Решение № 292 от 16.03.2026, Районен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 292 гр. Пазарджик, 16.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Димитър Чардаков при участието на секретаря Десислава Буюклиева като разгледа докладваното от Димитър Чардаков Гражданско дело № 20255220104745 по описа за 2025 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Ищецът Б. И. Л. с ЕГН ********** от гр. * твърди, че на 29.05.2025 г. е сключил договор за обезпечен потребителски кредит №1313677 с ответника „С*“ ООД, ЕИК: *, седалище и адрес на управление: гр. С*. Твърди, че в изпълнение на договора ответникът му е предоставил потребителски кредит в размер на 800 лв. с фиксирана годишна лихва от 49 % и годишен процент на разходите по кредита в размер на 64 %, формиращи общо задължение за потребителя в размер на 865.68 лв. Твърди, че на основание чл.7, ал.5 от договора ответникът е начислил неустойка в размер на 296.32 лв., тъй като не е изпълнил задължението си по чл.6 от договора да обезпечи кредита. Твърди, че неустойка е прибавена към погасителни вноски по кредита.

Ищецът поддържа, че договора за кредит е нищожен. Нищожността се претендира на основание чл.22 ЗПК поради нарушаването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, който задължава кредитора да посочи в договора за кредит начина за формиране на годишния процент на разходите по кредита. Поддържа, че нарушението е довело до липса на яснота за потребителя кои разходи са включени в ГПР по конкретния кредит. Поддържа, че неправилно кредиторът не е включил в ГПР задължението за неустойка, която в действителност 1 представлява „скрито“ оскъпяване на кредита. Твърди, че ако неустойката беше включена, размерът на ГПР би надхвърлил прага по чл.19, ал.4 ЗПК.

Поддържа, че клаузата за неустойка е нищожна, тъй като е неравноправна и накърнява добрите нрави.

Ищецът твърди още, че във връзка с нищожния договор е заплатил на ответника общо 850 лв. при реално дължими 800 лв.

При тези твърдения ищецът иска от съда на основание чл.26, ал.2 ЗЗД и чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК да обяви нищожността на договора за кредит и да осъди ответника да му заплати на основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД сумата от 50 лв., която е получена от ответника без основание /в изпълнение на нищожния договор/, ведно със законната лихва за забава от подаването на исковата молба в съда до плащането. Претендира присъждане на съдебни разноски, както и адвокатско възнаграждение при условията на чл.38, ал.2 ЗА.

Ответникът не оспорва сключването на договора и получаването на сумата от ищеца. Оспорва исковете при твърдение, че договора за кредит, включително клаузата за неустойка при необезпечение на кредита, е действителен и съответства на изискванията по чл.11, ал.1 ЗПК. Поддържа, че неустойката не е елемент от ГПР и не следва да се има предвид при неговото определяне. Твърди, че ГПР е изчислен и посочен правилно. Твърди, че неустойката има за цел да гарантира предоставянето на обезпечението, а не цели да повиши цената на кредита. Поддържа, че неустойката не противоречи на добрите нрави, тъй като се дължи само за периода, през който не е представено обезпечението. Моли за отхвърляне на всички исковете.

Претендира съдебни разноски.

Съдът въз основа на доказателствата по делото и на закона достигна до следните правни и фактически изводи:

Относно установителния иск:

Установителният иск е допустими, тъй като е предявен между страните по договор за кредит и при наличие на правен интерес за ищеца от търсената с него защита, доколкото недействителността на оспорения договор за потребителски кредит ще намали финансовата тежест за кредитополучателя.

За основателността на иска ищецът следва да докаже недействителността на договора, като установи фактите, които го опорочават.

2

Когато се оспорва действителността на договор с потребител съдът е длъжен служебно да извърши проверка за неравноправност на неговите клаузи.

На основание чл.146, ал.1, т.4 ГПК съдът е обявил за безспорни и неподлежащи на доказване обстоятелствата, че страните са сключили процесния договор за кредит, както и че във връзка с кредита ищецът е заплатил на ответника общо 850 лв.

От представения по делото Договор за обезпечен потребителски кредит №1313677 от 29.05.2025 г. е видно, че същият има за предмет потребителски кредит в размер на 800 лв. с фиксирана годишна лихва от 49 %, със срок за връщане на главницата и заплащане на лихвата /общо 865.68 лв./ до 04.09.2025 г. Посоченият в договора годишен процент на разходите по кредита е 64 %. Съгласно чл.6 от договора потребителят е длъжен в 6-дневен срок от неговото сключване да обезпечи кредита чрез поръчител от едно или две физически лица, които отговарят на посочени в същата разпоредба условия.

При неизпълнение на това задължение потребителят дължи неустойка по чл.7, ал.5 от договора в размер на 296.32 лв. С тази неустойка общата дължима сума от потребителя е 1162 лв., като задължението е разсрочено на 14 равни вноски по 83 лв., съгласно сключеното между страните споразумение за консолидиране на плащания №1313677 от 29.05.2025 г.

Спорният въпрос между страните е дали неустойката има присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция по отношение на задължението, във връзка с което е уговорена, или тя е уговорена така, че неминуемо води до възникване на задължението и по този начин представлява скрит разход за потребителя по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК, респ. увеличава цената на финансовата услуга и подлежи на включване в годишния процент на разходите и в общата сума, дължима от потребителя.

Съдът счита, че задължението по чл.7, ал.5 от договора няма характеристиките на неустойка и неговата действителна цел не е да гарантира обезпечението на кредита, нито да обезщети евентуалните вреди от непредставянето на обезпечение. Този извод се налага от логическото тълкуването на цитираната разпоредба самостоятелно и във връзка с останалите разпоредби на договора. В случая така наречената неустойка би трябвало да обезпечи изпълнението и евентуално да обезщети вредите от неизпълнението на едно свързано с кредита акцесорно непарично задължение 3 на потребителя - да обезпечи кредита с банкова гаранция или поръчителство.

Самото непредставяне на обезпечението обаче не застрашава интересите на кредитора, докато кредитът се обслужва редовно. Неблагоприятните последици за кредитора са свързани с евентуални затруднения при събирането на просрочено необезпечено вземане, а те могат да настъпят едва след падежа на задължението. Но дори и след това за кредитора е налице интерес от представяне на обезпечение, тъй като ще получи банкова гаранция или поръчител, т.е. втори солидарен длъжник, от който да претендира плащане. В контекста на горното съждение е нелогично и неоправдано поставянето на кратък 6-дневен срок от усвояването на сумата, в който потребителят да обезпечи кредита, след което това негово задължение се замества от неустойка с компенсаторен характер, сякаш кредиторът е изгубил интерес да получи обезпечението. Освен това се оказва, че ако потребителят не представи обезпечение или го представи, но след срока, той би дължал неустойката дори при редовно обслужван кредит. Уговарянето на такъв кратък срок и възможността задължението за неустойка да възникне при редовен кредит показва, че целта на кредитора не е да обезпечи кредита, за да гарантира неговото връщане, а да получи сумата от неустойката. Следователно действителната цел на обсъжданата договорна клауза е да оскъпи кредита за сметка на потребителя. Ето защо съдът счита, че процесната неустойката представлява скрита печалба за кредитора, увеличава цената на кредита и води до възникването на допълнителни разходи за потребителя, които би трябвало да са включени в годишния процент на разходите.

При това положение следва да се отговори на въпроса дали посоченият в договорите за кредит годишен процент на разходите е определен правилно и дали надхвърля прага по чл.19, ал.4 ЗПК?

Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК, общи разходи по кредита за потребителя това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за 4 допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. От цитираната разпоредба е видно, че всички разходи на потребителя, вкл. косвените такива, на които е придаден вид, че се дължат поради неизпълнението на договора, са елемент на ГПР и следва да бъдат включени в него.

При процесния кредит известните и предвидими разходи за потребителя към момента на сключване на договора се изразяват в заплащането на договорна лихва и неустойка при непредставяне на обезпечение. При тези изначално предвидими разходи на потребителя годишният процент на разходите по кредит /изчислен от съда с калкулатора за ГПР по бързи кредити от електронната страница calculator.bg/ е 88.38%.

Следователно посоченият в договорите за кредит ГПР не съответства на действителния.

Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Съгласно чл.1, ал.1 от Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения, годишният размер на законната лихва за просрочени парични задължения е равен на основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта. Процесният договор за кредит е сключен на 29.05.2025 г. Към 1 януари 2025 г. ОЛП е 2.95 %, респ. размерът на законната лихва е 12.95 %, а максимално допустимият размер на ГПР по потребителски кредити е 64.75 %. Следователно действителният ГПР за процесния потребителски кредит не само не е посочен правилно, но и превишава максимално допустимия размер по чл.19, ал.4 ЗПК. Изискванията на чл.11, ал.1, т.10 и чл.19, ал.4 ЗПК са нарушени и договорът за кредит е недействителен на основание чл.22 ЗЗП. Ето защо искът е основателен и следва да се уважи.

Относно иска по чл.55, ал.1 ЗЗД:

5

За основателността на осъдителния иск, ищецът следва да установи, че е заплатил на ответника сумата, чието връщане претендира и да поддържа, че същата е получена без основание. В тежест на ответника е да установи основанието за плащането, а ищецът може да репликира и да докаже, че то е недействително, като установи фактите, които го опорочават.

Съдът формира извод, че договора за кредит, на който се позовава ответника, е недействителен. Следователно потребителят дължи на кредитора само чистата стойност на кредита – чл.23 ЗПК, която е в размер на 800 лв. Не е спорно, че ищецът е заплатил на ответника 850 лв. Без основание са заплатени от ищеца 50 лв., които подлежат на връщане. Ето защо осъдителният иск следва да се уважи в предявения размер. Сумата следва да се присъди в евро с оглед принципа за автоматично превалутиране на суми от лева в евро, въведен с чл.11, ал.2 от ЗВЕРБ.

Относно разноските:

При този изход на делото ищецът дължи на ответника съдебни разноски на основание чл.78, ал.1 ГПК. Същите са в размер на 100 лв. – държавна такса.

Освен това ищецът е представляван безплатно при условията на чл.38, ал.1, т.2 ЗА адвокат А. А. А. от АК – Пазарджик, служебен адрес: гр. *, служебен №*. На основание чл.38, ал.2 ЗА, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение за всеки от обективно съединените искове, независимо от вида на тяхното съединяване, в размер не по-нисък от предвидения в Наредба №1 от 09.07.2001г. за възнагражденията за адвокатска работа, съгласно чл.2, ал.5 и чл.7, ал.2 от същата наредба.