Определение № 2771 от 06.06.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2771 гр. София, 06.06.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Жива Декова

Членове:

Александър Цонев

Филип Владимиров като разгледа докладваното от Жива Декова Касационно гражданско дело № 20238002104480 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от Б. Е., чрез процесуален представител адв.А., против възззивно решение № 2799 от 31.05.2023г. по в.гр.д.№3123/2022г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 15.01.2022 г., постановено по гр. д. № 17466/2021 г. по описа на Софийски районен съд за отхвърляне на предявения от Б. Е. против Министерство на правосъдието на Република България иск, с правно основание чл.124, ал.4, пр.1 ГПК вр. с чл.3, ал.2 чл. 3, ал. 2 от Закона за българите живеещи извън Република България /ЗБЖИРБ/ - за установяване по исков ред, че е лице с български произход.

В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, и за необоснованост.

Касаторът счита, че са налице основания по чл. 280, ал.1, т.3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Ответникът по жалбата Министерство на правосъдието на Република България, чрез процесуален представител гл.юрисконсулт Т., в писмен отговор оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира:

С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение съд за 1 отхвърляне на предявения от Б. Е. против Министерство на правосъдието на Република България иск, с правно основание чл.124, ал.4, пр.1 ГПК вр. с чл.3, ал.2 чл. 3, ал. 2 от Закона за българите живеещи извън Република България /ЗБЖИРБ/ - за установяване по исков ред, че е лице с български произход.

Жалбоподателят поддържа, че по делото е доказал, че неговият възходящ е български гражданин, поради което той е лице с български произход.

Въззивният съд е посочил, че съгласно § 2, т.1 от ДР на ЗБГ лице от български произход е лице, на което поне единият възходящ е българин. В чл.2, т.1 ЗБЖИРБ е регламентирано, че българин, живеещ извън Република България, съгласно този закон, е лице, което има поне един възходящ от български произход. Понятията „български гражданин“ и „лице от български произход“ са отделни и самостоятелни, различни по смисъл и съдържание. Тези понятия са използвани в чл.25, ал.1 и ал.2 КРБ. Понятието „българин“ е етническо, а не юридическо, а понятието „български гражданин“ е юридическо по своето съдържание. С оглед на това не всяко лице с българско гражданство е българин по произход, както и не всички лица с български произход, притежават българско гражданство.

В тази насока е преобладаващата съдебна практика на ВАС - решение № 6484 от 31.05.2021 г. по адм. д. № 11520/2020 г. на ВАС, ІІІ отд., решение № 3444 от 05.03.2020 г. по адм. д. № 9476/2018 г., ВАС, ІІІ отд.; решение № 3195 от 10.03.2021 г. по адм. д. № 10226/2020 г. на ВАС, ІІІ отд. и др. Въззивният съд е приел, че по конкретното дело ищецът е поддържал, но по делото не е установено бащата на ищеца да е имал български произход. В съставения акт за раждане № 60/1936 г., издаден от Регистъра на ражданията в Руенска община, Търговищка околия, Шуменска област е отбелязано, че родителите на бащата на ищеца – Т.

Р. А., са български поданици, а по народност са турци. Т. Р. А. е роден на територията на България, но неговите родители са се изселили в Турция на 22.06.1936 г., съгласно представеното извлечение от Книга за регистрация на броя и положението на изселниците на област С., [община]. Същият е придобил турско гражданство като изселник, съгласно представеното удостоверение за гражданско състояние, по силата на Закон за регистрацията № 2510, чл.6, т.Б и решение на МС № 2/5254/31.08.1936 г. Въззивният съд е изложил съображения, че ищецът не е ангажирал доказателства по делото в подкрепа на твърденията си, че се самоопределя като българин, въпреки, че е турски гражданин, както и че по делото не е установено също така, че бащата на жалбоподателя е лице с българско гражданство.

Съгласно действащия към 1936 г., когато е роден бащата на жалбоподателя, чл.5 от Закон за българското поданство /ДВ бр. 3/05.01.1904 г./, български поданик по рождение е всяко лице, което е родено в България или чужбина от българин. С приетия през 1940 г. Закон за българското поданство /ДВ, бр. 288/20. Х..1940г./ са регламентирани условията за придобиване и изгубване на българско поданство. В чл.15 от същия закон е регламентирано, че българско поданик от небългарски произход, който се изсели от Царството, губи българско поданство с факта на изселването. В чл.66 е предвидено, че постановленията на чл.15 важат и по отношение на лицата, които са се изселили преди влизането в сила на настоящия закон. По този начин на нормата на чл.15 от разглеждания закон е придадено обратно действие. С оглед на това възззивният съд е приел, че същата намира приложение и 2 по отношение на бащата на жалбоподателя и неговите родители, които са се изселили през 1936 г., били са български поданици към този момент, от небългарски произход – с турска народност. Въззивният съд е приел за неоснователни доводите на жалбоподателя, че не е доказана турската народност на неговия баща. Ищецът изрично се е позовал на това обстоятелство в депозираната на 08.04.2021 г. уточнителна молба, което от своя страна кореспондира с ангажираните по делото доказателства. По така изложените съображения въззивният съд е приел, че след изселването на бащата на ищеца в Турция през 1936 г., същият е изгубил българското си гражданство и е придобил турско гражданство. Приел е, че възражението на жалбоподателя, че е доказал по делото, че баща му е български гражданин, съгласно разпределената с доклада на делото доказателствена тежест, е неоснователно.

Съдът е приел, че след като бащата на жалбоподателя не е българин, жалбоподателят не е лице от български произход, поради което предявеният иск се явява неоснователен.

Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.

Обжалваното решение е валидно и допустимо.

Настоящият касационен състав намира, че при постановяването на решението не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява наличие и на вероятност въззивното решение да е очевидно неправилно. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Касационната инстанция извършва самостоятелна преценка на правилността на въззивното решение и в случай, че са нарушени правни норми и принципи, които нарушения го опорочат до такава значителна степен, че неправилността му произтича без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, 3 съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, служебно или по искане на жалбоподателя го допуска до касационно обжалване. Настоящият съдебен състав не намира да са допуснати такива нарушения. Касаторът в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване сочи, че въззивният съд приема, че е налице идентитет между понятията народност и произход, както и ме понятието „българин“ по смисъла на §2, т.1 от ДР на ЗБГ следва да се тълкува единствено в неговия ентически смисъл, а не в неговия правен аспект с оглед гражданството на лицето и поради това въззивното решение е очевидно неправилно. Становището на касатора за очевидна неправилност е несъстоятелно и е налице отъждествяване на очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК с неправилността по чл. 281, т. 3 ГПК. От мотивите към въззивното решение, по посочените касационни основания за обжалване, не се установява нарушение на правилата на формалната или на правната логика. Не е налице очевидна необоснованост, доколкото от обсъдените в мотивите към решението доказателства следват, по правилата на формалната логика, фактическите изводи на въззивния съд.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя следните въпроси: 1. „Какво съдържание има понятието "българин" в § 2, т. 1 от ДР на ЗБГ - удостоверяващо принадлежността на лицето към българската държава като неин гражданин или удостоверяващо етническа принадлежност?“; 2. „Допустим ли е иск по чл. 3, ал. 2 от Закона за българите живеещи извън Република България, вр. чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК, единствено в случаите, когато лицето не разполага с документ от категорията на посочените в чл. 3 ЗБЖИРБ, който да установява и доказва факта, че живеещият извън България има български произход?“; 3. „Допустим ли е иск по чл. 3, ал. 2 от Закона за българите живеещи извън Република България, вр. чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК, за лицето, единствено в случаите, при които е проведено административно производство по чл. 29, ал.

4 ЗБГ и не е признат българският произход на молителя в производството по придобиване на българско гражданство по натурализация?“; 4. „Следва ли производството по чл. 3, ал. 2 от Закона за българите, живеещи извън Република България да се разглежда от първоинстанционния по степен съд като производство по реда на чл. 542 и сл. от ГПК с конституиране на съответните заинтересовани страни?“; 5. „При изселване на български граждани по Спогодбата между Народна Република България и Република Турция за изселване от НРБ в Република Турция на български граждани от турски произход, чиито близки роднини са се изселили в Турция до 1952 година, ратифицирана с Указ № 441 от 30.05.1968 година, влязла в сила от 19.08.1969 година, следва ли съдът да влага различно съдържание на понятията "българин" и "български гражданин от турски произход"?“; 6. „По какъв начин се съотнася понятието "български поданик от небългарски произход" по Закона за българското поданство, утвърден с царски указ № 275, публикуван в Държавен вестник, бр. 288 от 20.12.1940 година към понятието "българин" с оглед различното третиране на лицата. Налице ли е идентитет между понятието произход и народност по Закона за българското поданство от 1940 година?“; и 7. „Следва ли съдът да отчита отбелязването на народността и вероизповеданието в съставените актове за раждане по отменения Законъ за лицата от 1907 година като обстоятелство, водещо до еднозначния извод, че лицето не е 4 българин по смисъла на § 2, т. 1 от ДР на ЗБГ?“, които въпроси според касатора са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.