Решение № 37 от 19.02.2023, Окръжен съд - Шумен

РЕШЕНИЕ

№ 37 гр. Шумен, 19.02.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН в публично заседание на седемнадесети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мирослав Г. Маринов при участието на секретаря Татяна Св. Тодорова като разгледа докладваното от Мирослав Г. Маринов Гражданско дело № 20223600100135 по описа за 2022 година

Предявена е искова претенция с правно основание 422, ал. 1 от ГПК, от „ИМОТИ ТЕМИДА“ЕООД срещу С. Н. С.. Ищеца излага, че на че на 05.10.2021 г. между страните бил сключен договор за заем за сумата от 29 000 лв., а за ползването на сумата било определено месечно възнаграждение в размер на 870 лв., платими до 10-то число на месеца.

Сумата следвало да се върне най-късно до 05.01.2022 г., а в случай на неизпълнение на задължението за връщане на предоставената в заем сума била предвидена неустойка в полза на заемодателя в размер на 14500 лв. Договорът за заем бил сключен с договорна ипотека за недвижим имот, обективирана в Нотариален акт № 145, том 2, дело № 3397/ 2021 г., вписан с вх. рег. № 6191/ 05.10.2021 г., вписан в Служба по вписванията, Имотен регистър – гр.

Шумен. До датата на падежа отразена в договора от 05.01.2022 г., дадената в заем сума от 29000 лв. не била възстановена от страна на С. Н. С., а от дължимото месечно възнаграждение е изплатена само една вноска в размер на 870 лв. и се дължи 1740 лв. Тъй като в уговорения срок дадената в заем сума не била върната, ищецът подал заявление за издаване на Заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, за което било образувано ч.гр.д. № 20223630100024/ 2022 г. по описа на Районен съд гр. Шумен, по което била издадена Заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за сумата от 29 000.00 лева главница, законната лихва от 06.01.2022 год. до окончателното изплащане на сумата, сумата от 14 500.00 лв. – неустойка, 1 740.00 лв. – месечно възнаграждение и 2154.80 лв. разноски. От страна на ищеца било образувано изп.дело № 20227740400007 год. по описа на ЧСИ Я.Д., рег.№ 774 на КЧСИ, по което на длъжника е връчена заповедта за незабавно изпълнение и покана за доброволно изпълнение. Ето защо ищецът моли да бъде постановено решение, с което да бъде признато за установено, че ответникът С. Н. С. дължи на ищеца „Имоти Темида“ ЕООД сумата от 29000 лв. главница, сумата от 14500 лв. – неустойка, сумата от 1740 лв. месечно възнаграждение по чл. 3.1 от договора и 2154.80 лв. разноски. Претендира деловодни разноски.

С определение от 23.05.2022 г. по настоящото дело съдът е прекратил частично производството по настоящото дело само по отношение на предявената претенция за сумата от 14500 лева, представляваща договорна неустойка.

1

В срока по чл. 131 от ГПК е представен отговор от ответника, с който заявява, че от описаните договори за заеми било видно, че двата заеми били безлихвени и общата дължима сума по тях е 16400 лв., а не 17300 лв. Излага становище по изчисленията и възразява на направените с исковата молба по отношение на плащанията по процесните задължения.

Освен това договореното месечно възнаграждение в размер на 870 лв. се равнявало на 36 % годишна лихва, а заедно с неустойката, представлявало общ годишен процент на разходите, което противоречало на максимално допустимия размер на годишните разходи по кредита и правило и договора за заем недействителен, съгласно чл. 22 от Закона за потребителския кредит. В съдебно заседание твърди нищожност на договорената лихва, която заедно с останалите разноски по кредита надхвърляла 85%, което противоречало и на максимално допустимия размер на годишните разходи по кредити. Позовава се и на разпоредбата на чл.38, 39 вр. 24 от ЗКНИП.

От събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност, се установи от фактическа страна следното: От представения по делото - договор за заем от 05.10.2021г., сключен между ищеца и ответника, е видно че ищеца е предоставил на ответника 29000 лева заем по следния начин: 17300 лева по банкова сметка на "Валерия Ауто" ЕООД за погасяване на заеми на ответника от 19.07.2021г. и 16.08.2021г. От остатъка от сумата в размер на 11700 лева се удържали такси и разноски, след заплащането на които, остатъка от заемната сума се превеждал по банковата сметка на ответника. За ползване на получената сума заемателят дължал на заемодателя месечно възнаграждение в размер на 870 лева. В чл.3.2 е отразено, че главницата се издължава най - късно до 05.01.2022г. В чл.3.3 е уговорено, че ако заемателят не заплаща дължимите суми - главница и лихви на договорените срокове, той дължи на заемодателя неустойка в размер на 14500 лева. Така уговорения заем е бил обезпечен чрез договорна ипотека, сключена с Нотариален акт за договорна ипотека №....г. на нотариус Св. С... с район на действие ШРС, рег.№024 на НК, с който за описаните по горе суми ответника учредявал в полза на ищеца ипотека върху 2/3 ид.ч. от свой недвижим имот. От представеното преводно нареждане от 05.10.2021г. е видно, че ищеца е изплатил на "Валерия Ауто" ЕООД 17300 лева, а с платежно нареждане от същата дата са превели по сметката на ответника сумата от 10730 лева. От изготвената по делото съдебно - счетоводна експертиза се установява, че при изключване на уговорената между страните неустойка в параметрите на договора, годишния процент на разходите /ГПР/ възлизал на 42,62 %, а при включването му - 2424,84%. В счетоводството на ищеца имало отразено едно плащане по договора в размер на 870 лева. По подадено от ищеца заявление по чл.417 ГПК, била издадена заповед за незабавно изпълнение по гр.д.

№24/2022г. по описа на ШРС за следните суми - 29000 лева главница по процесния договор за заем, 14500 лева неустойка, 1740 лева месечно възнаграждение, законната лихва върху главницата от 06.01.2022г. до изплащане на вземането и разноски - 904,80 лв. платена държавна такса и 1250 лева адвокатско възнаграждение. С определение №318/14.04.2022г. по в.ч.гр.д.№102/2022г. по описа на ШОС горното разпореждане за незабавно изпълнение в частта за сумата от 14500 лева - договорна неустойка било отменено, а изпълнителния лист обезсилен. В настоящото производство страните заявиха, че за процесната договорна неустойка между страните е висящ исков процес пред първа инстанция. Заповедта за изпълнение е била връчена на длъжника на 18.02.2022г. и в едномесечния срок по чл.414, 2 ал.2 ГПК е подал възражение срещу нея в законния срок.

Анализът на горната фактическа обстановка налага следните правни изводи:

Производството по чл.422 вр. чл.415, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК съставлява продължение на развилото се пред Районен съд - Шумен заповедно производство по ч.гр.д.№24/2022 г. /по което е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение за горните суми/, а предявяването на установителния иск е законова последица или от подаденото в срока по чл.414 от ГПК възражение на длъжника, с което е оспорена дължимостта на отразеното в заповедта за изпълнение парично вземане /както е в процесния случай/, или с връчването на заповедта по реда на чл.47, ал.5 от ГПК.

В първото по делото съдебно заседание, съдът е предоставил възможност на ищцовата страна да изложи становището си във връзка с изложените твърдения за нищожност на клаузи по договора, както и за валидността на всички клаузи по договора, за които съдът следва да следи служебно, съобразно чл.7, ал.3 ГПК. Според дадените разяснения с ТР № 1/2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд извършва служебна проверка за правилното приложение на императивни правни норми. нормите на ЗЗП, уреждащи материята за неравноправния характер на клаузи в потребителски договори са именно от такъв характер - императивни. При положение, че въззивният съд има задължение да следи служебно за приложението на императивни материалноправни норми, то, такова задължение има и първоинстанционния съд. Още повече че по отношение на института на неравноправните клаузи задължението на съда да извърши служебно проверка, са му вменени с преюдициални заключения на Съда на ЕС, имащи задължителен характер по приложението на Директива 93/13/ЕИО. Установено е, че кредитополучателят е физическо лице, като процесния кредит не е предназначен за търговска или професионална дейност. С оглед на това ответника има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. От своя страна, неравноправните клаузи са нищожни и не пораждат правни последици в отношенията между страните – чл. 146, ал. 1 ЗЗП. За да бъде квалифицирана като неравноправна клауза в потребителски договор, е необходимо да са налице общите материалноправни предпоставки на чл. 143, чл. 145, ал. 2 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Съгласно чл.143 и чл.146, ал.1 ЗЗП, нищожна е неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, освен ако клаузата е уговорена индивидуално. Не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия (чл.146, ал.2 ЗЗП), като тежестта на доказване, че определено условие на договора е индивидуално уговорено, е на търговеца / доставчика - чл.146, ал.4 ЗЗП. В настоящия случай, презумпцията на чл.146, ал.4 ЗЗП не е оборена въз основа на съдържанието на оспорената от потребителя клауза. По делото не са ангажирани доказателства потребителят да е могъл да изрази становище по съдържанието на договора, вкл. по спорните клаузи от него, както и да е имал възможност 3 да повлияе върху тях. В чл.143, ал.2, т.5., като неравноправна е определена клауза, която задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка, а в т. 19 и 20, която не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора, или поставя други подобни условия. В настоящия случай в договора за кредит е посочено месечно възнаграждение за ползването на предоставената сума в размер на 870 лева, но никъде не е посочен размера на лихвения процент, който при изчисление на посочената месечна база се установява, че възлиза на 36%. Не е посочен и годишния процент на разходите, а от заключението на приетата съдебно - счетоводна експертиза се установява, че с включената неустойка, ГПР възлиза на 2424,84%. Горните разпоредби от договора водят до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, по см. на чл. 143 ЗЗП, тъй като са уговорени във вреда на потребителя не отговарят на изискването за добросъвестност, и са нищожни освен на основание чл.146, ал.1 ЗЗП. Освен това е необходимо да се отбележи, че възнаградителната лихва по договора за кредит е уговорена в нарушение на добрите нрави. Максималният размер на договорната лихва / възнаградителна или за забава/ е ограничен винаги от чл. 9 ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелствуване на друг и пр.. Въпреки че не е налице действащо нормативно ограничение при договарянето на размера на възнаградителната лихва, то съгласно наложилата се съдебна практика /решение № 906/30.12.2004 г. по гр.д.№1106/2003 г., ІІг.о., решение № 378/18.05.2006 г. по гр.д.№315/2005г., ІІ г.о.; решение № 1270/09.01.2009 г. по гр.д.№5093/2007 г., ІІ г.о., определение № 901/10.07.2015 г. по гр.д.

№6295/2014 г., ІV г.о./ се приема, че ако договорната лихва надвишава трикратно размера на законната лихва, то е налице неравноправие, тъй като в този случай предвиденият размер на договорната възнаградителна лихва, съществено превишава нейната обезщетителна функция по повод предоставеното ползване на заемната сума. Настоящата инстанция споделя тази практика. В съответствие с препращащата разпоредбата на чл.86, ал.2 от ЗЗД, размерът на законната лихва е определен с Постановление № 426 на Министерския съвет от 18.12.2014 г.