № 105, том 83, дело № 20976/1997 г. по описа на нотариус П. П., процесните имоти са прехвърлени срещу издръжка и гледане на В. Д.. Като прехвърлители в акта са вписани Т. Д. и М. Д.. Този договор е развален с решение от 28.11.2003 г., постановено по гр. дело № 4

5816/2003 г. по описа на Пловдивски районен съд, XII състав., влязло в сила на 12.02.2004 г., при което последиците му са отпаднали с обратна сила.

С обективираните в нотариален акт за дарение на недвижим имот № 123, том V, рег. № 8464, дело № 923/2007 г. и нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка № 124, том V, рег.

№ 8465, дело № 924/2007 г. – двата акта с номера по описа на нотариус С. Й., сделки Т. Д. прехвърля на Р. Е. Д. общо 5/20 (1/4) от дворното място, 5/20 (1/4) от общите части на сградата и 5/10 (1/2) от жилищното помещение и прилежащите му помещения, както са описани в делбения протокол от 1991 г.

С нотариален акт за дарение на недвижим имот № 82, том I, рег. № 2330, дело № 73/2010 г. и нотариален акт за продажба на недвижим имот № 83, том I, рег. № 2332, дело № 74/2010 г. – двата акта с номера по описа на нотариус Дарина Нойкова, Р. Е. Д. прехвърля придобитите през 2007 г. идеални части от горепосочените имоти обратно на Т. Д..

Пред районния съд са наведени твърдения при условията на евентуалност, че Т. Д. е собственик на имота на основание придобивна давност. В тази насока са ангажирани свидетелски показания и от двете страни. От показанията на св. Л. се установява, че от 2003-2004 г. г-н Д. живеел сам в имота след като дъщеря му В. Д. и жена му М. Д. (след развода през 2004 г. – Т.) се изнесли. Той считал имота за свой, тъй като му бил наследство от баща му. От показанията на св. Б. (син на В. Д.) се установява, че през 2004 г. В. Д. и М. Д. (след развода – Т.) напуснали процесния имот.

Свидетелят няма лични впечатления дядо му Т. Д. да е изразявал пред майка му претенции, че той е собственик на имотите.

Спорът по делото се концентрира върху въпроса дали върху процесните недвижими имоти съществува съсобственост между страните, или те са индивидуална собственост на Т. Д.. В. Д. претендира да е придобила дял в собствеността по наследство от майка си М. Д. – със заплащането на уравнението на дяловете през 1991 г., докато Д.и били в брак, възникнала СИО върху имотите, която след развода се трансформирала в обикновена дялова собственост, част от която била наследство за В. Д. след смъртта на майка й през 2015 г. Т. Д. претендира да е единствен собственик на имота; позовава се на трансформация на лично имущество при заплащане на уравнението на дяловете през 1991 г., тъй като сумата за уравняване на 5 дяловете била предоставена от дъщеря му В. Д., респ. съпругата му нямала принос за придобИ.ето на имуществото.

Пловдивският окръжен съд, въз основа на горните констатации за фактите, приема, че Т. Д. се легитимира като собственик на процесните имоти по наследство и по сделка.

Безспорно е, че като наследник на Ц. Д. Т. Д. придобива като лично имущество дела си в съсобствеността, прекратена с делбата през 1991 г. От една страна, този придобивен способ изключва приложението на презумпцията за съвместен принос на съпругата М. Д.. От друга страна, уговореното в съдебната делба-спогодба уравнение на дяловете на другите две съделителки, макар да е извършено по време на брака между Т. и М. Д.и, е извършено с парична сума, предоставена на г-н Д. от дъщеря му В. Д.. Това е станало в изпълнение на сключен предварителен договор за продажба от 1991 г.

Основателни са оплакванията на жалбоподателката, че районният съд погрешно е достигнал до извода за квалификацията на сделката като дарение.

Видно е, че сумата от 4000 лева е заплатена от В. Д. не с дарствено намерение, а срещу насрещна престация – задължаване на Т. Д. да й прехвърли ½ идеална част от дела, отреден за него при делбата, извършена в същата година. Фактът, че окончателният договор не е сключен, не променя възмездния характер на сделката между баща и дъщеря. Изложеното обаче не разколебава извода за извънсемеен произход на средствата поради долуизброените съображения.

Доколкото в общия случай парите (ако не са в банков влог – СИО и не са с нумизматична стойност) са лично имущество на съпрузите и при действието на отменения СК от 1985 г., приложим към имуществените отношения на Т. и М. Д.и, получената от Т. Д. като насрещна престация по предварителния договор от 1991 г. сума е негово лично имущество.

Разпечатката съдържа 45 от 64 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/b6f952ce-f0b9-4088-9df8-992b5b8dff4b