Решение № 5 от 06.01.2026, Районен съд - Самоков

РЕШЕНИЕ

№5 гр. Самоков, 06.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – САМОКОВ, ЧЕТВЪРТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай З. Петров при участието на секретаря Параскева Хр. Георгиева като разгледа докладваното от Николай З. Петров Гражданско дело № 20251870100369 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правно основание чл.19 ЗПК, чл.11ЗПК и чл.21 от ЗПК.

Ищецът М. В. М. с ЕГН **********, чрез адв. Д.Г., e предявила иск с горното правно основание срещу "А. ** ** г." АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. С. № 16 с цена на иска 3 233.04лева.Твърди се в исковата молба че искът е допустим и основателен и исковата претенция следва да бъде уважена. Моли, след като се убеди в основателността на претенцията съдът да постанови Решение, с което да признае за установено, че договорът за кредит сключен между ищеца и ответника на 12.10.2023г. е недействителен заради неправилно посочено ГПР .Претендират се разноски за държавни такси и адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 от ЗА по настоящото дело.

Ответника моли искът да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан.Също претендира разноски.

Предявил е и насрещен иск срещу ищцата М. В. М. за сумата от 883лева ведно със законната лихва от подаване на насрещната искова молба на основание чл.23 от ЗПК.

Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства, прие за установено от фактическа страна и правна страна следното:

През 2023-ра година между ищеца М. В. М. и "А. ** ** г." АД, ЕИК ********* е сключен Договор за потребителски кредит №603182 с главница 2,000.00 лв. със срок 24 месеца до 12.10.2025 година.В договора е предвидено, че ищеца ще дължи общо връщане на сума в размер на 3 233.04лева при „ надлежно и правилно изпълнение на задълженията“.Така изчисления ГПР е в размер на 65% годишно.

В същия договор е предвидено кредитополучателя да представи 2 физически лица поръчители или да представи банкова гаранция в размер на 3 233.04лева.Ако това не бъде сторено кредитополучателя дължи неустойка от 1

4.01лева на ден или за 730 дни колкото е кредита близо 3 000лева.С набъбването на кредита с тази сума безспорно и елементарно за смятане е че ГПР не е 65%, а много над 150%, което не само заблуждава потребителя, но противоречи на закона за потребителския кредит.

С въвеждането на такива евентуални неустойки кредиторът създава допълнителни разходи, които не са отразени в ГПР.

В този смисъл следва да се посочи, че по отправено преюдициално запитване, досежно българското законодателство, е постановено Решение от 21.03.2024 г. на СЕС по дело С714/22, с което е прието, че член 3, буква ж) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги или неустойки, които са уговорени към договор за потребителски кредит, попадат в обхвата на понятието "общи разходи по кредита за потребителя" по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието "ГПР" по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.

Прието е, че член 10, параграф 2, буква ж ) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.

Съобразно гореизложеното, кредитното правоотношение между страните се явява недействително на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и като такова не е в състояние да породи присъщите за този тип сделка правни последици. Съобразно нормата на чл. 23 ЗПК, при недействителност на договора за кредит, длъжникът дължи да възстанови на кредитора чистата стойност на предоставения финансов ресурс.

Ето защо тъй като ищцата М. все още не е върнала 883лева от главницата на кредита в общ размер 2000лева следва да бъде осъдена да заплати тази сума на насрещния ищец.

На основание гореизложените доводи предявеният иск за установяване недействителност на договора за кредит се явява основателен и следва да се уважи изцяло.

Същевременно, предвид горните мотиви следва да се уважи и насрещния иск в размер на 883лева, който е изцяло признат от насрещния ответник.

С оглед изхода на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на защитника на ищеца и на самия ищец следва да се присъдят разноски.В полза на „А. ** ** г.“ АД също се дължат разноски.

В производството по делото ищецът е защитавана на основание чл. 38, 2 ал. 1, т. 2 ЗАдв.

Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от С. районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС . Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от С. районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС , националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. В този смисъл с Определение № 50015/16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, І т. о., е извършена преценка на съответствието на нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв ., която препраща към Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения и задължава съда да определи адвокатско възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в нея в случаите, когато адвокатът е осъществил безплатно адвокатска помощ на материално затруднено лице, с правото на ЕС съгласно Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от С. районен съд. Прието е, че решението на Висшия адвокатски съвет за приемане на Наредба за определяне на минимални размери на адвокатските възнаграждения представлява съгласуване на цените от всички участници на пазара на адвокатски услуги и преследваните цели, дори и същите да са легитимни за този сектор, не могат да се постигат чрез възлагане на задължение на съда при безплатно процесуално представителство възнаграждението да бъде в посочения в наредбата минимален размер.

3

Въведеното с чл. 38, ал. 2 от ЗАдв . правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС , в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C438/22 на СЕС.

По тези съображения нормата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв ., препращаща към Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е счетена за несъответстваща на правото на ЕС, поради което не е приложена. Изложени са съображения, че посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда при определяне цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В този смисъл е и Определение № 712 от 21.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 175/2023 г., I т. о., ТК.

Съобразявайки практиката на Съда на ЕС и на В. касационен съд съдът намира, че следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в полза на адв. Д.Г. в размер на сумата от 720лева с ДДС за спечеления предявения иск.

В полза на М. М. следва да се присъди заплатената лично от нея видно от приложената разписка държавна такса в размер на 129.32лева.

Насрещния ищец също има право на разноски за държавна такса в размер на 50лева, както и за възнаграждение за защитник, както и 300лева с ДДС възнаграждение за защитник за спечеления насрещен иск.

Следва да се посочи, че съгласно чл. 36, ал. 2 ЗА размерът на възнаграждението трябва да е справедлив и обоснован, като това изискване се прилага и при определяне на минималните размери на адвокатските възнаграждения. За да се приеме, че минималните размери на адвокатските възнаграждения са обосновани и справедливи, както изисква законовата норма, цената на адвокатския труд следва да е съобразена с материалния интерес и с фактическата и правна сложност на делото. В този смисъл с Решение № 125/10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г., ГК, ІІІ г. о. на ВКС се приема, че специална хипотеза за противоречието с добрите нрави е уредена в чл. 36, ал. 2 ЗАдв ., като съдът следи служебно за свръхпрекомерност на уговорения размер на насрещната престация, което опорочава волеизявлението, поради противоречие с добрите нрави.

Мотивиран така, съдът

4

РЕШИ:

Признава за установено че сключения между М. В. М. с ЕГН ********** и "А. ** ** г." АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. С. № 16, блок П. л. офис център, ет. 8 договор за кредит с номер 603182 от 12.10.2023г. е недействителен.

ОСЪЖДА М. В. М. с ЕГН ********** да заплати на "А. ** ** г." АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. С. № 16, блок П. л. офис център, ет. 8 сумата от 883лева (451.47Евро) представляваща частично неизплатена главница по договор за кредит с номер 603182 от 12.10.2023г. ведно със законната лихва считано от 25.06.2025г.

ОСЪЖДА "А. ** ** г." АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. С. № 16, блок П. л. офис център, ет. 8 да заплати на адв.

Д.Г. вписан в АК-Л.., с личен номер 1900017355, с адрес: гр. Троян, ул.Захари Стоянов, ет.4, офис 30 сумата от 720 лв.(368.13евро)– адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата за осъществено процесуално представителство по настоящото дело.

ОСЪЖДА "А. ** ** г." АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. С. № 16, блок П. л. офис център, ет. 8 да заплати на М.

В. М. с ЕГН ********** сумата от 129.32лева (66.12евро) за държавна такса.

ОСЪЖДА М. В. М. с ЕГН ********** да заплати на А. ** ** г." АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. С. № 16, блок П. л. офис център, ет. 8 сумата от 350лева (178.95евро) разноски за държавна такса и защитник.