Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 4380 от 07.11.2024, Районен съд - Пловдив

Съд
Районен съд - Пловдив
Дело
Гражданско дело 4893/2024
Вид
Решение № 4380
Подписан
07.11.2024
В сила
05.12.2024
Състав
Катя Рудева Боева

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 4380 гр. Пловдив, 07.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Елена Ат. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20245330104893 по описа за 2024 година

С исковата молба ищцата Х. А. Н. е предявила против „Ай Ти Еф Груп“ АД следните кумулативно обективно съединени искове, както следва:

За признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 4 от Приложение № 5 към на Договор за потребителски кредит № **/**г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка е недействителна;

За признаване за установено в отношенията между страните, че Приложение № 3 към на Договор за потребителски кредит № **/**г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка възнаграждение за ВИП услуга е недействителна;

За осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 5,00 лева, частично от сумата в общ размер на 1014,36 лева, представляваща недължимо заплатена и получена от ответника при начална липса на право основание по Договор за потребителски кредит № **/**г., сключен между страните.

В исковата молба се излагат съображения, че между страните е сключен Договор за кредит № **/**г., по силата който на ищеца била предоставена 1 сумата в размер на 1000 лева, със срок за погасяване от 12 месеца. При сключване на договора, обаче, не били представени изискуемите документи по чл. 10 ЗПК. Посочва се, че в чл. 1 от Приложение № 5 към договора, било посочено, че най – късно на следващия ден, кредитополучателят е длъжен да предяви обезпечение по кредита, а именно: двама поръчители, които да отговаря на множество изисквания. При неизпълнение на посоченото задължение, в чл. 4 от приложението била уговорена неустойка в размер на 2,80 средно на ден, но не повече от 1 % на ден от главницата. Погасителната вноска била предвидена с одобрено обезпечение в размер на 107,75 лева и без одобрено обезпечение в размер на 192,78 лева. В договора било предвидено и клауза за заплащане на такса за преференциално обслужване в размер на 60 лева. От правна страна се излагат съображения, че сключеният между страните договор за кредит е недействителен, доколкото не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК за посочване на ГПР. Посочената неустойка противоречала на императивни норми на закона, поради което била нищожна на основание чл.26 ЗЗД. Чрез предвиждане на неустойката се заобикаляла разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което клаузата, в която същата била предвидена била недействителна на основание чл. 21 ЗПК. Със същата се целяло единствено осигуряване на допълнително възнаграждение за кредитора. Неустойката излизала извън присъщите й функции, поради което била нищожна. Чрез уговаряне на същата се заобикаляла и нормата на чл. 33 ЗПК. Неустоечната клауза била и неравноправна по чл. 143, ал.2 т. 5 ЗПК.

Досежно уговорената в Приложение № 3 към договора такса за ВИП обслужване, се възразява, че същата била недействителна на основание чл.

10а, ал.2 ЗПК. Поради изложеното се предявяват исковите претенции.

Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Ай Ти Еф Груп“ АД, с който се изразява становище за недопустимост, а при условията на евентуалност – за неоснователност на предявените искови претенции.

Възразява се, че приложения № 3 и № 5 към договора не съществуват. В тази насока не била начисляване неустойка за непредставяне на обезпечение по договора, респ. такава не била заплащана. Посочва се, че договорът съдържал такава клауза, но същата била дерогирана с приложение № 2 към него.

Признава се, че между страните е сключен договор за кредит № **/**г. при спазване на изискванията на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ, по силата на който 2 ответникът предоставил на ищцата сумата в размер на 1000 лева. Договорът за кредит бил сключен при спазване на изискванията на чл. 10, ал.1 и чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК, като в същия коректно бил посочен размер на ГПР. Посочва се, че дори да се приеме, че е начислявана неустойка, клаузата за нейното договаряне не била нищожно или неравноправна. По отношение на възражението, че Приложение № 3 е недействително на основание чл. 10а ЗПК, се посочва такова приложение не съществува. Поради изложеното се претендира предявените искове да бъдат отхвърлени, като в полза на ответника да бъдат присъдени и разноските.

С протоколно определение от 08.07.2024 г., постановено по делото, е допуснато изменение на предявения иск за признаване за нищожна клаузата на чл. 4 от Приложение № 5 към договора за потребителски кредит, като да се счита, че предявеният иск е предявен за клаузата на чл. 5.6 от договора.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

По делото е представен договор за потребителски кредит № **/**г., сключен между страните, ведно с приложение № 1 и приложение № 2, от които се установява, че ответникът е предоставил на ищеца сумата в размер на 1000 лева, която следвало да бъде върната на 12 месечни вноски в срок до 19.01.2022 г., при годишен лихвен процент от 40,55 % и ГПР в размер на 49,00 %. В чл. 5 от договора било посочено, че ищецът следвало да представи обезпечение измежду поръчителство на две физически лица или банкова гаранция за цялата сума по договора в срок до края на следващия работен ден, считано от деня на предоставяне на сумата, като в противен случай съобразно чл. 5.6, ищецът следвало да заплати неустойка, чийто размер е индивидуализиран в Приложение № 1, а именно: сумата в размер на 2,96 лева средно на ден. В представения по делото погасителен план към договора за кредит същата е индивидуализирана по 90,03 лева месечно, респ. за дванадесет месеца – сумата в общ размер на 1080,36 лева.

В хода на съдебното дирене е приобщена ССчЕ, изготвена от в. л. Й. П., от която се установява, че по сключения договор за кредит от ищцата има извършено едно плащане – на 18.02.2021 г. в размер на 1000 лева. Същото 3 било разпределено единствено за главница. Размерът на ГПР, ако в изчисляването се включи неустойката, ще бъде в размер на 496,14 %.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между страните е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 1000 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Както бе посочено, клаузата на чл. 5.6 от договора, възлага в тежест на ищеца в случай, че не представи обезпечение по т. 5.1 о 5.2 от договора за кредит, същият дължал неустойка в размер на 1080,36 лева за целия срок на договора. Същата обаче не е включена от ответника към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в 4 случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 5.1 и 5.2 от договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че клаузата на чл.5.6 от договора за потребителски кредит е нищожна на основание чл. 26, ал.1, предл. първо ЗЗД – поради противоречие с имепративната разпоредба на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК и чл. 19, ал.5 ЗПК.

5

Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. От съдържанието на приобщеното Приложение № 1 следва, че главницата възлиза на сумата в размер на 1000 лева. Изясни се и че в изпълнение на задълженията си по кредитното правоотношение, ищецът е заплатил на ответника по договор за паричен заем сумата в размер на 1000 лева. С посочената сума, съдът приема, че е заплатена дължимата главница в размер на 1000 лева, като не е останала недължимо платена сума. Поради изложеното и предявеният осъдителен иск за връщане на недължимо платена сума в размер на 5 лева, частично от 1014,36 лева следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Такъв се явява и предявеният иск за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата на Приложение № 3 към на Договор за потребителски кредит № **/**г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на възнаграждение за ВИП услуга е недействителна, доколкото по делото не установено такова приложение да е сключвано.

По отношение на разноските:

При този изход на спора право на разноски на основание чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК имат и двете страни.