Решение № 2962 от 11.06.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2962 гр. Пловдив, 11.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Михаела Св. Лазарова при участието на секретаря Малина Н. Петрова като разгледа докладваното от Михаела Св. Лазарова Гражданско дело № 20245330101676 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от Р. П. Л., ЕГН ********** против „Ай ти еф груп“ АД, ЕИК 202255877, с която е предявен установителен иск с правна квалификация по чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.5, чл.11, чл. 19 ЗПК, вр. с чл. 6 и сл. ЗПФУР.

Ищецът твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит от 30.09.2023 г. за сумата от 5000 лева, със срок на погасяване – до 30.09.2025 г., който бил недействителен, т.к. при сключването му ответникът не предоставил на ищцата преддоговорна информация и екземпляр от договора. Общо дължимата сума, при изпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, била 7378,08 лева, при ГПР – 49 %. При непредоставяне на обезпечение била дължима неустойка от 8019,92 лева. Последната, както и предвидена в пог. план такса за доп. услуги, не били взети предвид при формиране размера на ГПР. Излага съображения за нарушаване на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т.10, чл. 19, ал.1 и ал. 4 ЗПК и за нарушаване на добрите нрави. Моли за прогласяване недействителността на договора. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва иска.

Изискванията на ЗПК били спазени, а договорът бил действителен. Неустойката не следвало да се включва в ГПР, т.к. не била разход по кредита, а обезщетение за неизпълнение на задължение на ищеца. Клаузата за възнаградителна лихва също била действителна. Ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК било спазено. Неустойката имала обезщетителна функция, предвид предоставения високорисков заем. Клаузата за нея била формулирана ясно и точно, а потребителят бил уведомен за наличието й преди подписване на договора за кредит. Същата като размер и вреди, които обезщетявала, 1 била индивидуално уговорена, при което и равноправна клауза. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.

По насрещните искове:

В срока по чл. 131 ГПК и на основание чл. 211, ал. 1 ГПК, ответникът е предявил насрещни осъдителни искове, които с Определение № 10837/04.09.2024 г. са приети за съвместно разглеждане.

Правна квалификация – чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 9, чл.11, т.7, т.11, чл. 33 ЗПК и чл. 6 и сл. ЗПФУР.

Ищецът претендира присъждане на сумите от: общо 5000 лева – неплатена главница /в т.ч. – падежирала и предсрочно изискуема, която изискуемост се обявява с НИМ, поради неизпълнение, на осн. чл. 12, б. „а“ ОУ/, както и 749,72 лева – договорна лихва за периода 31.09.2023 г. – 29.02.2024 г. по договора за кредит. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва исковете по основание и размер. Поддържа твърденията си за недействителност на договора поради нарушаване изискванията на ЗПК и противоречие с общите правила на ЗЗД.

Оспорва получаването на сумата и надлежното упражняване на правото за обявяване на предсрочна изискуемост, респ. липсвало основание за обявяване на такава, т.к. договорът бил недействителен, при което потребителят следвало да върне полученото въз основа на пог. вноски за главница по пог. план. Моли за отхвърляне на исковете.

Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По установителния иск:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните е подписан процесният договор за потребителски кредит от 30.09.2023 г. /вж.

Определение по чл. 140 ГПК/.

Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги съпостави с приетите писмени доказателства.

Според оспорения договор, на ищеца е предоставен кредит от 5000 лева, при срок на плащане 30.09.2025, лихва от 38,23 % - 2228,05 лева, 150 лева – такси; ГПР 49 %, неустойка при непредоставено обезпечение от 8019,92 лева.

Всеки съд е длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на императивни материалноправни норми, които регулират правния спор. Правовата държава провежда принципа на законността /чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 ГПК задава като основен принцип на гражданския процес и задължава съда при решаването на делата да осигури точното прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане на императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява 2 диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/.

Съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д.

№ 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3/ при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова, следва да се извърши проверка налице ли е основание за нищожност на договора според твърденията в ИМ и в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявения иск, следи служебно.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.

В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, 3 комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Нарушение е налице, т.к. в договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 49%/.

Посочената годишна фиксирана лихва от 38,23 % не е ясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.

Налице е и друго нарушение, т.к. посочените в договора ГПР и общата сума на плащанията, не съответстват на действителните. Това е така, тъй като още при самото му сключване, е предвидено уговорената неустойка /8019,92 лева – надвишаваща размера на кредита/ да се плаща разсрочено във времето, заедно с месечните вноски, като оскъпява кредита с над 160 %. От изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Следователно, посоченият ГПР е по – нисък от действителния.

Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен 4 процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д.

№ 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д.

№ 3025/2017 г. и др./.

Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл.

11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите последици от сключването му. Същевременно - посочването на по нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП, във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП и по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост /Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г., Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение № 33 от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г.;Решение № 220 от 18.02.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г./.

ГПР не се уговаря между страните. Той представлява стойност, която се изчислява съгласно изискванията на Приложение 1 ЗПК, въз основа на уговорените плащания. Посочването на стойност, по-малка от действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.