Решение № 5029 от 20.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5029 гр. София, 20.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Василена Дранчовска

Членове:

Цветомир М. Минчев

Катя Н. Велисеева при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Цветомир М. Минчев Въззивно гражданско дело № 20261100502087 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх. № 402977/09.12.2025 г. от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046 срещу решение № 21343/22.11.2025 г., постановено по гр. дело № 5434/2025 г. по описа на СРС, 161 състав, в частта, с която са отхвърлени предявените срещу ответницата О. Г. Б., ЕГН ********** установителни искове с правно основание чл.

422 ГПК, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумите, както следва: 33,50 лева, представляваща главница за дялово разпределение за периода от 01.02.2022 г. до 30.04.2023 г.; 8,43 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение за периода от 15.04.2022 г. до 06.11.2024 г.; за разликата над присъдената главница за цена на топлинна енергия в размер на 1 040 лева до пълния предявен размер от 3 295,68 лева и за периода от 01.05.2021 г. до 30.04.2022 г., както и за разликата над присъдената мораторна лихва върху главницата за цена на топлинна енергия в размер на 164,51 лв. до пълния предявен размер от 713,72 лв. и за периода от 15.09.2022 г. до 14.09.2023 г.

Във въззивната жалба са развити оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част поради необоснованост и нарушение на материалния и процесуалния закон. Въззивникът се позовава на множеството представени писмени доказателства и допуснатите СТЕ и ССчЕ, установяващи количеството доставена топлинна енергия до имота. Сочи, че за периода от 01.05.2021 г. до 30.04.2022 г. ответницата не е осигурила достъп за отчет на ИРРО, поради което е начислена служебна топлинна енергия по максимален специфичен разход на сградата за отоплително тяло без уред за дялово 1 разпределение съгласно чл. 70 от Наредба № 16-334/06.04.2007 г. Поддържа още, че изслушаната СТЕ установява стойността на потребеното количество топлинна енергия и същата е начислена съгласно изискванията на действащата нормативна уредба, посочвайки, че първоинстанционният съд е следвало да изложи мотиви защо не я кредитира, още повече, че същата не е оспорена в хода на процеса. По изложените съображения се отправя искане решението да се отмени в обжалваната част и вместо него да се постанови друго, с което предявените искове за посочените суми да се уважат. Претендира и разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна О. Г. Б. е подала отговор на въззивната жалба, с който я оспорва. Счита, че не са ангажирани доказателства относно реалния размер на доставената топлинна енергия, тъй като вещото лице по СТЕ не е изследвало документи за метрологична проверка на общия топломер в абонатната станция, справки за ежемесечните отчети на общия топломер и приспаднатите технологични разходи, каквито не са представени нито от ищеца, нито от третото лице – помагач. Оспорва да са доказани предпоставките за начисляване на топлинна енергия в хипотезата на неосигурен достъп през първия отчетен период. Твърди се, че радиаторите в имота са демонтирани и в него не се ползва топлинна енергия. За недължима се счита и сумата за цена на услуга за дялово разпределение, позовавайки се на чл. 186, ал. 2 ЗЗД, съгласно който разноските за предаване на вещта и меренето и тегленето са за сметка на продавача, каквито счита, че се явяват разноските за изготвяне на изравнителните сметки и отчета. Допълва още, че е налице принудителна продажба на топлинна енергия. По изложените съображения се отправя искане въззивната жалба да се остави без уважение, а решението да се потвърди в обжалваната част. Претендира и разноски.

По делото е постъпила и въззивна жалба с вх. № 406026/11.12.2025 г. от ответницата О.

Г. Б., ЕГН ********** срещу решение № 21343/22.11.2025 г., постановено по гр. дело № 5434/2025 г. по описа на СРС, 161 състав, в частта, с която са уважени предявените от „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046 установителни искове с правно основание чл.

422 ГПК, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумите, както следва: 1 040 лева, представляваща главница за цена на топлинна енергия за периода от 01.05.2022 г. до 30.04.2023 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 13.11.2024 г. до окончателното плащане, както и 164,51 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за цена на топлинна енергия за периода от 15.09.2023 г. до 06.11.2024 г.

В жалбата са развити оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част поради, тъй като от 23 години въззивницата не живее на посочения адрес, а в гр. Теня, Швейцария, поради което оспорва да се намира в облигационно правоотношение с ищеца.

Сочи, че всички радиатори в имота са били демонтирани, поради което реално не се използва топлинна енергия в него. Излага доводи за принудителна продажба на топлинна енергия. По изложените съображения отправя искане за отмяна на решението в обжалваната част и предявените срещу нея искове да се отхвърлят. Претендира и разноски.

Насрещната страна – „Топлофикация София“ ЕАД е подала отговор на въззивната 2 жалба, с който я оспорва. Претендира и разноски.

Третото лице – помагач на страната на въззивника - ищец „ПМУ Инженеринг“ ООД не изразява становище по въззивните жалби.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение по отношение на тях. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения, дадени с т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не са нарушени императивни материалноправни норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно. По въпроса относно неговата правилност и с оглед доводите на страните във въззивните жалби настоящият съдебен състав намира следното:

Първият спорен по делото въпрос, с оглед релевираните с въззивната жалба на ответницата О. Б. оплаквания, е дали между страните е налице валидно възникнало договорно правоотношение с предмет продажба (доставка) на топлинна енергия по отношение на процесния имот през исковия период.

Съгласно задължителните за правоприлагащите органи разяснения, съдържащи се в т. 1 от ТР № 2/17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК на ВКС правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) – арг. чл. 150, ал. 1 ЗЕ.

Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Тази договорна природа на правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди остава непроменена при множеството изменения на относимите норми от ЗЕ (чл. 153, ал. 1 и § 1 от ДР), които регламентират и страните по договора при публично известни общи условия в редакцията, приложима след 17.07.2012 г., а с това и в рамките на процесния период. Съгласно разпоредбите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ потребител, респ. клиент на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице – ползвател или собственик 3 на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си. Следователно, тази законова уредба сочи за купувач (страна) по договора за доставка на топлинна енергия собственикът на топлоснабдения имот или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване, като законодателят е обвързал това качество с реалното ползване на съответния вид енергия. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни отношения с ищцовото дружество. В случая ангажираните по делото писмени доказателства - нотариален акт за собственост върху жилище, дадено като обезщетение срещу отчужден недвижим имот за мероприятия по ЗТСУ от 08.04.1986 г., писмо на Столична община № М-1503/23.10.2024 г., извлечение от декларация по чл. 14 ЗМДТ и др. способстват за направата на категоричен извод, че в рамките на исковия период именно ответницата О. Б. се легитимира като собственик на процесния апартамент № 35, находящ се в гр. София, р-н ****, който е отстъпен в нейна полза като обезщетение срещу отчужден недвижим имот за мероприятие по ЗТСУ и същата е декларирала този факт и пред общинската администрация, включвайки го в декларацията си по чл. 14 ЗМДТ, като при липсата на данни за настъпването впоследствие на други обстоятелства, довели до промяна в правата върху него, следва да се приеме, че тя е била негов собственик включително и в рамките на исковия период. Нещо повече, посоченото обстоятелство изобщо не се оспорва от нея с отговора на исковата молба, като същата е основала възражението си относно липсата на облигационно правоотношение с предмет продажба на топлинна енергия с ищеца единствено въз основа на твърдението, че не обитава имота, тъй като от 23 години живее в гр. Теня, Швейцария, но това обстоятелство е ирелевантно, тъй като действащата нормативна уредба в областта на енергетиката свързва качеството потребител на топлинна енергия с наличието на право на собственост или ограничено вещно право на ползване, а в случая първото измежду двете е установено по делото, като ирелевантно се явява фактическото му ползване на имота, още повече, че по делото изобщо не са ангажирани доказателства в тази насока. Точно обратното, според съставения протокол за отчет от 15.05.2023 г., касаещ втория отчетен период – от 01.05.2022 г. до 30.04.2023 г., ответницата О. Б. е осигурила достъп до имота, като е положен подпис за абонат от нейно име, чието авторство не е оспорено в хода на процеса, с което същата е потвърдила фактическата и/или правната си обвързаност с процесния апартамент № 35, находящ се в гр. София, ж. к. ****, с аб. № 195239, за който се отнасят процесните вземания. В допълнение следва да се отбележи, че същата се е подписала и в графата за апартамент № 35 в списъка за броя на живущите в процесната сграда – етажна собственост, както и в списъка към сключения договор № 1598/10.10.2002 г. с „ПМУ-София 98“ ООД, отново без да е оспорила авторството на подписа си, потвърждавайки по този начин качеството си на потребител на топлинна енергия по отношение на посочения имот. Нещо повече, от служебно изготвената в хода на заповедното дело справка от НБДН става ясно, че именно там са регистрираните постоянен и настоящ адрес, от което категорично се опровергават поддържаните в хода на процеса твърдения, че трайно установеното място на живеене за ответницата О. Б. е в чужбина, а не 4 на адреса на процесния имот, за който се отнасят исковите суми.

Ето защо, доколкото действащата нормативна уредба в областта на енергетиката (чл.