Решение № 303 от 15.12.2025, Окръжен съд - Враца

РЕШЕНИЕ

№ 303 гр. Враца, 15.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, III-ТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Калин Тр. Тодоров

Членове:

Христо Н. Христов

Пламен К. Кучев при участието на секретаря Веселка Кр. Николова като разгледа докладваното от Христо Н. Христов Въззивно гражданско дело № 20251400500375 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 84/16.04.2025 г., постановено по гр. д. № 663/2024 г. по описа на Районен съд – Оряхово е отхвърлен предявеният от П. Н. С., с ЕГН **********, с постоянен адрес *** против „АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД, иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит № ***/21.02.2023 г., като неоснователен и недоказан. С решението е прогласена нищожността на клаузата предвиждаща заплащане на сумата от 99,96 лева за такса за разглеждане и оценка на заявката за сключване в Договор за потребителски кредит № ***/21.02.2023 г. сключен между П. Н. С. и „АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД, като противоречаща на закона. Със същото решение е отхвърлен предявеният от „АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД против П. Н. С., иск с правно основание чл. 23 от ЗПК, за осъждане на ищеца П. Н. С. да заплати на ответника „АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД, сумата в размер на 4 486,26 лв., частично от 4 649,75 лв., представляваща чистата стойност на кредита /главница/ по Договор за потребителски кредит № ***/21.02.2023 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба, до окончателното й изплащане, като неоснователен. С решението е осъдено „АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД да заплати на П. Н. С., деловодни разноски в общ размер на 750,00 лева.

С постановено по реда на чл. 247 ГПК и чл. 250 ГПК решение № 112/24.06.2025 г.

1 районният съд е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 84/16.04.2025 г., постановено по гр. д. № 663/2024 г. по описа на Оряховски районен съд, като е постановено в диспозитива на решението, навсякъде се чете Договор за потребителски кредит № ***/21.02.2023 г., вместо Договор за потребителски кредит № ***/21.02.2023 г.. Със същото решение е допълнено решение № 84/16.04.2025 г., постановено по гр. д. № 663/2024 г. по описа на Оряховски районен съд, като е отхвърлен предявеният от П. Н. С. против „АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД, иск за прогласяване нищожността на клаузата за ГПР, ГЛП от Договор за потребителски кредит № ***/21.02.2023 г., сключен между „АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД и ищеца.

С постановено по същото дело определение № 250/24.06.2025 г., е оставена без уважение молбата от ответника „АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД, за изменение на решение № 84/16.04.2025 г., в частта за разноските, като неоснователна.

Постъпила е въззивна жалба от „АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от С. А., изпълнителен директор, против решение № 84/16.04.2025 г., постановено по гр. д. № 663/2024 г. по описа на Районен съд – Оряхово, в частта в която е отхвърлен насрещния иск предявен от жалбоподателя. Иска въззивният съд да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да уважи предявения насрещен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД от „АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД за сумата в размер на 913,47 лева, ведно със законната лихва за забава от датата на подаване до районния съд на насрещната искова молба до окончателното плащане на задължението, като отхвърли предявения насрещен иск за сумата в размер на 3572,79 лева, поради плащане в хода на процеса. Жалбоподателя излага, че съдът извършил неправилен анализ, приемайки че насрещният иск е предявен от „АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД с правно основание чл. 23 от ЗПК, не представил акуратно фактическите твърдения, на които се основава насрещния иск, поради което дал неясни указания относно обстоятелствата, за които страните носят доказателствена тежест да установят чрез ангажиране на доказателства с проекта за доклад.

Обжалваното решение било неправилно, незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Съгласно TP № 1 oт 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК регламентацията на доклада по делото и указанията на съда /чл. 146 ГПК/ били отражение на съчетаното приложение на основните начала на гражданския процес - служебно начало, при което съдът съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа страна /чл. 7, ал. 1, изр. 2 ГПК/; състезателно начало, чиято основна характеристика е свързана с необходимостта заинтересуваните страни да посочат фактите, на които основават исканията си, и да проведат доказване на тези факти /чл. 8 ГПК/; осигуряване на равенство на страните при упражняване на тези им процесуални права /чл. 9 ГПК/; създаване по този начин на предпоставки за установяване на истината относно фактите, които са от значение за решаването на делото /чл. 10 ГПК/. В този смисъл докладът на делото е от особено значение за постановяване на правилно и съобразено с обективната фактическа действителност решение по материалноправния спор. Докладът е насочен да ориентира страните при упражняване на техните процесуални права.

2

Регламентацията на дължимите от съда процесуални действия по докладване на делото е императивна и пропускът на първоинстанционния съд да извърши доклад, респективно извършването на непълен или неточен доклад, следва да се квалифицира като нарушение на съдопроизводствените правила. Цитира съдебна практика (решение № 212 от 18.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 859/2020 г., IV г. о. и решение № 105 от 02.10.2020 г. по гр. д. № 4648 / 2019 г. на ВКС, 3-то гр. отделение), в подкрепа на изложените доводи.

Първоинстанционният съд в проекта за доклад не представил правилно фактическата обстановка по делото, не посочил правилно правната квалификация на всички претендирани от страните права и дал неясни, противоречиви и неконкретни указания. Не било посочено за кои факти и обстоятелства, за които страните носят доказателствена тежест, не са представили доказателства и не са направили искане като противоречията, неяснотата и непълнотата на указанията на първоинстанционния съд затруднила защитата и интересите на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД. Първоинстанционният съд извършил неправилен доказателствен анализ, неправилно приложил материалния закон към установените факти, допуснал нарушение на принципа за установяване на истината, регламентирана в чл. 10 ГПК вследствие на което постановеното решение не отразявало действителното правно положение. Задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства и да мотивира своето решение, като посочи защо приема за основателни или отхвърля направените доводи и възражения на страните, произтичало пряко от разпоредбата на чл.

121 на Конституцията на Република България, съответно чл. 5, чл. 143, чл. 154, чл. 235 и чл.

236 ГПК. Налице било процесуално нарушение при доказването и разпределяне на доказателствената тежест в процеса. Доказателствената тежест в гражданския процес се разпределяла съобразно правилото на чл. 154 ГПК, като всяка страна носела тежестта да докаже положителните твърдения за факти, от които извлича благоприятни за себе си правни последици и на които основава исканията и възраженията си. Отрицателните факти не подлежали на доказване, поради което за страната, която се позовава на такъв факт, не съществувала доказателствена тежест за неговото доказване. Първоинстанционното производство било образувано по искова молба на П. Н. С., който предявил иск за установяване, че Договор за потребителски кредит № *** е нищожен, а под условията на евентуалност, че клаузите за ГПР, ГЛП и за такса събиране в процесния договор са нищожни. В срока по чл. 131 от ГПК „АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД подало отговор на исковата молба, с който оспорва изцяло твърденията на ищцовата страна. Признало, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № ***, но счита така предявените искове за необосновани, неоснователни и недоказани, за което излага съображения, че договора за кредит и оспорените клаузи са изцяло действителни. В срока за отговор предявил насрещен иск с правно основание чл. 79 от ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК с искане да се постанови решение, с което да бъде осъден П. Н. С. да заплати на дружеството непогасена главница, дължима по Договор за потребителски кредит № ***. С исковата молба твърдял, че между „АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД, в качеството си на кредитодател, и насрещният ответник, в качеството си на кредитополучател е сключен Договор за потребителски кредит № ***, по силата на който бил отпуснат кредит в размер на 5000 лева.

3

Кредитът следвало да се погаси с дванадесет 30-дневни вноски, като общият срок за погасяване на кредита бил от 22.02.2023 г. до 21.02.2024 г. и при условията, договорени между страните. Към датата на предявяване на иска кредитополучателят бил в неизпълнение на задълженията си, тъй като не заплатил изискуемите суми и същият бил изпаднал в забава. Към исковата молба били представени Договор за потребителски кредит № ***, Погасителен план към Договор за потребителски кредит № ***, Приложение № 1 към Договор за потребителски кредит № *** Стандартен европейски формуляр, приложим към Договор за потребителски кредит № ***, Общи условия на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД, приложими към Договор за потребителски кредит № ***, Разписка за получената от П. Н. С. сума по Договор за потребителски кредит № ***. Исковата молба на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД ясно и конкретно посочвала всички обстоятелства, на които се основава иска, от които се извежда притезателното право, посочено било, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № ***, какво е съдържанието му, обстоятелствата относно начина на сключването му, конкретизиран бил петитума на иска, изрично бил посочен размера на претенцията, а именно 4486,26 лева, частично от 4649,75 лева, представляваща главница по Договор за потребителски кредит № ***, ведно със законната лихва за забава от датата на подаване до районния съд на насрещната искова молба до окончателното плащане на задължението. В насрещната искова молба дружеството единствено обърнало внимание относно приложението на чл. 23 от ЗПК и че съгласно задължителната съдебна практика било допустимо предявен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД да бъде уважен на основание чл. 23 ЗПК до размера на чистата стойност на кредитите, при положение, че съдът е достигнал до извод за недействителност на договора по смисъла на чл. 22 ЗПК, като не е необходимо вземането за чистата стойност да бъде предявено с отделен иск на основание чл. 55 от ЗЗД. Цитира съдебна практика (решение № 50259/12.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3620/2021 г. III г. о. Върховният касационен съд), в подкрепа на изложените доводи. В случай че съдът приемел процесния договор за недействителен, жалбоподателя поискал ответникът по насрещния иск да бъде осъден да върне чистата стойност на кредита, поради липса на основание за усвояване/задържане на сумата. С представеното и неоспорено заключение на вещо лице било установено, че единствено сума в размер от 513,74 лв. е заплатена от ищеца преди предявяване на насрещния иск, както и че сума в размер на 4602,00 лева е заплатена доста след падежиране на договора и подаване на иска от „АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД. Районен съд - Оряхово неправилно приел, че предявеният насрещен иск от „АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД е с правно основание чл. 23 от ЗПК и счел същият за неоснователен. Видно от петитума дружеството молело да бъде постановено решение, с което да бъде осъден П. Н. С. да заплати главница в размер на 4486,26 лева, частично от 4649,75 лева, ведно със законната лихва за забава от датата на подаване до районния съд на насрещната искова молба до окончателното плащане на задължението по Договор за потребителски кредит № ***. След като процесния договор бил обявен за действителен и бил отхвърлен иска за главница на първоначалния ищец, за да бъде отхвърлен предявения насрещен иск за главницата по процесния договор, в тежест на насрещния ответник било да установи при пълно и главно доказване погасяването на дълга. Доказателствата по делото 4 установили, че П. Н. С. усвоил сума в размер на 5000 лева по Договор за потребителски кредит № ***. Със заключението по делото се установило, че до датата на предявяване на исковата молба (21.11.2024 г.) П. Н. С. заплатил към „АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД сума в размер от 513,74 лева, разпределена по следния начин: главница в размер на 358,58 лева и възнаградителна лихва в размер на 1551,16 лева. Насрещният ответник заплатил сума в размер на 4602 лева, чак на 27.01.2025 г., тоест повече от два месеца след депозиране на иска от дружеството, почти година след падежиране на процесния договор и седмица преди насроченото първо заседание. Това обстоятелство, факта на извършеното плащане в хода на делото, следвало да бъде съобразено като факт от значение за спорното право и да се вземе под внимание при постановяване на решението с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 3 от ГПК. Със заплащането на 4602 лева, извършено след предявяване на иска, П. Н. С. признал дължимостта на част от претендираните от въззивника суми. Видно било от заключението, че сумата е разпределена по следния начин: главница в размер на 3572,79 лева; възнаградителна лихва в размер на 909,71 лева; законна лихва в размер на 119,50 лева. При липса на доказателства не можел да бъде направен извод за погасяване на задълженията на кредитополучателя, тоест че главница в размер 5000 лева е заплатена от кредитополучателя, тъй като съдебното решение не може да почива на предположения. Следвало да се отбележи, че според възприетото в теорията и съдебната практика становище тежестта на доказване било правото и задължението на съда да приеме, че правната последица, която се претендира от определен факт, останал недоказан, не е настъпила. Съдът следвало да счете недоказаното за неосъществил се юридически факт. В случая П. Н. С. не доказвал, че е платил на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД изцяло главницата по сключения процесен договор. След като по делото не се установили фактите, които са били в тежест на доказване на насрещния ответник, а именно че П. Н. С. заплатил главницата, то съдът следвало да приеме за основателен насрещния иск по чл. 79 от ЗЗД относно твърдения размер на главницата, предявен от насрещния ищец в исковата молба. По-конкретно част от иска - за главницата по сключения Договор за потребителски кредит № *** в размер на 913,47 лева, следвало да бъде уважен, ведно със законната лихва от датата на подаване до районния съд на насрещната искова молба до окончателното плащане на задължението, поради липса на доказателства, че П. Н. С. заплатил на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД дължимата сума. С оглед на горното, част от предявеният насрещен иск, а именно иска за главницата в размер на 3572,79 лева следвало да бъде отхвърлен не поради неоснователност на претенцията, а единствено поради погасяването на част от сумата чрез плащане в хода на процеса от насрещния ответник (отчетено на основание чл. 235, ал. 3 ГПК). При този изход на спора насрещният ответник следвало да понесе разноските в пълен размер, сторени от „АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД, тъй като дал повод за предявяване на насрещната искова молба. Правото на разноски било признато от закона имуществено право за възмездяване на страната за разноските по извършените процесуални действия и за защита в съдебния процес. В настоящия случай следвало да се приложи правилото на чл. 78, ал. 1 от ГПК като заплатените от насрещния ищец такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат се заплащали от ответника съразмерно с уважената част от иска. Поради факта, че не е налице нормативно 5 предвидено изключение от общия принцип на чл. 78 ГПК и на база събраните по делото данни, жалбоподателя имал правото да иска от противната страна заплащане на разноски.