Решение № 306 от 07.07.2025, Окръжен съд - Пазарджик

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 306 гр. Пазарджик, 07.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Минка П. Трънджиева

Членове:

Венцислав Ст. Маратилов

Димитър П. Бозаджиев при участието на секретаря Виолета Сл. Боева като разгледа докладваното от Венцислав Ст. Маратилов Въззивно гражданско дело № 20255200500343 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл.258 и следващите от Гражданския процесуален кодекс.

С решение на Пазарджишки районен съд №168 от 21.02.2025г. постановено по гр.д.№20235220103776 по описа на същия съд за 2023г., Е ОСЪДЕН ответника Л. Н. Т. с ЕГН ********** от гр.***********, да заплати на ищците Л. Н. Т. с ЕГН ********** и К. Н. Т. с ЕГН **********, всички със съдебен адрес: гр. **********, на основание чл.30, ал.3 ЗС, сумата от 1666.66 лв., представляваща припадащата се на ищците част от получения наем през периода от м. януари, 2023г. до м. октомври, 2023г. за съсобствения между страните имот, представляващ самостоятелен обект в сграда, с идентификатор *** по КККР на гр. Пазарджик, разположен на първия етаж в сграда със смесено предназначение с идентификатор ***, с площ на самостоятелния обект от 34.56 кв.м., с предназначение: за търговска дейност, с адрес гр. ***********, ****, ведно с 10.14 кв.м. ид. части от общите части на сградата, като Е ОТХВЪРЛЕН иска 1 за разликата над 1666.66лв. до претендираните 1875 лв.

ОТХВЪРЛЕН Е иска на Л. Н. Т. с ЕГН ********** и К. Н. Т. с ЕГН **********, всички със съдебен адрес: гр. ********** против Л. Н. Т. с ЕГН ********** от гр.***********, по чл.31, ал.2 ЗС за заплащане на сумата от 8712лв., представляваща обезщетение за ползването от ответника на съсобствения между страните имот, представляващ самостоятелен обект в сграда, с идентификатор *** по КККР на гр. Пазарджик, разположен на партерния етаж в сграда със смесено предназначение с идентификатор ***, с площ на самостоятелния обект от 35.97кв.м., с предназначение: за търговска дейност, с адрес гр. ***********, ***, ведно с прилежащия към обекта склад с площ от 32.67 кв.м.

ОСЪДЕН Е ответника Л. Н. Т. да заплати на ищците Л. и К. Т. съдебни разноски в размер на 315.40лв.; ОСЪДЕНИ СА ищците Л. и К. Т. да заплатят на ответника Л. Н. Т. съдебни разноски в размер на 1268.08 лв.

Решението се обжалва в частта с която е отхвърлен иска на ищците Л. Н.

Т. и К. Н. Т. срещу ответника Л. Н. Т. с правно основание в чл.31, ал.2 ЗС за заплащане на сумата от 8712 лв., представляваща обезщетение за ползването от ответника на съсобствения между страните имот, с въззивна жалба вх.№7932 от 19.03.2025г. подадена ищците чрез пълномощника си адв.

Г., в срока по чл.259 ал.1 от ГПК , с доводи за порочност като неправилно, необосновано, постановено в противоречие със събраните по делото доказателства и на материалния закон и при нарушени съществени процесуални правила.

Твърди се на първо място, че в мотивите, районният съд не е обсъдил задълбочено представените по делото доказателства, довело до множество несъответствия между действителната и възприетата от съда фактическа обстановка, в резултат на което съдът достигнал до неправилни и необосновани изводи, довели до постановяване на неправилно решение.

Според жалбоподателите при постановяване на решението си районният съд, не е обсъдил всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка, като доказателствата са обсъдени избирателно и повърхностно, което е довело според жалбоподателите до необсъждане на множество конкретни и установени обстоятелства по делото, релевантни при задължението за заплащане на обезщетение на основание чл.31, ал.2 от ЗС от страна на ползващия съсобственик. Оспорват се изводите на съда, че не се установява по категоричен начин, че ищците да са поканили ответника писмено да заплаща обезщетение за ползването на тяхната част от съсобствения имот и че от представената към исковата молба, обратна разписка не било видно какво е съдържанието на пощенската пратка, а още 2 по- малко, че това да е писмена покана до ответника за заплащане на обезщетение. Коментирана е и датата на разписката 23.04.2023г., като ищците твърдяли, че са отправили покана през м. декември 2022г., а св. М. Ш. депозирала показания, че била присъствала на връчването на тази писмена покана през м. декември 2022г., но че според съда това обстоятелство не можело да се установява със свидетелски показания поради безусловната забрана на чл. 164, ал. 1 от ГПК. Цитирана е и разпоредбата на чл.31, ал.2 от ЗС, и мотивите на съда, че за да е действителна поканата за заплащане на обезщетение, тя следва да е отправена в писмена форма, иначе не може да произведе предвидените в закона правни последици и че след като формата за действителност на поканата е писмена, то нейното съществуване не може да се установява със свидетелски показания, като правото на обезщетение по чл.З1, ал.2 от ЗС възниквало от момента на писменото поискване, а такова не било отправено до ответника през процесния период, за които се претендирало обезщетение, а именно от м.януари 2022г. до м. октомври 2023г., с оглед на което първоинстанционния съд отхвърлил иска, като неоснователен. В тази връзка жалбоподателите акцентират, че при постановяване на решението си, районният съд не е взел предвид, че при свидетелските показания на св. Мария Шпилкер относно връчването на поканата през м.декември 2022г., липсва опровергаване съдържанието на документа, доколкото в същият не е направено изявление за получаване на парична сума, а за ползване на имота, с оглед на което жалбоподателите смятат, че не е налице хипотезата на забраната по чл. 164, ал. 1 от ГПК; че от свидетелските показания на св. М. Ш. се установявало, че през м. декември 2022г. тя е присъствала на връчването на поканата / писменото поискване/ до въззиваемия Л. Т., който факт се е осъществил в нейно присъствие, като по никакъв начин с нейните показания не се оспорвало съдържанието на поканата, включително паричната сума. Твърди се, че в случая първоинстанционния съд не е взел предвид обстоятелството, че тази свидетелка има непосредствени впечатления от отношенията между страните по повод претенцията на въззивниците за заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик Л. Т., което обстоятелство било игнорирано напълно.

От друга страна, жалбоподателите изтъкват, че забраната по чл.164, ал.

1 от ГПК за изслушване на свидетелски показания се преодолява с разпоредбата на чл.164, ал. 1, т.3 от ГПК, която предвижда че:

„установяването на обстоятелства, за доказването на които закон изисква писмен акт, както и за установяване на договори на стойност, по голяма от 5000 лева, освен ако са сключени между съпрузи или роднини по права линия, по съребрена линия до четвърта степен и по сватовство до втора степен включително, тъй като страните по-спора са роднини по права линия, което обстоятелство също не било взето предвид от първоинстанционния съд. В случая, според въззивниците необсъждането на събрани допустими гласни доказателства, които са от значение за решаване на делото представлява съществено нарушение на процесуалните правила по чл.236, ал.2 от ГПК.

На следващо място като неправилен се квалифицира изводът на районният съд, че от представената към исковата молба, обратна разписка не било видно какво е съдържанието на пощенската пратка, а още по- малко, че това било писмена покана до ответника за заплащане на обезщетение, като разписката била с дата 23.04.2023г., докато ищците твърдяли, че са отправили покана през м. декември 2022г. В тази връзка според жалбоподателите при 3 постановяване на решението си, Районният съд не е взел предвид, че в исковата молба ищците Л. Т. и К. Т. са посочили, че два пъти са отправяли покана до Л. Т. за заплащане на обезщетение по чл.З1, ал.2 от ЗС, а именно през м. декември 2022г. и през м. април 2023г.

На следващо място се акцентира, че задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от съсобственика, лишен от възможността да ползва общата вещ, от който момент ползващият съсобственик изпада в забава при условията на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД. И че в случая законодателят е регламентирал единствено формата на поканата, но не и съдържанието на обратната разписка, нито пък съдържанието на писменото поискване по чл. 31, ал.2 от ЗС. Считат, че доколкото самият закон не поставя изискване за съдържанието на обратната разписка или съдържанието на поканата, няма основание по пътя на разширителното тълкуване на нормата да се изискват и други реквизити освен същата да е в писмена форма и да е достигнала до своя адресат-ползващия имота съсобственик /цитира се съдебна практика Решение №121 от 07.04.2014 г. по гр. д. 3230/2013 г. на ВКС, IV г.о. и Решение №1 12 от 02.07.2013 г. по гр. д. №1011/2013 г. на ВКС, II г.о./, които реквизити в случая били спазени. Твърдят, че в обратната разписката или в поканата не е необходимо да се сочи квотата на съсобственика, респективно наличието на съсобственост, намерението на ищеца за реално ползване на общата вещ, размера на задължението или периода, за който се претендира обезщетението и че тези факти подлежат на установяване в хода на съдебното разглеждане.

Счита, че веднъж отправено, писменото поискване се разпростира неограничено във времето докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика, като по делото били налице данни, че ищците са отправили покана до ответната страна като необходим елемент от фактическия състав за възникване на вземането за обезщетение за ползване на съсобствения имот, което е достигнало до знанието на ответника Л. Т., но не е взето предвид от първоинстанционния съд.

Допълва се още, че за да се уважи претенцията по чл.31, ал.2 от ЗС е необходимо наличието на предпоставките: имотът да е съсобствен между страните, ответникът да ползва имота или площ, по - голяма от съответстващата на правата му в съсобствеността, ищецът да е отправил писмена покана за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването и да е доказал ползата, която е пропуснал след поканата. И че тези предпоставки са налице, поради което ищците/ въззивниците са легитимирани да претендират обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС до размера на притежаваната от тях идеална част в съсобствеността през процесния период. Считат, че размерът на обезщетението е определен на база средната пазарна наемна цена на имота за процесния период, съгласно заключението на назначената в първоинстанционното производство съдебно-оценъчна експертиза На следващо място се поддържа, че при постановяване на решението си, районният съд не се е съобразил, че исковата молба също има значение на писмено поискване за заплащане на обезщетение по чл.З1, ал.2 от ЗС, тъй като в периода след подаването на исковата молба, ответникът е продължил да ползва лично съсобствения между страните имот, представляващ самостоятелен обект в сграда, с идентификатор *** по КККР на гр.Пазарджик, разположен на партерния етаж в сграда със смесено предназначение с идентификатор ***, с площ на самостоятелния обект от 35.97кв.м., с предназначение: за търговска дейност, с адрес: гр.

4

***********, ***, ведно с прилежащия към обекта склад с площ от 32.67кв.м., като ответникът дължи обезщетение на ищците за лишаване от ползване на идеалните части от имота. В случая, според жалбоподателите, първоинстанционния съд не е взел предвид, че към момента на постановяване на решението ищците са нямали достъп до съсобствения имот, което обстоятелство се установявало от показания на М. Т., М. Ш., дори от противоречивите показания на св. Д. Ц..

В тази насока се цитира и съдебна практика по чл.290 от ГПК, отразена в Решение №30 от 15.07.13г. по гр.д.№24/12г. на ВКС, I г.о.; Решение №130 от 15.07.13г. по гр.д.№24/12г. на ВКС, 1 г,о; Решение №783 от 08.04.11г. по гр.д.

№1286/09г. на III г.о. и други, в които се приемало, че исковата молба може да има значение за писмено поискване за заплащане на обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС, ако съдържа такова волеизявление. Допълва, че вземането за обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС, при неограниченото действие във времето на писменото поискване, възниква за всеки следващ поискването ден на неправомерно лично ползване на имота и че лично ползване по смисъла на чл.31 ал.2 ЗС, съгласно Тълкувателно решение №7/2012 г. от 02.11.2012 г. на ОСГК на ВКС, е всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ, съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански плодове. Допълнено е, че по какъв начин ползващият съсобственик си служи с вещта— чрез непосредствени свои или действия на член на неговото семейство или чрез трето лице, е ирелевантно за личното ползване. А от значение е само обстоятелството, че с действията си засяга правата на другите съсобственици, пречейки им да ги реализират. Заключава, че в случая личното ползване на общата вещ от страна на Л. Н. Т. е безспорно установено от доказателствата по делото, което е игнорирано от съда и че всяко писмено волеизявление, отправено от съсобственик до съсобственик, съдържащо искане за лично ползване или за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването, съставлява покана по смисъла на чл.З1, ал.2 от ЗС. Като е без значение дали поканата е нарочна или се съдържа в друг акт - например искова молба с искане за заплащане на обезщетение, което произтича от личното ползване на имота от ответника. Смятат жалбоподателите, че веднъж отправено, писменото поискване се разпростира неограничено във времето докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика, поради което няма основание да се изисква нова писмена покана за всеки следващ период на ползване. В тази насока се сочат- решение 466 от 21.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4249/2008 г., IV г.о., ГК,; Решение №351 от 13.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 573/2009 г., III г.о., ГК; Решение 51 от 27.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4829/2014 г., II г.о., ГК и други. Считат жалбоподателите, че необсъждайки и пренебрегвайки изброените доказателства, районният съд е възприел неправилно фактическата обстановка, като е постановил в отхвърлителната му част едно необосновано и неправилно решение. Моли да се отмени Решение № 168/21.02.2025г. по гр.д.№3776/2025г. на РС-Пазарджик, в частта с която е отхвърлил иска на Л. Н. Т.и и К. Н. Т. против Л. Н. Т. по чл.31, ал. 2 от ЗС за заплащане на сумата в размер на 8712 лева, представляваща обезщетение за ползването от ответника на съсобствения между страните имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по КККР на гр.Пазарджик, ведно с прилежащия към обекта склад с площ от: 32.67 кв.м., както да им се присъдят направените по делото разноски.