Решение № 220 от 12.04.2024, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 220 гр. В.Т., 11.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – В.Т. в публично заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Георги Драгoстинов

Членове:

Радка Цариградска

Йордан Воденичаров при участието на секретаря Красимира Г. Илиева като разгледа докладваното от Радка Цариградска Въззивно гражданско дело № 20244100500134 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258, ал. 1 и сл. от ГПК.

С Решение № 1366/06.11.2023г., постановено по гр.д. № 458/2023г. по описа на РС – В.Т. е уважен осъдителният иск срещу жалбоподателя М. Ц. Г. за заплащане на сумата от 10000 лв.-главница, 750 лв.-обезщетение за забава за периода от 17.05.2022г. до 09.02.2023г., представляващи задължения по Договор за кредит от 26.04.2022г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 10.02.2022г. до окончателното изплащане на задължението в полза на ищеца С. В. К. от гр. Б.. Присъдени са разноски в полза на ищеца. С решение № 180/15.01.2024г. на ВТРС е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в решението по делото, като законната лихва е присъдена от 10.02.2023г.

Против постановеното първоинстанционно съдебно решение е постъпила в рамките на срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК въззивна жалба от М. Ц. Г.. В жалбата са наведени оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното решение поради недопускане на поисканите от жалбоподателя като ответник доказателства – писмени и гласни, противоречието му със събраните доказателства и материалния закон, тъй като съдът неправилно е приел, че по силата на процесния договор се установява предаване на заемна сума. Оспорва извода на първоинстанционния съд, че се дължи лихва, при положение, че такава уговорка в договора за заем липсва. Моли да бъде отменено първоинстанционното решение и постановено ново, с което искът да бъде отхвърлен.

Въззивната жалба е подадена в сроковете по ГПК от лице, на което 1 принадлежи правото на обжалване, тъй като е страна по делото/ чл.26, ал.1, вр. с чл.127, ал.1, т.2, вр. с чл. 32, т.1 ГПК/, поради което е процесуално допустима.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба, оспорваща я като неоснователна от С. В. К. чрез пълномощник адв. П. Ч.

ВТАК. Развити са подробни съображения относно надлежно възникнало задължение за ответника по силата на писмен договор за заем, като предаването на сумата било удостоверено в самия договор с текст, имащ характера на разписка. Моли за потвърждаване на обжалваното решение.

Претендира разноски.

Великотърновски окръжен съд, като съобрази становищата на страните и развитите от тях доводи, и след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срок, от активно процесуално легитимирани страни, срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

При извършената проверка по реда на чл. 269 изр.1 от ГПК въззивният съд констатира, че обжалваното първоинстанционно съдебно решение е валидно и допустимо.

Предмет на разглеждане по делото пред Районен съд – В.Т. е предявен осъдителен иск от С. В. К. за сумата от 10 000 лв. Основава претенцията си на твърденията, на 26.04.2022г. е сключил с ответницата писмен договор за заем като предал сумата от 10000 лв., а последната се задължила да я върне в срок до 16.05.2022г. Излага, че в уговорения срок плащане не е извършено и ответницата е изпаднала в забава, поради което претендира и обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 17.05.2022г. до 09.02.2023г. –сумата от 750 лв.

В писмен отговор по делото ответницата е оспорила основателността на предявените искове. Признава сключването на договора с ищеца като оспорва получаването на посочената в него сума и обяснява подписването му от своя страна с предходни и последващи отношения с ищеца, свързани с продажба на земеделски земи - подписала, защото ищецът настоявал да закупи дял от имоти, собственост на нейната дъщеря, и такава клауза била включена в договора. Твърди, че не е имало уговорка за даване на пари в заем и такива не е получавала. По претенцията за лихви заема становище, че такава уговорка в договора няма и не се дължат.

Настоящата инстанция намира, че фактическата обстановка по делото е правилно установена от районния съд, като между страните няма спор, че са подписали процесния договор за заем на 26.04.2022г. Съгласно уговорките на същия, ищецът като заемодател се задължил да предаде на ответницата – заемател, сумата от 10000 лв., а последната се задължила да я върне в срок до двадесет календарни дни от получаването или до 16.05.2022г. В т. 2 от договора е записано, че „сумата е предадена изцяло на кредитополучателя в деня на подписване на настоящия договор, а именно 26.04.2022г. Вписана е 2 допълнителна клауза при невъзможност за изпълнение от страна на кредитополучателя да върне сумата, същата да предаде собствеността върху имоти на дъщеря си на заемодателя. Жалбоподателката не е представила и посочила никакви доказателства във връзка с общите твърдения за опорочаване на волята й.

При така установената фактическа обстановка първоинстанционният съд правилно е приел, че исковете се явяват основателни, макар настоящият въззивен състав да не споделя изцяло мотивите, обосновали този извод.

Касае се за главна претенция с правно основание чл. 79,ал.1 от ГПК, вр. чл.

240 от ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 240 от ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещ от същия вид, количество и качество. Договорът за заем е неформален, реален, комутативен – правните последици настъпват с предаването на паричната сума, като за заемодателя възниква притезателното право да иска от заемателя връщането й в дадения размер. Договорът се счита сключен при постигането на съгласие между страните и предаването на заетата сума, като писмена форма се изисква само, ако стойността е над 5000 лева и то като форма за доказване, а не за действителност. При реалния характер на договора предоставянето на заетата сума с поемането на задължение за нейното връщане е съществен елемент от договора, подлежащ на доказване.

В писмения договор между страните, именуван „договор за кредит“ изрично е удостоверено предаването на заемната сума от заемодателя на заемателя – т.3 от същия. Безспорно е, че договорът по същество е диспозитивен документ, съдържащ две насрещни волеизявления, но определени части от него според съдържанието и смисъла им могат да имат качеството на частен свидетелстващ документ. Така в случая т.3 категорично удостоверява факта на предаване на заемната сума преди подписване на договора и на самата дата, на която е подписан договорът. Използвано е минало причастие за заемната сума – „предадена“, което няма друг смисъл, освен, че това действие е приключило. Подписването на договора, ведно с тази клауза в него, се признава от заемателя, поради което е налице неоспорен от нея частен свидетелстващ документ относно неизгодни за нея факти, от които ищцовата страна се ползва.

В отговора на исковата молба има доводи, че договорът е подписан под натиск, което не е подкрепено с фактическа обосновка и доказателствени искания. Недопуснатите доказателства не са посочени за установяване на такива факти. Жалбоподателката се позовава и на наличието на клауза със задължение за действия от трето лице - за покупко-продажба на негови земеделски земи, но във връзка с това не е формулирано правно възражение.

Цитираната клауза - чл.4 от договора, действително съдържа обещание от страна на ответницата за действия от страна на трето лице, но тази уговорка не поражда правен ефект, тъй като е нищожна, поради противоречие със закона – императивната забрана на чл. 23 от ЗЗД. Доколкото се касае за допълнителна уговорка, извън съществените елементи на договора, в основната си част той е действителен по аргумент от чл.26,ал.4 от ЗЗД.

3

Предвид изложеното, съдът приема, че между страните е възникнало валидно облигационна правоотношение - договор за заем на парична сума. Доказано е предаване на заемната сума от заемодателя на заемателя, настъпил е падежът, но не е заемът не е върнат. Предявеният главен иск се явява основателен и доказан и правилно е уважен.

Във връзка с оплакванията във въззивната жалба в частта за присъдената лихва за забава: Доводите на жалбоподателя за недължимост се основават на липса на договорена лихва. Разпоредбата на чл.240, ал.2 от ЗЗД изключва заплащането на лихва по договор за заем, освен при писмено уговорка за това, като се има предвид договорна – възнаградителна лихва, насрещна престация в полза на заемодателя. Предмет на процесната претенция, която е уважена е лихва за забава, поради просрочие, от датата на падежа, която се дължи на законово основание – чл.86 от ЗЗД, а не по силата на договора и няма за цел да възнагради заемодателя, а да го обезщети за забавеното изпълнение на задължението за връщане на сумата. Самото вземане е обезщетение, но е наречено лихва, поради начина на формирането му – в размер на законната лихва.

Предвид съвпадение във крайните правни изводи на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд относно основателността на исковете, обжалваното съдебно решение следва потвърдено изцяло.

При този изход на спора претенцията на въззивника за присъждане на съдебни разноски по делото за първа и въззивна инстанции се явява неоснователна и следва да бъде отхвърлена.

Изходът на спора и нормата на чл. 273 ГПК вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК обоснова основателност на претенцията на въззиваемата страна С. В. К. за присъждане на направените съдебни разноски за въззивното производство, съгласно представен списък по чл. 80 от ГПК /за заплатено адвокатско възнаграждение/ в доказан размер от 1400 лв., които следва да бъдат възложени в тежест на въззивника.

Водим от горното и на основание чл. 271, ал. 1 пр.1 от ГПК, Великотърновският окръжен съд,

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 1366/06.11.2023г., постановено по гр.д. № 458/2023г. по описа на РС – В.Т., поправено с Решение № 180/15.01.2024г. на ВТРС.

ОСЪЖДА М. Ц. Г. с ЕГН ********** от гр. В.Т., ул. „П.И.Я.", да заплати на С. В. К. с ЕГН ********** от гр. Б., ул. „Н.Б.", сумата от 1400 лв. /хиляда и четиристотин лева/, представляваща направени съдебни разноски във въззивното производство.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщаването му на страните.

4

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5