Определение № 2217 от 19.08.2026, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2217 гр. Пловдив, 19.08.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети август през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Екатерина Мандалиева

Членове:

Недялка Свиркова Петкова

Борислав Терзиев като разгледа докладваното от Борислав Терзиев Въззивно частно гражданско дело № 20265300501897 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. ГПК, във връзка с чл. 248, ал.

3 ГПК.

Образувано е по частна жалба на „ЕОС Матрикс“ ЕАД, ЕИК 208597211, срещу Определение № 6332/22.05.2026 г., постановено по гр.д. № 4838/2025 г. по описа на Районен съд – Пловдив, XVIII граждански състав, с което е оставена без уважение молбата на дружеството по чл. 248 ГПК за изменение на Решение № 53/06.01.2026 г. в частта за разноските.

В частната жалба се поддържа, че определението е неправилно.

Жалбоподателят сочи, че с отговора на исковата молба е признал предявения отрицателен установителен иск и че не е дал повод за неговото предявяване.

Излагат се доводи, че след прекратяването по право на изпълнителното дело на осн. чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, ответното дружество не е предприемало изпълнителни или други действия спрямо ищеца. Поддържа се, че първият възможен момент за признаване на иска е именно отговорът на исковата молба. Евентуално се иска намаляване на присъденото адвокатско възнаграждение поради прекомерност.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от процесуалния представител на насрещната страна, в който частната жалба се оспорва като недопустима, евентуално като неоснователна. Поддържа се, че ответникът е оспорил допустимостта на иска, поради което не може да се приеме, че е признал същия, както и че наличието на изпълнителен титул е обусловило предявяването на отрицателния установителен иск. Излагат се и доводи за липса на основания за намаляване на определеното адвокатско възнаграждение.

Частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и в преклузивния срок, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.

От данните по делото се установява, че З. И. И. е предявил срещу „ЕОС 1

Матрикс“ ЕАД отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК, с който е поискал да бъде установено, че не дължи сумите, удостоверени с издадения на 05.02.2009 г. изпълнителен лист, поради погасяване на вземанията по давност.

Безспорно е, че за събиране на процесните вземания е било образувано изпълнително дело № 20098260400065 по описа на ЧСИ А. Н. А., рег. № 826, като „ЕОС Матрикс“ е конституирано като взискател по силата на договор за цесия. От изложеното в исковата молба и от приетото от първоинстанционния съд е видно, че след 12.09.2014 г. не са предприемани изпълнителни действия и изпълнителното производство е прекратено по право на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.

В отговора на исковата молба ответното дружество първоначално е поддържало възражение за недопустимост на иска поради липса на правен интерес, а евентуално е признало предявения иск за основателен и е заявило, че вземането е погасено по давност. При тези обстоятелства правилно първоинстанционният съд е приел, че е налице признание на иска, поради което е постановил решението при условията на чл. 237 ГПК.

Спорният въпрос е дали ответникът е дал повод за завеждането на делото.

Съгласно чл. 78, ал. 2 ГПК ответникът не дължи разноски, когато е признал иска и с поведението си не е дал повод за завеждането му. Двете предпоставки са кумулативни.

В случая не може да бъде споделено становището на жалбоподателя, че само поради липсата на предприети след 12.09.2014 г. изпълнителни действия не е дал повод за предявяване на иска.

Предявеният иск е за недължимост на вземания, удостоверени с изпълнителен лист, поради настъпила погасителна давност. При тази хипотеза наличието на изпълнителен лист в полза на кредитора има самостоятелно значение за преценката на отговорността за разноските, доколкото той удостоверява изпълняемо право и по принцип предоставя на кредитора възможност да поиска предприемане на принудително изпълнение.

Прекратяването на конкретното изпълнително производство поради настъпила перемпция по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК не води само по себе си до обезсилване на изпълнителния лист и не лишава кредитора от възможността да предприеме действия по ново изпълнително производство, доколкото изпълнителният титул не е предаден на длъжника.

В този смисъл е и актуалната практика на Върховния касационен съд, съобразно която при отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК, основан на изтекла погасителна давност, за преценката дали кредиторът е дал повод за завеждане на делото следва да се вземат предвид всички обстоятелства, разкриващи намерението му да удовлетвори правото на принудително изпълнение. При наличие на изпълнителен лист и при липса на действия за връщането му на длъжника, само бездействието на кредитора по предприемане на ново изпълнително производство не е достатъчно, за да се приеме, че не е даден повод за предявяване на иска – Определение № 1857/23.06.2026 г. по ч.т.д. № 740/2026 г. на ВКС, ТК, I т.о.

В посочения съдебен акт ВКС изрично приема, че при наличие на изпълнителен лист, който не е предаден на длъжника, кредиторът запазва възможността да предприеме изпълнителни действия, поради което продължаващото му бездействие само по себе си не изключва наличието на повод за предявяване на отрицателния установителен иск.

2

Следователно, макар ответното дружество да е признало предявения иск с отговора на исковата молба, не е налице втората кумулативна предпоставка на чл. 78, ал. 2 ГПК. Поради това правилно първоинстанционният съд е приел, че разноските следва да бъдат възложени на ответника по правилото на чл. 78, ал. 1 ГПК.

Неоснователно е и оплакването за липса на произнасяне по възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

От мотивите на Решение № 53/06.01.2026 г. се установява, че първоинстанционният съд е обсъдил вида и размера на предявените искове, съобразно Наредба № 1/09.07.2004 г. и Решение на Съда на Европейския съюз по дело С-438/22, като е определил дължимото адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в размер на 1019,84 лв. (521,44 евро).

Само несъгласието на жалбоподателя с извършената от първоинстанционния съд преценка не обуславя извод за неправилност на определението по чл. 248 ГПК. Не се установява присъденото възнаграждение да е несъразмерно с фактическата и правната сложност на делото до степен, която да налага намаляването му.

С оглед изложеното, обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено.

По изложените съображения, Пловдивският окръжен съд ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 6332/22.05.2026 г., постановено по гр.д.

№ 4838/2025 г. по описа на Районен съд – Пловдив, XVIII граждански състав.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3