Решение № 1502 от 08.01.2024, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1502 гр. София, 22.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Камелия Първанова

Членове:

Георги Иванов

Димитър Мирчев при участието на секретаря Невена Б. Георгиева като разгледа докладваното от Камелия Първанова Въззивно гражданско дело № 20231000501247 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 и следв. от ГПК.

С решение № 946 от 27.02.2023 г. по гр.д. № 13003/2021 г. на Софийски градски съд, е признато за установено на основание чл. 422 ГПК, вр. чл.79, ал.1, пр.1, вр. чл. 44 ЗЗД, вр. чл.535 ТЗ, че С. Т. Б. , ЕГН: **********, дължи на Б. И. А., ЕГН: **********, сумата от 200 000 лв., представляваща задължение по запис на заповед от 08.01.2020 г., заедно със законната лихва от датата на заявлението по чл.417 ГПК–19.03.2021г. до окончателното изплащане на сумата, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 15784/2021 г. на СРС, 180 с-в. Ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 9 500 лв., представляваща разноски в исковото производство и сумата от 4 000 лв. – разноски в заповедното производство.

Решението е обжалвано от ответника С. Т. Б. в неговата цялост. В жалбата са наведени оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила при постановяване на решението. Сочи се, че ищецът не е провел пълно и главно доказване досежно основателността на предявения иск. Излагат се съображения относно фактическата страна на спора, като се акцентира върху това, че жалбоподателят е бил въведен в заблуждение при подписване на процесния договор за заем за 600 000 лв., разписката от 08.01.2020 г. и записа на заповед от същата дата. Жалбоподателят поддържа, че договорът за заем е унищожаем на основание чл. 29, ал. 2 от ЗЗД, евентуално нищожен на основание чл. 26, ал. 2 от ЗЗД поради липса на съгласие. Навежда доводи за опороченост на волеизявленията по каузалното правоотношение. Възразява за унищожаемост на направените от него изявленията за задължаване по менителничния ефект, по договора за заем и за получаване в брой на сумата от 200 000 лв. Моли въззивната инстанция да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявения иск.

Ответната страна- Б. И. А., е оспорил въззивната жалба. Сочи се, че по делото е 1 установено авторството на процесния запис на заповед, договор за заем и разписка за получаване на парична сума. Претендира да се остави без уважение въззивната жалба.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно разпоредбата на чл. 269, изр.2 от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от посоченото от страната във въззивната жалба, като служебно има правомощие да провери спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този смисъл са задължителните указания на ВКС по приложението на закона, дадени с ТР № 1/2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК - т.1.

Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно.

От приложеното ч.гр.д. № 15784/2021 г. на СРС, 180 с-в, се установява, че на 19.03.2021 г. Б. И. А. е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК за сумата от 200000 лв. на основание запис на заповед, издаден на 08.01.2020 г., с падеж 12.03.2020 г. , по което е било образувано ч.гр.д. № 15784 по описа на СРС за 2021 г.

Издадена е била заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ за претендираната сума, ведно със законната лихва от 19.03.2021 г. до изплащане на вземането и 4000 лв. държавна такса, както и изпълнителен лист от същата дата. Образувано е било изпълнително дело № 20218510401395 на ЧСИ М. П., с рег. № *** на КЧСИ. На 29.05.2021 г. с поканата за доброволно изпълнение е връчена на длъжника заповедта за изпълнение. На 08.06.2021 г., в предвидения по чл. 414, ал. 2 ГПК срок, длъжникът е подал възражение срещу заповедта за изпълнение. Заповедният съд е указал на ищеца да подаде искова молба в едномесечен срок, които указания били изпълнени в срок.

Първоинстанционният съд е бил сезиран от Б. И. А. с иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 44 ЗЗД, вр. чл. 535 ТЗ срещу С. Т. Б. за сумата от 200 000 лв., представляваща вземане по запис на заповед от 08.01.2020г., заедно със законната лихва от датата на заявлението по чл. 417 ГПК – 19.03.2021 г. до окончателното изплащане на сумата.

Ищецът Б. И. А. е твърдял в исковата си молба , че е поемател по посочения запис на заповед, като ценната книга обезпечава изпълнение на задължение по договор за заем от 03.01.2020 г., сключен за общата сума от 600 000 лв., като на 08.01.2020 г. е предал сумата от 200 000 лв. на ответника, а ответникът С. Т. Б. му е издал разписка и е подписал процесния запис на заповед с падеж 12.03.2020 г. Поради липса на изпълнение на задължението на ответника да върне заетата сума на 12.03.2020 г. , е подал заявление, по което е образувано ч.гр.д. № 15784/2021 г., 180-ти с-в по описа на СРС, по което са издадени заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист. След възражение на длъжника е предявил иск по реда на чл.422 ГПК за установяване на вземането си.

Ответникът С. Т. Б. е оспорил иска, като е заявил порок на волята - нищожност поради липса на воля – оспорил да е подписал договора за заем и записа на заповед, а евентуално е твърдял унищожаемост – че е бил измамен от трето лице – дъщеря си, която по повод подписване на други документи, свързани с бърз кредит за 100 лв., е подменила същите и му е представила за подпис процесния договор за заем, разписка и запис на заповед, които ответникът подписал с убеждението, че полага подписа си под договор за бърз кредит за 100 лв. По този начин се е стигнало до подписване на процесните договор за заем и запис на заповед, без ответникът да иска да се задължава по такива договори, като е бил въведен в заблуждение, че подписва други документи. Оспорил е предоставянето на заемната сума в брой, по банков път или по какъвто и да е друг начин. Искал е съдът да унищожи представения договор за заем или да прогласи нищожността му поради липса на съгласие за сключването му.

За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд е взел предвид откритото производство по чл. 193 от ГПК по искане на ответника за проверка на истиността на договора за заем от 03.01.2020 г., разписката и записа на заповед. Доколкото от заключението по съдебно-графическата експертиза се установявало, че подписите върху 2 трите документа на „заемател“, на „издател“ и за получена сума са положени от ответника С. Б., то възражението на същия за нищожност на договора е неоснователно. По възражението за унищожаемост на договора за заем и записа на заповед първоинстанционният съд е заключил, че не е проведено доказване ответникът да е бил подведен от трето за спора лице, поради което същото било неоснователно. СГС е приел за установено наличието на запис на заповед с изискуемите по закон реквизити, както и валидно възникнало каузално правоотношение, обезпечено със записа на заповед и е уважил предявените искове.

Съдът, като съобрази доводите на страните и доказателствата по делото, намира за установено от фактическа страна следното:

С исковата молба е представен договор за заем от 03.01.2020 г., подписан между С. Т.

Б. – заемател и Б. И. А. – заемодател, в който страните са се споразумели заемодателят да предаде на заемателя сумата 600 000 лева, като заемателят се е задължил да ги върне до 12.03.2020 г. Според чл. 8 от договора заемателят издава в обезпечение на задълженията си запис на заповед за всяка получена сума с падеж крайният срок на договора за заем. Видно от представената разписка, издадена на 08.01.2020 г. от С. Т. Б. и подписана от него, същият е удостоверил получаването от Б. И. А. на сумата 200 000 лева в изпълнение на договор за заем от 03.01.2020 г. Ищецът е представил запис на заповед, издаден в гр. София на 08.01.2020 г., с падеж 12.03.2020 г., с който С. Т. Б. се е задължил безусловно, неотменимо и без протест да плати на 12.03.2020 г. на Б. И. А. сумата 200 000 лева, като мястото на плащане е гр. ***, ж.к. ***, бл. ***, вх. ***, ет. ***, ап. ***.

Ответникът е представил договор за паричен заем № 4016692 от 29.12.2020 г., по силата на който заемодателят „Изи Асет мениджмънт“ АД, чрез В. П., се е задължил да предаде на заемателя С. Т. Б. сумата от 100 лева в срок до 30.03.2021 г. Представен е и договор за поръчителство от 29.12.2020 г., сключен между „Файненшъл България“ ЕООД чрез „Изи Асет мениджмънт“ АД чрез В. П. – поръчител и С. Т. Б. – потребител, по силата на който „Файненшъл България“ ЕООД се е съгласило да поръчителства за задължението на С. Б. по договор за паричен заем за 100 лева.

По делото е открито производство по чл. 193 от ГПК по искане на ответника за проверка на истиността на договора за заем от 03.01.2020 г., разписката и записа на заповед, във връзка с което пред първата инстанция е изслушано заключение на съдебнографическа експертиза, неоспорено от страните, което въззивната инстанция кредитира като компетентно и безпристрастно изготвено. Вещото лице е установило, че подписите на „заемател“ в договора за заем от 03.01.2020 г., за „издател“ в запис на заповед от 08.01.2020 г. за сумата от 200000 лв. и в разписка от 08.01.2020 г. за получена сума от 200000 лв. са положени от С. Т. Б. , а ръкописните текстове в изписването на имената след подписите са написани от С. Т. Б. (л. 71). Заключението е подробно и обосновано и съдът го кредитира.

Подписите за „заемател“ в договор за заем № 4016692/29.12.2020 г. за сумата от 100 лв. и за „потребител“ в договор за предоставяне на поръчителство № 4016692/29.12.2020 г. не са положени, а ръкописните текстове, касаещи имената, не са написани от С. Т. Б.. Вещото лице е посочило, че подписите по договора за заем и поръчителство от 29.12.2020 г., както и ръкописните текстове, са изпълнени от В. С. Б.-П..

По делото са ангажирани гласни доказателства чрез разпит на свидетели, като свидетелят Б. Н. е заявил, че познава ответника С. Б. от дете. Разполагал с информация, че в началото на 2020 г. С. е бил в добро материално положение, защото бил продал няколко недвижими имоти. Същият не е споделял със свидетеля да има необходимост от заем, както и не му е искал пари в заем. Едната от сделките, за които има информация, се е осъществила през месец декември 2019 г. Не познавал ищеца Б. И. А..

Свидетелят Н. К. е заявил, че познава С. отдавна, тъй като са приятели с баща му от деца. През 2019 г. и 2020 г. С. помагал на баща му във фермата в с. ***. С. живеел във фермата в с. *** и помагал на болния баща на свидетеля, доколкото последният бил във влошено здравословно състояние. В този период ответникът не е споделял да има нужда от пари, както и не му е искал заем.

3

Свидетелят М. П., бивш зет на С. Б., бивш съпруг на дъщеря му В., с която се развели през 2022 г., е посочил, че в края на 2020 г. той и бившата му съпруга са били в дома на С..

В негово присъствие В. е дала на баща си документи, които да подпише във връзка с получаване на кредит, но не е видял какво пише в документите. Разяснява, че В. работи към „Изи кредит“ и има месечен таргет за сключване на договори с оглед получаване на бонус към заплатата.

При така установената фактическа обстановка, въззивният съд достигна до следните правни изводи:

Предмет на доказване в настоящото производство е парично вземане на ищеца Б. А., произтичащо от запис на заповед, издаден на 08.01.2020 г. от ответника С. Б., за което е издадена заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 417, т. 9 ГПК по гр.д. № 15784/2021 г. на СРС, 180 състав.

При уточняване на исковата молба ищецът е заявил, че предявдява и евентуален установителен иск за вземането си на основание договор за заем (л. 13) , но първата инстанция не е дала указания за уточняване на парвния интерес от този иск, както и уточнение дали се предявява като осъдителен, както и не се е произнесла по него. Ищиецът не е поискал допълване на първоинстанционното решение, поради което същият не е предмет на въззивна проверка.