Решение № 67 от 04.02.2025, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 67 гр. София, 04.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Евгения Т. Генева

Членове:

Г. Ст. Мулешков

Магдалена Д. Инджова при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова като разгледа докладваното от Магдалена Д. Инджова Въззивно гражданско дело № 20241800500611 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 258 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответниците Г. Т. М. и М. Г. М. против Решение № 65/14.06.2024 г. по гр.д. № 355/2022 г. на РС – Е., с което е уважен предявеният от ищеца С. П. Д. иск с правно основание по чл. 87, ал. 3 ЗЗД и е развален договор за прехвърляне на недвижим имоти срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в нотариален акт № 119, томпърви, рег.

№1660, дело №106/2017 г. от 31.05.2017 г., на нотариус рег. № 552 – Яна Донкова, с район на действие Районен съд – Е., поради неизпълнение на същия.

С обжалваното решение съдът е осъдил ищеца да заплати на ответниците сумата в общ размер на 7 880,60 лева, ведно със законната лихва, считано от 21.11.2022 г., с която същият неоснователно се е обогатил след разваляне на договора за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане на отпаднало основание, като предявеният иск за горницата до 21 000 лева е отхвърлен.

Съдът е приел за недопустим предявения от ответниците инцидентен установителен иск по чл. 212 ГПК за трансформация на задължението им за гледане и издръжка в паричната му равностойност, както и насрещния им иск за заплащане на сумата в размер на 3 000 лв., представляваща разноски по гр.д. № 97/2018 г. по описа на РС – Е..

В жалбата се твърди, че предявеният пред първоинстанционния съд иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД е недопустим, предвид влязлото в сила между страни 1 съдебно решение по гр. д. № 976/2018 г. по описа на РС – Е.. Сочи се, че съдът недопустимо е излязъл извън предмета на делото, тъй като неправилно е определил исковия период, тъй като е взел предвид период, който не е изрично въведен от ищеца. Твърди се и нищожност, а евентуално и неправилност на обжалвания съдебен акт. По същество се иска въззивният съд да отмени постановеното съдебно решение и да постанови ново решение, с което исковата претенция да бъде отхвърлена, а предявените искове по чл. 211 ГПК и чл. 212 ГПК да бъдат уважени.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемият С. П. Д. е подал отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните с оглед предмета на обжалване, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима.

Разгледана по същество същата е неоснователна по следните съображения:

По делото не е спорно, че страните през 2017 г. са сключили договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане обективиран в нотариален акт № 119, томпърви, рег. №1660, дело №106/2017 г. от 31.05.2017 г., на нотариус рег. № 552 – Яна Донкова, с район на действие Районен съд – Е., по силата на който ищецът прехвърлил на ответниците, следния свой собствен недвижим имот, а именно: УПИ 11-1767, в кв.46 по плана на гр. Е., целия с урегулирана площ от 294 кв.м., заедно с построената в имота масивна жилищна сграда, със застроена площ от 72.00 кв.м., срещу задължението същите да поемат, лично или чрез трето лице, цялостната му издръжка и гледане докато е жив.

С влязло в сила Решение № 20 от 16.05.2019 г. по гр.д. №97/2018 г. по описа на РС – Е., състав на същия съд е отхвърлил предявения от ищеца срещу ответниците иск с правно основание по чл. 87 ал. 3 ЗЗД за разваляне на процесният договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане. Производството по посоченото делото е образувано по искова молба от 01.03.2018 г., поради което силата на присъдено нещо, с което се ползва влязлото в сила решение по това дело, обхваща единствено периода от сключването на процесния договор до момента на завеждане на исковата молба в съда, а именно периода от 31.05.2017 г. до 01.03.2018 г. Правилно първоинстанционния съд е приел, че периодът въведен в настоящото производство е от началото на 2019 г., тъй като в исковата молба ясно е посочено твърдението, че от 2019 г. до настоящият момент ответниците не са полагали никаква грижа за ищеца. Въведеният в настоящото производство период от началото на 2019 г. до 03.10.2022 г. – датата на подаване на исковата молба пред първоинстанционния съд, през който се твърди, че ответниците не са изпълнявали задълженията си по сключения договор, не съвпада с заведеният по предходното дело и поради което не се обхваща от силата на присъдено нещо на влязлото в сила решение между същите страни. В този смисъл неоснователно се явява възражението на жалбоподателите за недопустимост на производството.

2

Съдът намира за неоснователно и възражението за нищожност на постановеното съдебно решение, тъй като дори да е налице копиране на текст от предходното между страните съдебно решение, посоченото обстоятелство не е в съС.ие да обоснове порока нищожност на съдебно решение. Трайно в теорията, а и в съдебната практика, се приема, че нищожно е решението, което не отговаря на изискванията за валидно решение, тъй като не е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, или не е постановено в пределите на правораздавателната власт на съда, не е в писмена форма или не е подписано, както и когато постановеното решение е абсолютно неразбираемо, така че не изразява волята на съда по начин, който позволява да се изведе, макар и чрез тълкуване, нейното съдържание. В конкретния случай обжалваният съдебен акт не страда от такива пороци.

Правилно първоинстанционният съд е прекратил поради недопустимост производството по делото в частта, с която ответниците са поискали осъждането на ищеца за сумата от 3 000 лв., представляваща разноски по гр.д.

№ 97/2018 г. по описа на РС – Е., предвид наличието на силата на присъдено нещо на влязлото в сила решение по това дело. Видно от това решение ищецът вече е бил осъден да заплати на ищците сумата от 2 402,39 лв., представляваща направени разноски по делото, поради което е недопустимо да се постановява друго осъдително решение за тези разноски.

Правилно е прекратено и производството по инцидентният установителен иск за трансформация на задължението за издръжка и гледане в паричната му равностойност. По делото не се твърди, че в процесния период от началото на 2019 г. до подаване на исковата молба в съда същите са трансформирали задължението си в пари, поради което искането за трансформация се явява неотносимо към предмета на делото. Още повече, че заявеното във въззивната жалба искане за трансформация е за бъдеще време. А в практиката безпротиворечиво се приема, че при отказ да се приеме натурална издръжка, длъжникът трябва да продължи изпълнението в пари, без да чака решение за трансформация, защото нуждата на кредитора от средства за съществуване не следва да остане неудовлетворена, докато трае производството за трансформация. Вярно е, че по делото е доказано, че ответниците от октомври месец 2022 година до месец май 2024 година са заплащали по банковата сметка на ищеца сумата в размер на 500 лв., но превеждането на въпросната сума е започнало едва след връчване на исковата молба и е извън исковия период, за който се твърди, че ответниците не са престирали задълженията си по договора в пълен обем.

Обжалваното съдебно решение е и правилно. Същото е постановено с оглед на събраните по делото доказателства.

За иска по чл. 89, ал. 3 ЗЗД

С договора за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане едно лице (прехвърлител) прехвърля правото на собственост върху недвижим имот на друго лице (приобретател), което поема задължението да му дава издръжка и да полага грижи за прехвърлителя.

Съдържанието на насрещните права и задължения по договора за 3 издръжка и гледане се характеризира с известни особености. Обемът и съдържанието на поетите задължения с договор за прехвърляне на недвижим имот срещу гледане и издръжка следва да се определят от постигнатото между страните съгласие. При тълкуването на волята на страните съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД се изхожда от правилото, че ако не са уговорени ограничения в обема на дължимата издръжка и грижи, се дължат цялата необходима издръжка и всички необходими грижи(Решение № 863 от 22.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1534/2009 г., ІV г. о.).

Правата на прехвърлителя по договор за прехвърляне на собственост срещу задължение за грижи и издръжка се основават на прехвърленото право на собственост, а правата на приобретателя по такъв договор – на изпълнението на задълженията за издръжка и гледане, затова в тежест на приобретателя е да докаже, какво е изпълнил по договора. Прехвърлителят не е длъжен да посочва, в какво се състои неизпълнението, нито да доказва липсата на изпълнение. Той е изпълнил задължението си да прехвърли правото на собственост, с което установява задължението на приобретателя да предостави уговорените грижи и издръжка.

За да бъде изправен, приобретателят трябва ежедневно да предоставя издръжка, включваща изцяло храна, режийни разноски, дрехи и други; и полага грижи за здравето, хигиената и домакинството на кредитора (според нуждата и възможностите му да се справят сам). Кредиторът не е длъжен да приема частично изпълнение (нерегулярно и в непълен размер издръжка и грижи). Неприемането съответно неоказването на съдействие от страна на кредитора не освобождава длъжника от задължението за издръжка, тъй като издръжката може да се осигурява, според обстоятелствата – в натура или в пари. Ако кредиторът не приема или не оказва необходимото съдействие, както се твърди в конкретния случай, за изпълнение на задължението за издръжка в натура, длъжникът трябва да продължи изпълнението в пари, без да чака решение за трансформация. Нуждата на кредитора от средства за съществуване не може да остане неудовлетворена, докато трае производството за трансформация на задължението за издръжка. В конкретния случай това не е сторено.

От приетото по делото писмо с рег. № 328200-21104 от 28.10.2022 г. от Главна Дирекция „ГРАНИЧНА ПОЛИЦИЯ“ МВР се установява, че двамата ответници не са били в Решублика България в следните периоди: ответника Г.

М. на 14.12.2019 г. е излязъл от РБ и е влязъл на 06.03.2020 г. /т.е. три месеца/; на 19.05.2020 г. е излязъл от РБ и е влязъл на 15.06.2020 г. /т.е. един месец/; на 14.02.2022 г. е излязъл от РБ и е влязъл на 14.07.2022 г. /т.е. пет месеца/; на 23.07.2022 год. е излязъл от РБ и е влязъл на 30.09.2022 г. /т.е. два месеца/, а ответницата М. М. е била извън границите на РБългария както в същите периоди, така и в периодите от 13.08.2020 г. до 07.11.2020 г. /т.е. три месеца/ и от 29.03.2021 год. до 06.07.2021 г. /т.е. четири месеца/. Следователно по делото е доказано, че в периода, през който е следвало да полагат ежедневна грижа за ищеца /към момента на 72 г./ ответникът Г. М. е отсъствал от страна за срок от 11 месеца, а ответникът М. за срок от 1 година и 6 месеца, 11 месеца, от които и двамата заедно са били в чужбина, поради което настоящата съдебна 4 инстанция също намира, че същите не са били в съС.ие да дават дължимата и необходима на ищеца грижа лично. Отделно по посочените по-горе съображения по делото се установява, че длъжниците не са трансформирали задължението за издръжка в парично такова до началото на процеса, напротив същите са започнали да превеждат по сметка на ищеца сума в размер на 500 лв. една след получаване на препис от исковата молба, поради което съдът приема, че в процесния период ответниците не са изпълнявали задълженията си по договора. Поради естеството на задължението всяка форма на неизпълнение - частично, забавено или неточно, се приравнява на пълно неизпълнение и е достатъчна за развалянето му. В случая е налице пълно неизпълнение през продължителен период от време, което обосновава уважаването на иска.

По отношение на твърдяно изпълнение на задължението от трето лице съдът намира същото за неоснователно. По правило задължението трябва да бъде изпълнявано лично, освен ако в договора е уредена възможността те да бъдат изпълнявани и чрез трето лице, каквато в случая не е. Независимо от това обаче изпълнението от трето лице освобождава длъжника, ако кредиторът го е приел. По делото са налични твърдения и синът на ответниците не е успявал да изпълнява задълженията им, през времето пред което същите са отсъствали от страната. Твърди се отказ на кредитора да приеме изпълнение от негова страна, поради което настоящата съдебна инстанция счита, че не е налице изпълнение на задължението за издръжка и гледане и от трето лице.