Решение № 664 от 05.02.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 664 гр. София, 05.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Иванка И.а

Членове:

Петър Люб. Сантиров

Георги Стоев при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20231100502294 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С Решение № 14351 от 12.12.2022 г., постановено по гр. дело № 43750/2022 г., описа на СРС, 65-ти състав, са отхвърлени предявените от ищеца П. И. С. срещу ответника “УниКредит Булбанк“ АД обективно кумулативно съединени искове, както следва: иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ - за признаване за незаконно и отмяна на уволнението му, извършено със Заповед № 214/08.06.2022 г. на основание чл. 188, т. 3 КТ (поради системни нарушения на трудовата дисциплина) по чл. 190, ал. 1, т. 3 вр. чл. 187, ал. 1, т. 3 и чл. 126, т. 5 (неспазване на техническите и технологичните правила), чл. 187, ал. 1, т. 7 и чл. 126, т. 7 КТ (неизпълнение на законните нареждания на работодателя), чл. 187, ал. 1, т. 10 (неизпълнение на други трудови задължения) и поради злоупотреба с доверието на работодателя по чл. 190, ал. 1, т. 4 от КТ вр. чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ ; иск по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ - за възстановяването му на предишната работа - „Юрисконсулт необслужвани кредити – корпоративни клиенти” в отдел Необслужвани кредити – корпоративни клиенти в ответното дружество; иск по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ - за осъждане на ответника да му плати сумата от 13 488, 30 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа в резултат от незаконното уволнение за периода 13.06.2022 г. – 13.12.2022 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска – 12.08.2022 г. до окончателното изплащане.

Със същото решение ищецът П. И. С. е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 1974, 00 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца П. И. С., чрез пълномощника си - адв. П. В., с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неговата неправилност, поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Сочи, че съдът неправилно 1 е приел, че наложеното наказание “дисциплинарно уволнение“ е съразмерно на тежестта на нарушението, като не е съобразил чистото дисциплинарно минало на ищеца и липсата на вредоносни последици за работодателя. Поддържа още, че работодателят не е спазил предвидените в разпоредбата на чл. 194, ал. 1 КТ срокове за налагане на дисциплинарно наказание, което обстоятелство не било съобразено от СРС въпреки направеното оспорване на валидността на представените от работодателя документи за ползване на отпуск. Изтъква още и че работодателят не е спазил предвидения в чл. 333, ал. 3 ГПК ред за уволнение, доколкото работникът е бил секретар на синдикалната организация и като такъв се е ползвал от закрила при уволнение, поради което уволнението е било незаконосъобразно и на формално основание. Предвид изложеното моли въззивната инстанция да отмени обжалваното решение и да уважи изцяло предявените искове, като присъди направените разноски пред двете инстанции.

Въззиваемият - ответник “УниКредит Булбанк“ АД, чрез процесуалния си представител адв. А. М., в законоустановения срок е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата по подробно изложените съображения. Сочи, че оплакванията във въззивната жалба имат бланкетен характер и не се основават на конкретни факти. Подържа, че чистото дисциплинарно минало на работника не винаги обосновава налагането на полеко наказание, както и че за ангажиране на дисциплинарната отговорност на служителя не е необходимо да бъдат причинени щети на работодателя. Сочи още и че в конкретния случай ищецът не се е ползвал от предварителна закрила по чл. 333, ал. 3 КТ, доколкото закрилата е приложима само спрямо организационния секретар, какъвто безспорно се установявало, че ищецът не е. Счита, че съдът правилно не се е произнесъл по искането за оспорване на истинността на представената служебна бележка, тъй като същото е направено извън предвидените в ГПК преклузивни срокове. Моли съда да остави без уважение жалбата и да потвърди обжалваното решение, като присъди направените в производството пред СГС разноски.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, което е освободено от заплащане на държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита, поради което наведените в жалбата оплаквания в тази насока са неоснователни.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за основателна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:

По делото страните не спорят, че помежду им е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищецът е заемал длъжността “Юрисконсулт необслужвани кредити – корпоративни клиенти“ в отдел Необслужвани кредити – корпоративни клиенти в ответното дружество. Не спорят още и по отношение на обстоятелството, че трудовото правоотношение е прекратено на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 2 от КТ вр. чл. 188, т. 3 КТ със Заповед № 214/08.06.2022 г., с която на ищеца е наложено дисциплинарно наказание “уволнение“ поради системни нарушения на трудовата дисциплина -чл. 190, ал. 1, т. 3 КТ вр. чл. 187, ал. 1, т. 3, неспазване на технологичните правила по чл. 187, ал. 1, т. 7, чл. 126, т. 7- неизпълнение на законните нареждания на работодателя, по чл. 187, ал. 1, т. 10 – неизпълнение на други трудови задължения и поради злоупотреба с доверието на работодателя по чл. 190, ал. 1, т. 4 КТ, която заповед е била връчена на ищеца на 13.06.2022 г.

Съгласно разпоредбата на чл. 195, ал. 1 КТ дисциплинарното наказание се налага с мотивирана писмена заповед, в която се посочва нарушителят, нарушението и кога е извършено, наказанието и законният текст, въз основа на който се налага. В разпоредбата на чл. 194, ал. 1 КТ е предвидено, че дисциплинарните наказания се налагат не по-късно от два месеца от откриване на нарушението и не по-късно от 1 година от извършването им.

Посочената разпоредба е императивна по своя характер, поради което съдът следи служебно дали са спазени сроковете по чл. 194, ал. 1 КТ /в този смисъл - решение № 432/25.03.2002 г. по гр. д. № 795/2001 г., III г. о., ВКС и решение № 796/23.10.2008 г. по гр. д. № 1102/2006 г., IV г. о., ВКС. Нормата на чл. 194, ал. 1 КТ урежда сроковете за налагане на дисциплинарните наказания, които са преклузивни и поради това с изтичането им се прекратява възможността работодателят да наложи дисциплинарното наказание, а за преклузивните срокове съдът следи не само по възражение на страната, както е в настоящия случай, но и служебно в производството по проверка на законосъобразността на заповедта.

Дисциплинарното производство е своеобразно санкционно производство и с изтичането на сроковете по чл. 194, ал. 1 КТ се прекратява възможността за търсене на дисциплинарна отговорност. В правният мир дисциплинарното нарушение вече не съществува като основание за налагане на наказание. Поради това съдът следва да извърши преценка спазени ли са преклузивните срокове по чл. 194, ал. 1 ГПК и то преди да преценява законосъобразността на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание по същество.

Нормата на чл. 194, ал. 1 КТ съдържа два срока: 2-месечен от откриване на нарушението и 1годишен от извършването му, съотношението между които е следното: ако е изтекъл 2месечният от откриване на нарушението не може да се приложи 1-годишният, а ако е изтекъл 1-годишният срок от извършването му, той поглъща 2-месечния от откриването му.

От значение за спазване на сроковете по чл. 194, ал. 1 КТ е моментът на връчване на заповедта, тъй като по аргумент от разпоредбата на чл. 195, ал. 3 КТ имено това е моментът на налагане на дисциплинарното наказание.

От процесната заповед за уволнение се установява, че същата е издадена за нарушения на ищеца – въззивник в настоящото производство, извършени в периода 15 март 2022 г. – 4 април 2022 г. От изслушаните в производството пред СРС свидетелски показания се установява, че сигналът за извършено нарушение съгласно действащата при работодателя система е получен на 04.04.2022 г., след който момент служители на ответника са започнали проверка, която е завършила с уведомяване на Управителния съвет на 20.04.2022 г. (в този смисъл са свидетелските показания на св. И.С. и св. М.Р., изслушани в производството пред СРС).

Съгласно установената по реда на чл. 290 ГПК практика, която напълно се споделя и от настоящия състав, разпоредбата на чл. 194 КТ визира двумесечен срок от отриване на нарушението, което практиката тълкува като срок, който започва да тече от момента, в който субектът на дисциплинарната власт е узнал / получил информация/ за нарушението на трудовата дисциплина, установено в съществените му признаци - субектът на нарушението, времето и мястото му на извършване, както и индивидуализиращите признаци на деянието от обективна и субективна страна, които го квалифицират като нарушение (в този смисъл и Решение № 231 от 13.06.2011 г. по гр. д. № 858/ 2010 г., IV г. о., Решение № 256 от 18.05.2012 г. по гр. д. № 1036/ 2011 г., IV г. о., Определение № 1088 ОТ 22.10.2014 г. по гр. д. № 4031/2014 Г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС).

3

В тежест на работодателя е да докаже в конкретния случай кой е субектът на дисциплинарната власт, уведомяването на който е от значение за определяне на моментът, в който е започнал да тече срокът по чл. 194, ал. 1 КТ. От представените в производството пред СРС писмени доказателства - пълномощно от 06.12.2022 г. (л.93 от делото пред СРС) се установява, че субект на дисциплинарна власт при работодателя е лицето А.Й. с оглед на учредената й с пълномощното представителна власт. Съобразно представените по делото писмени доказателства, субектът на дисциплинарната власт е уведомен с имейл от 12.05.2022 г. за извършените от служителя нарушения, в който са посочени обективните и субективните признаци на нарушенията (л.97 от делото пред СРС). Настоя състав намира, че именно от този момент е започнал да тече двумесечният срок по чл. 194, ал. 1 КТ и с оглед на обстоятелството, че процесната заповед за уволнение от 08.06.2022 г. е връчена на служителя на 13.06.2022 г., то заповедта е издадена в рамките на преклузивния двумесечен срок.

Неоснователни са и наведените от въззивника оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд нарушения във връзка с липсата на произнасяне на съда относно оспорването на представената по делото служебна бележка за ползване на отпуск. Съгласно разпоредбата на чл. 312, ал. 2 ГПК, която намира приложение в бързото производство при разглеждане на трудови спорове, ищецът следва да вземе становище по отношение на писмения отговор на ответника и доказателствата към него в едноседмичен срок от връчването им. Оспорването на представената служебна бележка е извършено извън предвидения в закона срок, поради което и на основание чл. 313 ГПК е преклудирано. Като е съобразил изложеното СРС е приел, че оспорването на съдържанието на служебна бележка, в която е отразен използвания от ищеца платен годишен отпуск е преклудирано, поради което и същото не е разгледано в хода на производството.