Решение № 22 от 30.01.2025, Апелативен съд - Бургас

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 22 гр. Бургас, 30.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на осемнадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Румяна Ст. Калошева Манкова

Членове:

Събина Н. Христова Диамандиева

Росица Ж. Темелкова при участието на секретаря Марина Д. Димова като разгледа докладваното от Румяна Ст. Калошева Манкова Въззивно гражданско дело № 20242000500458 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе пред вид следното:

Производството по делото е образувано по въззивна жалба на С. К. С. от с.Д., обл.П., чрез адв. Н. Д., против решение № 656 от 15.07.2024г. по гр.д. № 1182/2023г. на Бургаския окръжен съд, с което е отхвърлен искът му против З.

И. Ч., С. И. Ч., двамата от гр.Ш. и Д. С. Д. от гр.Б., за приемане за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик на реална част от поземлен имот – 1113 кв.м., която неправилно е заснета в КККР на гр. Царево като част от поземлен имот *** по КККР на гр.Ц. и на реална част от поземлен имот - 6018 кв.м., неправилно заснета в КККР като част от имот ***, като спорните части са с описани граници и ищецът е осъден да заплати 12000 лв. съдебни разноски.

В жалбата се твърди, че решението е неправилно, необосновано и незаконосъобразно, като се претендира неговата отмяна и постановяване на друго, с което исковете да бъдат уважени, с последиците за съдебните разноски. Оспорва се тезата на първата инстанция, че владението се прекъсва, ако не се упражнява повече от шест месеца, което не съответства на чл.81 ЗС, предвиждащ прекъсване на давността с изгубване на владението за повече от 6 месеца. Цитирана е съдебна практика, според която постоянното владение не изисква фактическата власт да се осъществява във всеки момент във времето, като доказването на владение в различни времена, предполага владение и в промеждутъка. Налице е позоваване на показанията на разпитани 1 по делото свидетели за установено от 2002г. непрекъснато владение на ищеца върху процесния имот. Съображенията на първата инстанция за това къде и как в имота са разположени бунгала като временни постройки и законни ли са те, се сочат като ирелевантни за разглеждания спор. Касае се до оградена площ на бивш временен лагер – почивна станция на мини Перник, съществуващ в очертанията си от поставената през 1970г. ограда, който се владее от ищеца. Намерението за своене се обосновава с оборимата презумпция по чл.69 ЗС. Изложени са възражения по отречените в обжалваното решение характеристики на владението като явно, непрекъснато и несъмнено и приетата теза, че се касае за държане на движими вещи, установено от ищеца по скрит начин. На последно място е оспорено посоченото от първата инстанция, че дори да се сподели становището, че земеделската земя не е могла да бъде възстановена на праводателя на ответниците, това би довело до държавна собственост на спорния имот, по отношение на която, по силата на § 1 от ЗД на ЗС, давността е спряла да тече до 31.12.2022г. Въззивникът е заявил, че доводи за оборване приетото от първоинстанционния съд в тази насока би изложил, ако и когато държавата заяви претенции за имота. В заключение се изтъква бездействието на ответниците в защита на правата си, макар друго лице да ги упражнява фактически, което обосновава придобивно основание по чл.79, ал.1 ЗС.

В отговор, въззиваемите ответници, чрез адв. М. З., оспорват въззивната жалба като неоснователна. Считат обжалваното решение за правилно, като обосновано и законосъобразно, поради което претендират същото да бъде потвърдено. Изложени са съображения в подкрепа на мотивите и крайния извод на първата инстанция за неосъществено успешно и убедително пълно и главно доказване от страна на ищеца, че е владял процесния имот в срока по общата придобивна давност от 10 години. Посочено е, че той е ползвал временни постройки но не и целия процесен терен, както и не е демонстрирал това обстоятелство пред трети лица и пред ответниците. Не е доказал къде точно са били ситуирани преместваемите обекти, които физически не съществуват към момента. Показанията на свидетелите се сочат като противоречиви, неточни и взаимно изключващи се. Твърди се скрито упражняване на фактическа власт от страна на ищеца, без манифестиране на владение върху имота, достъпът до който винаги е бил свободен и неограничен, като въззивникът не е извършил трайни и забележими подобрения. Плащането на ел. енергия не променя извода за държане на ползвани от С. движими вещи. Налице е позоваване на съдебна практика, според която скритото владение изключва придобиването на имот по давност, тъй като не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият /собственик/ няма възможност /поради невидение/ да се брани.

Като правилен се сочи отказът на първата инстанция да извърши косвен съдебен контрол на решението на поземлената комисия в полза на ответниците, което е без значение за предявеното от ищеца придобивно основание. Направено е изложение, досежно законосъобразно извършена 2 реституция на спорния имот и снабдяване на правоимащите с нотариален акт, участието им в множество проведени процедури за промяна на планове за терена, плащането на данъци, разполагането със свободен достъп, липсата на оспорване правата на ответниците от общината, държавата или други трети лица, в това число и от ищеца. Заявено е искане за присъждане на сторените пред въззивната инстанция разноски.

Въззивната жалба е подадена в срок от надлежна страна против подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима за разглеждане по същество.

След преценка на становищата на страните, събраните по делото доказателства и с оглед предвиденото в закона, съдът намира следното:

С обжалваното решение е отхвърлен искът на С. С. по чл.54, ал.2 ЗКИР против ответниците З. Ч., С. Ч. и Д. Д. в описания по-горе смисъл, като е прието, че ищецът не е доказал осъществено от него явно и непрекъснато владение на претендирания поземлен имот, който писмените доказателства сочат като собствен на ответниците.

Така постановеното решение е валидно и допустимо, като произнесено от законен състав на компетентния съд в надлежно развило се исково производство по допустим за разглеждане иск.

По правилността на обжалвания съдебен акт, с оглед изложените във въззивната жалба оплаквания, съдът приема следното:

В исковата молба и уточняваща такава, С. С. твърди, че чрез непрекъснато владение е придобил в собственост недвижим имот, представляващ къмпинг, бивша почивна база на „Мини Перник“ ЕАД, находящ се в гр.Ц., като теренът е с ограда от циментови колове и мрежа.

Владението първоначално се твърди от 1996г., но с уточнение се претендира, считано от 23.10.2004г., след датата на закупуване с договор от 22.10.2004г. на поставени в имота 20 броя дървени бунгала, до предявяването на иска. Има партида за ток и вода, които заплаща. Позовава се на недобросъвестно владение на описания с граници имот за период повече от 10 години. При справка в КККР на гр.Ц. установил, че ответниците са вписани като собственици на имота, което оспорва. Заявил е искане - след като съдът се убеди, че С. е собственик по давност на процесния имот, представляващ почивна станция с оградена площ от 8369 кв.м., при граници: североизток – ПИ *** и ПИ ***, североизток - ПИ ***, ПИ

*** и ПИ ***, югоизток - ПИ ***, югозапад ПИ ***, ПИ *** и ПИ *** по КККР на гр.Царево и с местонахождение: попадащ в част от ПИ ***, част от ПИ *** и част от ПИ ***, с поставени бунгала и паркинг, да постанови решение, с което да приеме за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик на реална част от 1113 кв.м., неправилно заснети като част от ПИ *** и на реална част от 6018 кв.м., неправилно заснет като част от ПИ ***, които части погрешно са отразени в кадастралния регистър като собствени на ответниците.

3

В отговор ответниците оспорват иска. Твърдят, че спорният имот е възстановен в тяхна, респективно на наследодателя им собственост с решение на ОбПК-Царево, като е налице издаден нотариален акт. Към 1996г. са съществували почивни станции и е бил заплащан наем на Община Царево. В последствие реституираният терен се е държал като собствен от ответниците.

Последните са били страни по множество административни процедури по промяна на РЗП, кадастрални и др. планове, както и по отчуждаване по ЗОС.

Заплащали са данъци и такси, грижили са се за имота, имали са свободен достъп, настанявали са свои гости, съхранявали са свое имущество, извършвали са сделки. Ищецът е държал в имота движими вещи- остатъци от тях, без да демонстрира по какъвто и да било начин своене, отричащо правата на собствениците. Отричат да е налице осъществено от ищеца владение, поради което претенциите му са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.

Искът е установителен по спор за собственост върху недвижим имот, свързан с непълнота или грешка в кадастрална карта и кадастрален регистър и има правното си основание в чл.54, ал.2 ЗКИР, вр. чл.124, ал.1 ГПК.

Съгласно посочения текст, при непълнота или грешка в КККР, свързани със спор за материално право, те се отстраняват след решаване на спора по съдебен ред. Влязлото в сила съдебно решение, придружено с проект за изменение, изготвен от правоспособно лице по кадастър, е основание за изменение на кадастралната карта.

Искът по чл.54, ал.2 от ЗКИР по своята правна същност е положителен установителен иск за собственост, като предметът на исковата претенция включва и твърдения за неправилно отразяване /грешка/ или изцяло неотразен като самостоятелен /непълнота/ спорният имот в КККР, какъвто е процесният казус. Съгласно §1, т.16 ЗКИР „непълноти или грешки" са несъответствия в границите и очертанията на недвижимите имоти в кадастралната карта за урбанизирана територия спрямо действителното им състояние.

В случая, безспорно е от фактическа страна, че в действащата КККР на гр.Ц., зона „Север“ няма заснет и отразен поземлен имот, собственост на С.

С., съставляващ бивша почивна база на „Мини Перник“ ЕАД. Няма спор и по установеното от изслушаната пред първата инстанция съдебна техническа експертиза на в.л. М.М., извършил геодезическо заснемане на съществуващите на място граници на процесния имот, материализирани с паянтова ограда от мрежа на метални и бетонови колове /на места на съществуващи дървета/, че площта на оградения имот е 8571 кв.м. В действащата КК имотът попада в 5 поземлени имота: в ПИ *** – 6 кв.м., в ПИ *** – 1108 кв.м., в ПИ *** – 6018 кв.м., в ПИ *** – 1223 кв.м. и в ПИ *** – 216 кв.м. Процесният терен е включен в стар недействащ „План на безстопанствените имоти в закелевелите гори на гр.Василико“ от 1929г., използван за оземляване на безимотни стопани. По стария план имотът попада в ПИ №944 /с площ от 25 дка целия/ с 8510 кв.м. и 61 кв.м. -към съществуващо дере. За имотите по действащата КК -375, -376 и -377 има действащ регулационен план за „Зона Север“ от 1986 г. Няма застроителен 4 план. Спорният имот е водоснобден и електрифициран, има изградени постройки, които не отговарят на изискванията за заснемане като обекти в КК.

Към момента на изработване на Едромащабна топографска карта /ЕТК/ в периода 1972-1980 г. имотът е една от почивните станции в района с развита пътна структура за обслужване. В съдебно заседание вещото лице пояснява, че оградата на терена е много стар вид, на места не се вижда, тъй като е силно обрасло. Има паднали коловете и мрежата е закрепена за дървета. Влязъл е в имота от място, където оградата е компрометирана.

Няма спор и за това, че с Решение № 143М от 08.05.1997г. на ПКЦарево, по заявление на М. К. Д. и на основание ЗСПЗЗ, е възстановено правото на собственост на наследниците на К. Д. Ч., б.ж. на гр.Царево, върху нива от 23,875 дка, находяща се в строителните граници на гр.Царево, м.

„Поста“, част от парцел № 944 от ч. земеустройствен план от 1929г., целият от 25 дка, като е постановен отказ за разликата - 1,125 дка от същия имот.

Ответниците, като наследници по реституционната преписка, са се снабдили с нотариални актове, на базата на които са извършвали сделка по приложения по делото нотариален акт за замяна на части от недвижими имоти - № 68 от 29.06.2006г. на нотариус М. В., рег. № 370 на НК. Като собственици на реституирания имот са били страни в отчуждително производство по заповед № РД-01-751/28.09.2012г., с която са отчуждени 7106 кв.м., попадащи в улици по влязъл в сила ПУП, одобрен със заповед от 1990г. и заповед от 1995 г. на Кмета на Община Царево, при съответно парично обезщетение. Второ отчуждително производство по отношение на имота е проведено, видно от заповед № РД-01-654/14.09.2021г. на Кмета на общината, отново при определено парично обезщетение.

Разпечатката съдържа 34 от 85 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/b6e34be2-f5f6-4996-8aaf-30ab2e84bd02