Решение № 147 от 08.05.2026, Районен съд - Видин

РЕШЕНИЕ

№ 147 гр. Видин, 08.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВИДИН, IV СЪСТАВ НО, в публично заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Андрей Ж. Дечев при участието на секретаря ВЕРОНИКА В. УЗУНОВА като разгледа докладваното от Андрей Ж. Дечев Административно наказателно дело № 20261320200160 по описа за 2026 година Производството е по чл.59 и сл. от ЗАНН по жалба, подадена от Г. Б. С., ЕГН **********, с адрес за призоваване: ********, против Наказателно постановление № 25-0953-002060/17.12.2025 г. на Началник сектор „Пътна полиция“ в ОДМВР - Видин, с което на жалбоподателя е наложено административно наказание на основание чл. 53 от ЗАНН и. чл.175, ал. 3, пр. 1 от ЗДвП – „Глоба” в размер на 255.65 евро/ 500.01 лева, лишаване от право да управлява МПС за 6 месеца, за извършено административно нарушение по чл.140, ал. 1 от ЗДвП, и на основание чл. 53 от ЗАНН и чл.183, ал.1, т.1, пр.1. от ЗДвП – „Глоба” в размер на на 15.34 евро/30.00 лева за извършено административно нарушение па чл.100 ал. 1 т.1 от ЗДвП.

Жалбоподателят в жалбата си оспорва НП, като заема становище да се уважи жалбата като основателна, а атакуваното наказателно постановление да се отмени като незаконосъобразно и необосновано. Процесуалният му представител заема идентично становище в с.з.

Ответната страна не изпраща процесуалния си представител и не заема становище в с. з., като в подадена молба заема становище да се потвърди атакуваното наказателно постановление като законосъобразно и обосновано, а жалбата да се отхвърли като неоснователна.

1

От събраните по делото доказателства, преценени поотделно и взети в тяхната съвкупност, Съдът прие за установена следната фактическа обстановка:

На 23.11.2025г. в село Бела Рада около 10,40 часа Свидетелят Б. В. Б. спряла за проверка лек автомобил, описан в АУАН – „Ровер 45“ с прег № ВН3032ВМ, лична собственост на жалбоподателя Г. Б. С.. В хода на проверката чрез РСОД се установило, че автомобилът се движи със служебно прекратена регистрация на 23.02.2021г. съгласно чл.43, ал.10 от ЗДвП. При извършената проверка жалбоподателят не е представил СУМПС, за които нарушения му е съставен АУАН. Свидетелят Б. В. Б. не се спомня дали водачът е заяви, че знае или не, че регистрацията е прекратена.

Така установената фактическа обстановка се доказва от събраните по делото гласни и писмени доказателства – показанията на свидетеля Б. В. Б., на длъжност младши автоконтрольор, при сектор „Пътна полиция“- Видин, ОДМВР Видин и административно-наказателната преписка.

Между така събраните доказателства няма противоречия, кореспондират помежду си и взаимно се допълват, поради което Съдът ги кредитира.

Съдът, за да се произнесе, взе предвид следното:

По отношение на наложеното административно наказание по т. 1 от наказателното постановление за административно нарушение по чл.140, ал. 1 от ЗДвП:

С Постановление за отказ да се образува досъдебно производство 4481/12.12.2025г., прокурор в Районна прокуратура – Видин, след като приел, че деянието е осъществено от обективна страна и има формално признаците на престъпление по чл. 345, ал. 2, вр. ал. 1 НК, но е отчел, че нарушителят следва да носи административнонаказателна отговорност. Преценката на прокурора за доказаност от обективна и субективна страна и за степента на обществената опасност на деянието не обвързва наказващия орган, нито пък съда, но всеки от решаващите органи следва да прецени наличието на деяние, неговата обществена опасност, авторството и вината на привлеченото към отговорност лице. В случая, издавайки наказателното постановление, наказващият орган неправилно е преценил, че от материалноправна страна се установява осъществяването на деяние от субективна страна. Действително, на пръв поглед формално извършеното консумира признаците от обективна 2 страна на състава на административно нарушение по чл. 140, ал. 1 от Закона за движението по пътищата, както иначе правилно е квалифицирано, доколкото служебната дерегистрация по чл. 143, ал. 10 от ЗДвП, обосновава тезата, че превозното средство не е било регистрирано по надлежния ред след тази дата, в който момент действително е осъществено и процесното управление. Това деяние е наказуемо по чл. 175, ал. 3, предл. 1 от ЗДвП, която е подбрана от наказващия орган в съответствие с описаните факти, но при преценка на материалноправните предпоставки за реализиране на отговорността е следвало, още на етапа на привличане на жалбоподателя със съставяне на акта за установяване на административно нарушение, а след това и при реализирането й - с издаване на наказателното постановление, да бъде отчетена в необходимата конкретика цялостната фактология по случая и всички обстоятелства в тяхната взаимовръзка. Това е така, тъй като във всеки конкретен случай е необходимо да бъдат изследвани и доказани всички елементи от състава на административното нарушение, в т. ч. вината, която в административнонаказателния процес не се предполага. В случай, че това е било сторено от АНО, тогава щеше да бъде изначално ясно, че моторното превозно средство първоначално е било регистрирано по надлежния ред и същото е било с регистрационни табели, поставени на съответното място, а жалбоподателят, освен че притежава, е и управлявал същото, но няма как изначално да се предполага, че е бил наясно, че щом управляваното от него МПС не е имало действаща задължителната застраховка "Гражданска отговорност", по тази конкретна причина същото е било със служебно прекратена регистрация. Липсват доказателства по делото, че собственикът е бил уведомен и че е знаел за служебното прекратяване на регистрацията. По делото е приложено писмо от Началник сектор „Пътна полиция“ – Монтана до сектор „Пътна полиция“ – Видин, с която се твърди, че собственикът е уведомен са служебно прекратената регистрация на МПС, но не може да представи писмо до него, тъй като писмата не били с обратна разписка, което сочи на липса на доказателства за връчване и уведомяване на собственика на МПС за това. Така, при липсата на доказателства за знание за тези обстоятелства и управлявайки процесният автомобил, жалбоподателят е нямало как да действа виновно и оттам – да се осъществи субективната страна на деянието. В случая се касае за незнание на факт от обективната действителност - за извършеното служебно прекратяване на регистрацията на 3 моторно превозно средство на основание чл. 143, ал. 10 от ЗДвП, тоест - на фактическо обстоятелство, което принадлежи към състава на административното нарушение по чл. 175, ал. 3, предл. първо от ЗДвП, а в тази насока в мотивите на задължителното за съдилищата Тълкувателно Постановление № 2 от 05.04.2023 г. на ОСКНК на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС е прието, че в случаите, когато няма доказателства, че прекратяването на регистрацията е било съобщено на собственика на МПС от отдел "Пътна полиция" или не се докаже по друг начин узнаването на това обстоятелство, деянието по чл. 175, ал. 3 от ЗДвП ще е несъставомерно.

Действително, налице е и законодателно изменение в нормата на чл. 143, ал.

10 от ЗДвП и към датата на деянието не е предвидено в законовия текст вече задължението за уведомяване, но то остава регламентирано по императивен начин в нормата на чл. 18б, ал. 2, вр. ал. 1, т. 8 от Наредба № I-45 от 24.03.2000 г. за регистриране, отчет, спиране от движение и пускане в движение, временно отнемане, прекратяване и възстановяване на регистрацията на моторните превозни средства и ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства (Загл. изм. и доп. - ДВ, бр. 105 от 2002 г., изм., бр. 67 от 2012 г., бр. 20 от 2018 г.), издадена от министъра на вътрешните работи. Или, макар от ниво закон, това задължение да е останало регламентирано на ниво подзаконов нормативен акт, то е все така задължително за приложение от страна на адресата на правната норма и постановките в цитираната задължителна практика остават актуални и при действащата нормативна уредба. Така, при липсата на други доказателства, следва да се приеме, че субективната страна на деянието е останала недоказана. Поради това се изключва и тезата за наличие на виновно поведение на жалбоподателя, което да може да бъде санкционирано на основание чл. 175, ал. 3 от ЗДвП, както необосновано е приел наказващият орган. Впрочем изначално липсват и доказателства, представени пред съда – напр. справки от информационна система на Сектор "Пътна полиция" и др. за изпращане на уведомление от Гаранционния фонд, което да обосновава реализиране въобще на хипотезата по чл. 143, ал. 10 от ЗДвП и в първата от изискванията на фактическия състав част, обосноваваща обективните предпоставки за служебно прекратяване на регистрацията.

По изложените съображения, подадената жалба е основателна в тази си част и следва да бъде уважена в тази си част, а наказателното постановление, 4 като незаконосъобразно в тази му част следва да бъде отменено.

По отношение на наложеното административно наказание по т. 2 от наказателното постановление за административно нарушение па чл.100 ал. 1 т.1 от ЗДвП:

Жалбата е подадена в законоустановения срок по чл. 59, ал.2 от ЗАНН от лице с правен интерес от обжалване на НП, поради което е процесуално допустима, но разгледана по същество в тази си част е неоснователна.

АУАН и издаденото въз основа на него НП са съставени в сроковете по чл.34,ал.1 и 3 от ЗАНН. НП е издадено от компетентен орган, като АУАН също е съставен от компетентно лице. АУАН е съставен в присъствието на представляващия дружеството и свидетел, присъствал при установяване на нарушението.

Съдът не констатира нарушение и на разпоредбите на чл. 42 от ЗАНН – относно описание на нарушението. В акта е направено пълно и детайлно описание на нарушението, датата и мястото на извършване, както и на обстоятелствата при които е извършено. Посочени са и законовите разпоредби, които са нарушени.Отразени са всички данни относно индивидуализацията на нарушителя.

Спазено е от страна на административнонаказващия орган на изискването на чл.57, ал.1 от ЗАНН, а именно в издаденото наказателно постановление да бъде дадено пълно описание на нарушението, на обстоятелствата, при които е извършено, на доказателствата, които потвърждават извършеното административно нарушение.

В АУАН и НП се съдържат обстоятелства и факти, които в достатъчна степен описват вмененото на жалбоподателя нарушение от обективна страна, посочени са дата и място на извършване на нарушението, обстоятелствата при които е извършено, както и нарушената законова норма като е налице пълно единство между фактическо и юридическо обвинение. Фактите описани в акта и НП напълно съответстват на юридическото обвинение. По изложените доводи не е налице нарушено правото на защита, нито неяснота по отношение на вмененото нарушение.

Наказанието е съобразено със степента на обществена опасност на деянието, по вид и размер е правилно определено в рамките на предвиденото по закон.

5

Допуснатото нарушение не представлява маловажен случай по смисъла на чл. 28 ЗАНН.

В този смисъл Съдът намира, че НП в тази си част е законосъобразно и обосновано и ще следва да бъде потвърдено, а жалбата в тази й част е неоснователна и ще следва да се отхвърли в посочената й част.

При този изход на спора на основание чл. 63д от ЗАНН, вр. чл. 143 от АПК, вр. чл. 144 от АПК, вр. чл. 78 от ГПК право на разноски имат и двете страни съразмерно с уважената част от претенцията им. В нормата на чл. 189, ал.3 НПК е приет принципа, че ако лицето е признато за виновно, същото следва да понесе всички разноски по делото, независимо дали в провежданите контролни производства размерът на наказанието е бил потвърден или редуциран.

Въпроса за възлагането на разноските в административно - наказателния процес е изрично уреден в чл. 63д от ЗАНН, а именно по реда на АПК, което изключва приложението на принципа на чл. 189, ал.3 НПК.

В АПК въпросът за възлагането на разноските е уреден в чл. 143, в който е посочено, че когато съдът отмени обжалвания административен акт или отказа да бъде издаден административен акт, държавните такси, разноските по производството и възнаграждението за един адвокат, ако подателят на жалбата е имал такъв, се възстановяват от бюджета на органа, издал отменения акт или отказ. Подателят на жалбата има право на разноски по ал. 1 и при прекратяване на делото поради оттегляне на оспорения от него административен акт. Когато съдът отхвърли оспорването или подателят на жалбата оттегли жалбата, страната, за която административният акт е благоприятен, има право на разноски. Когато съдът отхвърли оспорването или оспорващият оттегли жалбата, подателят на жалбата заплаща всички направени по делото разноски, включително минималното възнаграждение за един адвокат, определено съгласно наредбата по чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата, ако другата страна е ползвала такъв. Липсва изрична уредба как следва да се процедира, ако искането за отмяна на административен акт е частично уважено и частично отхвърлено. В препращащата норма на чл. 144 от АПК приложение намират общите правила на чл. 78 от ГПК, в който е проведен принципът, че страните имат право на разноски съразмерно с уважената, респективно отхвърлената част от искането. В тази насока е и 6 нормата на чл. 136 АПК, съгласно която разноските за общия представител се понасят от административния орган съобразно уважената част от оспорването.